Букурещкият договор - шамар за Сърбия

Актът за примирие се подписва на 21 декември 1885 г. при активното участие на създадената за целта международна военна комисия. От гледна точка на международните норми той съдържа неизгодни за България положения, тъй като не се вземат под внимание българските военни победи. Двете държави се третират наравно, с което фактически се снема от Сърбия отговорността за разпалването на войната.

На 3 март (19 февруари по нов стил) 1886 г. – датата на Санстефанския договор, в Букурещ се подписва мирът, в чийто единствен член се казва, че „между Кралство Сърбия и Княжество България се възстановява мир”. Сърбия по същество е принудена да признае Съединението на Княжество България и Източно Румелия.

По отношение на българо-сръбската граница договорът потвърждава статуквото, установено в Берлин през 1878 г. Не се приема справедливото българско искане за обезщетение, което се отклонява от великите сили. Въпреки това договорът укрепва Съединението от 1885 г.

Малко предистория - на 6 септември 1885 г. българският народ извършва едно от най-забележителните дела в своята нова история - Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Този ден се е превърнал в символ на националното ни единство.
                                          


След Съединението на 6 септември 1885 г. България изпада в трудно международно положение. Пред българската държава възникват нови задачи, свързани с нейната дипломатическа и военна защита. От обединението на България са недоволни съседните Турция, Сърбия и Гърция, а в международен мащаб великите сили се борят за влияние на Балканите.

Веднага след обявяване на Съединението, още на 6 септември, следва заповед на българлското правителство за мобилизация. Липсата на мобилизационни планове и оттеглянето на руските инструктори, които до Съединението са помагали за организирането на българската армия, създават известни затруднения, но за две седмици под знамената са мобилизирани към 108 000 бойци - армията в Княжеството достига 48 259 души, от които 13 676 са постоянни кадри, а 34 583 – запасни чинове. Мобилизирани са и 14 000 души от Народното опълчение, като доброволци постъпват около 4000 души. Или след извършената мобилизация в Северна България под знамената се намират към 66 000 бойци. Мобилизацията в Южна България официално се обявява с прокламация на временното правителство веднага след създаването му на 6 септември. Тя завършва до 15 септември. Мобилизираните войски на Южна България достигат 42 000 души.

Главнокомандващ е княз Александър I Батенберг, началник на Щаба е капитан Рачо Петров, а негов помощник – ротмистър Христофор Хесапчиев. В състава на командването влизат още главеният лекар д-р Георги Вълкович, главният военен инженер капитан Жеко Велчев и началникът на артилерията капитан Олимпий Панов.

                                          
                                                  
Български офицери, участници в Сръбско-българската война

Първоначално обединена България очаква удар от страна на Турция. Затова основните сили на мобилизираната българска армия се съсредоточават за отбрана на южната граница. Срещу Сърбия южно от Балкана е има само една пехотна рота, а северно – запасната дружина на 3-ти пехотен бдински полк.

Българското командване няма план за война срещу Сърбия. На Коронния съвет при княз Александър І Батенберг на 3 ноември 1885 г. той предлага столицата да се изостави без бой и да се организира отбрана на Вакарелските и дори на Ихтиманските възвишения. Предимството на това становище е в преодоляването на опасността сръбската армия да разбие на части пристигащите от Южна България войски. Но то има голям недостатък – столицата София се предава без бой. Тази идея е отхвърлена и се възприема становището на 24-годишния Рачо Петров, подкрепен от капитан Олимпий Панов, решителното сражение да се даде при Сливница.

Под предлог, че се нарушава равновесието на Балканите, на 14 ноември (2 ноември стар стил) 1885 г. сръбският крал Милан, подкрепян от Австро-Унгария, заповядва на армията си да нападне България (независимо, че по силата на Берлинския договор Сърбия получава българските области на Ниш, Пирот и Враня). В манифеста на Милан, адресиран към „сръбския народ”, се отбелязва: „Верен на традиционната политика на Обреновичите за защита на възвишените интереси на отечеството, аз... предприех всичките мерки, предизвикани от страна на българското Княжество с насилственото нарушаване на Берлинския конгрес, за да покажа гласно и ясно, че Сърбия не може да бъде равнодушна към промените на равновесието между народите на Балканския полуостров, особено тогава, когато това става с изключителна полза на една държава, която да докаже, че е лош съсед на Сърбия и че не иска да почита нейните права, та дори и нейното землище. Надявам се на народа и за неговата преданост към своето сръбско дело”.

Обявената от Сърбия война предизвиква небивал патриотичен подем сред всички слоеве на българския народ. От всички посоки на страната към Сливница се насочват синовете на България. Започва изтеглянето на войските от турската граница, следвани от доброволците. Населението на Сливница и околните села грабва оръжие, очаквайки появата на сръбските дивизии. В деня на обявяването на войната в телеграмата си до началника на Щаба на армията командирът на Видинската крепост капитан Атанас Узунов съобщава: „Днес на целия гарнизон прочетох приказа за обявяване на войната. Радостта и въодушевлението бяха достигнали апогея си: цял час не млъкваше „ура” и хвърляне калпаците нагоре... Смея да уверя, че всички офицери и войници, опълченци и доброволци са готови до един да се жертват за защита на отечеството”.

