Левски е предаден за пари

Наред с прогнозите за бъдещето на света особено са интересни въпросите, свързани с националната ни история. Два от тях са особено вълнуващи: кой е предал Левски и къде се намира гроба му?
 

 

 

 

Слава Севрюкова е българка, родена е в Нова Загора, а умира в София в началото на 90-те години на миналия век. Феноменалната способност на Севрюкова е да вижда обекти, независимо от времето и разстоянието, със силата на мисълта. За уникалните й качества вече са чували мнозина, но за разлика от Ванга, нейните свърхсетивни възможности не се отключват от болест, катастрофа или след състояние на кома, а обратно: тя е нормално зряща.

Разбира се приживе леля Слава няма национална слава на леля Ванга, но те са имали една много интересна среща, след която са продължили да общували по своему, телепатично, като между феномени.

През годините на социализма Севрюкова приема в къщичката си в „Овча купел” тогавашния министър на отбраната арм. ген. Иван Михайлов, Соня Бакиш – съпруга на министър-председателя Станко Тодоров, руските академиците С. П. Кордюмов, Вл. Авински, Вал. Фоменко. Народният лечител Петър Димков също е поддържал лични контакти със Слава.

Приживе нейният авторитет е оценен най-вече в чужбина. Няколко реномирани университета признават съвместните й разработки с българския физик доц. Иво Лозенски, който старателно документира всички нейни психотронни изследвания.

 

За предателят на Апостола историците и Слава са единодушни – не е поп Кръстьо. Житейският път на Левски, чист и свят като самия него, е прекършен при странно стечение на обстоятелствата от непознат случаен човек. При психотронен контакт с духа на Апостола, в търсене истината за злощастното ”предателство”, категоричният отговор, който получава медиаторката, е: „Мене не издаде попа, а оня, който тегли браздата.”

”Неволният Юда” се оказва окаян безпризорен бедняк. С опърпана аба и потури, изкарвал цял живот мизерна корица хлебец по чуждите имоти. Невзрачен, жалък, със стържещ от глад стомах, изпаднал в безизходица, той по време на инцидентната „среща” е обхождал нивята и лозята на по-заможните земевладелци. Набелязвал е кои от тях да измоли за работа на пролет.

Зървайки непознато съмнително лице, останалият без препитание през ледената зима верноподаник на падишаха дотърчава на часа в конака ”да обади на властта”. Да получи някой бешлик или грош от заптиетата, та да залъже гърлата на прегладнялата си челяд. Без да знае, без дори никога да разбере кого ”предава”. И без, разбира се, да влага каквато и да е умисъл в това, както по-късно се оказва, позорно и черно деяние.

Странното стечение на обстоятелствата дава основание на пророчицата да заяви: „Безкрайно честен, Левски е издаден за пари.”

Актът на издайничество, приеме ли се тази версия, следователно е непреднамерен. Ако в историографските среди излязат наяве неоспорими факти, доказващи ясновидството на Слава Севрюкова, ще отпадне въпросът за предателя. Мъчителна, трудно защитима теза, която повече от столетие занимава учени и изследователи. Издайникът, доверим ли се на пророчицата, е изпаднал ”случаен” селянин, ратай и изполничар.

 

 

А какво казва Слава за гроба му? Тя категорично отрича, че гроба на Апостола е в софийската църквица „Св.Петка”, а твърди, че е на стотина метра от някогашното бесило. Тленните му останки, според Севрюкова, са под стълбището на някогашното Чехословашко посолство - днес посолство на Словакия. Но да чуем разказа на Севрюкова: ”Някога това място е било по-ниско с около десетина метра от съвременното ниво. Вледененият труп на обесения е положен в намиращия се някога там естествен овраг от ревностен християнин, измолил за няколко жълтици от заптиетата да го погребе. На плиткия, едва на около педя гроб в премръзналата земя той, боейки се от зоркия поглед на караулещите наблизо турски стражари, не полага кръст, камък или друг обозначителен предмет.”  

Какво се случва след това? „Наскоро след Освобождението с новия градоустройствен план на столицата, за да се заравни терена, без никакви опити за издирване и идентифициране на тленните останки на Левски, те набързо са били затрупани с близо десетина метра пръст”.

Според Слава Севрюкова скелетът на Апостола никога няма да бъде открит и изваден на показ. Навярно е права. Кой днес би посмял да започне проучвателни разкопки, заради някакви си ”ненадеждни психотронни сведения”? Особено след случая „Царичина”… При това пространството на всяко посолство е със специален дипломатически статут. И отново съдбовен парадокс – костите на най-издирвания в Османската империя джингиби продължават все още да бъдат в неизвестност.

