Германски политолог: София не иска да пребори корупцията

Той работи в Катедрата по сравнително конституционно право в университета в Гьотинген, а вниманието му е насочено най-вече към Югоизточна Европа, и по-специално към Румъния и България.

Според Хайн първият акцент е критика срещу правната рамка. С основание се твърди, че наказателно-процесуалното право е прекалено формалистично, в резултат на което наказателните процеси продължават прекалено дълго и не водят към целта, т.е. че ефикасното съдебно преследване не само не е възможно, но и бива затруднявано по най-различни начини.

На второ място критиката е насочена срещу нежеланието на част от съдебната система, т.е. съдии и прокурори, да проведат съдебната реформа. Въпреки дипломатическия език, тази критика ясно е насочена срещу тези актьори.

В същата връзка е и структурната критика по въпроса за прокуратурата, която в България е както много силна, така и много независима, а в резултат на това няма контролни механизми, следящи дали върши същинската си дейност.

Поради това в България почти няма успехи в борбата срещу корупцията и срещу организираната престъпност.
Третият акцент на критиката е върху това, че както юридическата рамка, така и самите институции са фрагментирани и неефикасни. Има съвсем простичко средство, с което Еврокомисията измерва ефикасността на системата: Брюксел иска да види влезли в сила присъди по случаи на корупция по високите етажи. А в България такива на практика няма.

Опитът на Румъния в борбата срещу корупцията по високите етажи на властта е добър пример за България, която вече толкова години не може да се похвали с никакъв напредък в тази посока.

Михаел Хайн си спомня, че преди много, много години българска журналистка е писала, че съдебната реформа в страната прилича на перпетуум мобиле. Според него тази метафора все още е в сила.

Вече от 25 години насам всяка година, всеки месец, всеки ден се говори за съдебната реформа, казва Хайн. И аз, като външен наблюдател, все се питам: Добре де, всяка реформа, която трябва да създаде нови рамкови условия, един ден все пак трябва да приключи. Да, след това може да се правят подобрения, но една реформа не може да бъде дългосрочен проект. А в България тя се оказва именно дългосрочен проект.

Относително ясно можем да установим, че още в началото на прехода 1989-1990 в България възникна непрекъснато променяща се мрежа от политически и икономически интереси – широки кръгове от политическите елити са част от корупционни схеми с участието на бизнес-актьори.

А това очевидно означава, че просто нямат интерес от ефикасно преследване на корупцията и на сходни явления. Разбира се, те не могат да го заявят публично. Никой политик от държава в ЕС няма да каже: „Нямаме интерес да се борим срещу корупцията". В резултат: непрекъснато се води тази дискусия за борбата срещу корупцията, всички говорят за това, всички говорят за съдебната реформа, но когато трябва да се предприемат решителните стъпки, тогава или се прави просто някаква козметична промяна, или пък законът директно се проваля – както се случи миналата година в българския парламент. Законът просто не получи подкрепа от мнозинството, може би защото беше прекалено ефикасен.

Казано накратко: част от политическия елит в България няма интерес в страната да бъде наложено върховенството на закона. Ако обърнем въпроса, можем да попитаме: Защо тогава през последните 25 години, когато имаше няколко фази на стабилни правителствени мнозинства, дори на много големи парламентарни мнозинства, защо нито едно от тези мнозинства не постигна някакъв видим успех в тази област? Тоест, това тъпчене на място не може да се обясни с други фактори – примерно, с политическа нестабилност.

Румънците са по-напред в борбата срещу корупцията от българите, те са доста по-успешни. Ако сравним двете страни по различни показатели, този извод в първия момент е изненадващ. Защото България и Румъния си приличат по много показатели – било то общото корупционно равнище сред политическия елит, политическата и правна култура или пък наследството на държавния социализъм. В рамките на цяла Средна, Източна и Югоизточна Европа обаче, Румъния е единствената страна, която постигна успехи в борбата срещу корупцията. Това се случи в един кратък период през 2005-2006 година, когато възникна удобна политическа констелация.
 
В навечерието на приемането на страната в ЕС министър на правосъдието стана жена, която се захвана с реформата по същество – заедно с още неколцина членове на правителството. Те за известно време имаха и парламентарна подкрепа, а ЕС през цялото време ги поддържаше. Така в този кратък период в Румъния успяха да създадат силни органи за съдебно преследване, в които работа започнаха млади хора, необвързани с предишните мрежи.

Тези органи се захванаха най-вече с корупцията на високо равнище и до ден-днешен са много ефикасни и независими. Редица политици в Румъния непрекъснато се опитват да отслабят този антикорупционен орган, но досега не са успели – просто защото създадените навремето предпазни институционални механизми са сравнително стабилни. Ето защо Румъния може да представи дълъг списък с наказателни процедури и с осъдени за корупция на високо равнище – от високопоставени политици, та чак до един бивш премиер, който вече лежа в затвора.