В първите два дни след обявяването на войната българските части на западната граница възпирали с ожесточени боеве сръбската Нишавска армия, за да дадат възможност на българската войска да се изтегли от Югоизточна България и да се съсредоточи в позициите при Сливница. Паметни са битките на в. Мали Руй край Трън, при Врабча и край Драгоманското дефиле.

Тридневните боеве при Сливница решават изхода на войната. Още през първия ден капитан Бендерев разбива сръбските войски при височината Мека Цръв. По същото време на юг от Сливница се придвижва противниковата Моравската дивизия, която заплашва да нанесе решаващ удар по фланга и тила на българските войски. Но нейното настъпление е забавено от отряда на капитан Кисов. При Три уши сърбите са разбити и отстъпват в безпорядък. На Южния фронт отрядът на капитан Ст. Попов посреща и разгромява при с. Гургулят сръбските войски. В боя вземат участие местните жители, включително и жени.

Българските войски преминават в решително настъпление и на 23 ноември разбиват сърбите при Драгоман. Следва ново поражение при Цариброд.

Сърбите са отблъснати и от Видин, защитаван от Северния отряд на капитан Атанас Узунов.

На 28 ноември българските войски са готови да щурмуват Ниш. Тогава посланикът на Австро-Унгария в Белград граф Кевенхюлер се явява на 16 ноември в Главната квартира на българската войска и иска военните действия да бъдат прекратени незабавно. В противен случай българите щели да срещнат австрийски войски. Така Сърбия била спасена от пълен разгром благодарение на намесата на Австро-Унгария.

Французи, руси, италианци, румънци, чехи, хървати, черногорци пожелават да постъпят като доброволци в българската армия. „Ние сме около 20 души французи – пишат до България от Париж, – които желаем от цялото си сърце да бъдем част от геройската и храбра българска армия в качеството си на доброволци”. От италианските работници по строящата се железопътна линия Саранбей–Цариброд е сформиран санитарен доброволчески отряд. По време на сражението при Сливница тези доброволни санитари грабват пушките на падналите българи и помагат за отблъскването на агресорите. Руски офицери и подофицери, въпреки забраната на император Александър III, помагат на българите да се отбраняват. Жителите на румънския град Калафат, намиращ се на северното крайбрежие на Дунав срещу Видин, хорово акламират мъжествената защита от българите на крепостта Баба Вида.

Но най-голямо и непреходно е признанието, което героите от Сливница, Гургулят, Трън, Видин, Белоградчик, Ржана и Пирот спечелват пред самия български народ.

                                                                                            Знамето на 1-ви конен полк, участвал в Сръбско-българската война

След края на Сръбско-българската война, България и Османската империя постигат споразумение, според което Княжество България и Източна Румелия ще имат общо правителство, парламент, администрация и армия, а единственото разграничение между двете части на страната, което е запазено до обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 г., е, че българският княз е формално назначаван от султана за генерал-губернатор на Източна Румелия.
Сръбско-българската „капитанска” война трае само 15 дни, но тя достойно защитава нацията ни, поражда ново самочувствие у българите. България става първостепенна сила на Балканите.

Затова навсякъде, където през ноември 1885 г. се е водила люта битка в защита на Отечеството, признателните поколения издигат паметници в прослава на падналите за свободата български войни. Непосредствено след битката народният поет Иван Вазов написа за Сливнишката епопея

НОВОТО ГРОБИЩЕ НАД СЛИВНИЦА

Покойници, вий в други полк минахте,
де няма отпуск, ни зов за борба,
вий братски се прегърнахте, легнахте
и "Лека нощ" навеки си казахте -
до втората тръба.

Но що паднахте тук, деца бурливи?
За трон ли злат, за някой ли кумир?
Да беше то - остали бихте живи,
не бихте срещали тъй горделиви
куршума... Спете в мир.

Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.

Но кой ви знай, че спите в тез полета?
Над ваший гроб забвеньето цъфти.
Кои сте вий? Над сянката ви клета
не мисли никой днес освен поета
и майките свети.

Борци, венец ви свих от песен жива,
от звукове, що никой не сбира:
от дивий рев на битката гръмлива,
от екота на Витоша бурлива,
от вашето ура.

И тоз венец - той няма да завене,
и тая песен вечно ще гърми
из българските планини зелени,
и славата ще вечно пей и стене
над гробни ви хълми.

Почивайте под тез могили ледни:
не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,
ни славний гръм на битките победни,
към вечността е маршът ви последни.
Юнаци, лека нощ!