 

 

С малки съкращения тук предоставям спомените на скулпторите Нина Канарова и Недко Кръстев, по чиято молба Слава Севрюкова осъществява метафизически контакт с духа на Апостола. Потапяйки се с лекота от видимия в невидимия свят, тя дава възможност да ”проговори” духа на Дякона.

„Леля Слава замълча, взряна в пространството. Изведнъж се сепна. Стегнато изрече:

- Да, той е. Тук е. Питайте. Виждам го – изискано облечен. Чергата, върху която стои, е толкова красива, тъй пищна, че дори аз, която никога не съм държала на материалното, сякаш завидях... Стои прав в богата чорбаджийска къща.

Сам проговаря:

 - Благодаря, че ме повикахте. Това се случва за пръв път, откакто се преселих от другата страна на мира. (Подтекстът, както сетне разтълкувахме словата на Апостола, бе – ще бъде полезно за всички – бел. Н. К.) Много ви благодаря!”

Леля Слава повторно се сепна. Остро потръпна. После, когато я разпитахме за първоначалната й, изглеждаща за нас странна нейна реакция, отвърна: „Когато се изправи пред мене, духът първоначално се представи в турско одеяние, с фес. Затуй се стъписах. Малко по-късно обаче той ми се разкри с известните от портрета свои дрехи. Едва тогава със сигурност го разпознах. И изрекох: „Той е. Тук е. Питайте.” Докато си събирах мислите, духът на Левски тихо и тъжно промълви: „Много ми е мъчно и страшно болно, че ме предадоха ония, за които се борех… Завалиите, които не успяха да изорат дори ни една бразда на своята нива... А тези тук – посочи обстановката на богатата къща, – най-спокойно бе на душата ми сред тях. Те за делото даваха и даваха... Без да броят, с кесии даваха...”

Скулпторът Н. Кръстев пита: „Искаш ли, Апостоле, достоен паметник?” „Искам и го желая от цялата си душа. Той, собствено, на мене не ми е нужен. Потребен ще е обаче на дадените чеда, за които би значил нещо...”

- Според тебе, ще успеем ли че ние двамата с моята съпруга да го създадем?” 

- Голяма е дарбата ви. 

- А харесваш ли онова, което вече сме макетирали?

- Много е хубаво! (Става дума за монументален шестдесетметров внушителен мемориал на Апостола. Идеята е живописно да се представи как Дяконът се спуска, задавайки се през една от гънките на близкия Балкан, към родното негово Карлово. За съжаление, проектът не е одобрен, не са отпуснати средства и чудесният замисъл не се реализира – бел. Н. К.)

- Къде желаеш да гледа паметникът ти?

- Към дома! – Без да се замисли, отвърна. (Към рождената му къща – бел. Н. К.) - Обичаш ли Карлово?

- Много! И често съм… там.

- Какво ще споделиш за съвременното общество? (”Разговорът” се провежда през 1987 г., като поводът, провокирал необикновената среща, е юбилейната 150-годишнина от рождението на Левски – бел. Н. К.)

Духът на Дякона – рязко и някак резервирано:

- Сега е… парад. (В смисъл – съвременната помпозност в настоящата ни държавна организация ни най-малко не отговаря на светите идеи, които някога са зреели в ума на Апостола – бел. Н. К.)

- Има ли и днес чеда, достойни да довършат твоето свято и велико дело?

 Замълча. Тежка пауза. Като през сълзи отвърна:

- Малко са... Но… стигат. (Като начало – да започнат довършването – бел. Н. К.)

- Разкопан ли е гробът ти? (Визира се ширещата се, поддържана по онова време версия на Николай Хайтов за препогребване костите на Левски в софийската църквица „Св. Петка Самарджийска” – б. а.)

 - Там, където съм, там съм си. Никой, никога и по никакъв начин не ме е разкопавал.

След „контакта” внимателно разпитах леля Слава защо духът на Апостола през цялото време „отговаряше” резервирано, малко троснато и кратко – споделя Недко Кръстев.

- Такъв си беше човекът – отвърна пророчицата.                     

- И като че не всичко казва, а някаква тайна пази? – Продължих. 

- То, делото на Дякона, майка, още си е тайна... – Многозначително завърши тя.

Христо Нанев,  (fakel.bg)