Проф. Евгений Дайнов за Дойче веле: Откъде иде убеждението, че да си простак е по-добре, отколкото да си възпитан?

Това написа в свой анализ за Дойче веле университетският преподавател проф. Евгений Дайнов. Вижте и целия текст:

"Две съобщения във Фейсбук ми направиха впечатление тия дни. Първото е на Козата Ани по повод деградацията на нравите, най-вече в туристическия бранш, но не само: „Хиляди години еволюция и накрая това. Селяндури, свинщина, тарикатлък и простащина“.

Във второто Николай Слатински описва следното премеждие. Извежда да разходи с инвалидна количка 90-годишната си майка. Пътя им препречва спрял мутромобил със запален двигател, осмърдяващ околната среда. Професор Слатински моли сина на мутрата да преместят колата – и: „Средношколецът ме гледа със смес на безразличие и презрение“. Бащата-мутра, разбира се, опитва да стартира онази процедура („Къф ти е проблема бе…“), която завършва с уличен търкал – т.е. с това, тлъст нахален бабаит да набие професор.

Както винаги у нас световни тенденции проличават в особено уродлив вид. Все пак тук слоят на цивилизованост е особено тънък и диващината под него е особено видима.

Простащина и насилие

Култът към простащината, неприкритият нагон към насилие, третирането на себеподобния като отпадък – това е световна тенденция, набираща сила в последния поне четвърт век. Ако не разберем за какво иде реч в световен мащаб и не вземем мерки, рано или късно ще започнат да ни убиват по улиците. Впрочем, те – пияни, надрусани, каращи мутромобили и следователно ненаказуеми –  вече го правят. Но както в последната година и половина ни демонстрират руснаците – винаги може още.

Та, за какво иде реч? Откъде идва все по-ясно доминиращото убеждение, че да си простак е по-легитимно, отколкото да си възпитан? Че силата е над правото? Според големия британски историк лорд Актън, историческото развитие в Европа има ясно изразена посока, особено в последните 500 години: „бавно придвижване от подчинение към независимост“. През Средновековието всеки е чакал някой по-висш от него да му каже кой е и какво следва да прави. Днес, предполага се, всеки си взема решенията самостоятелно.

Защо, обаче, веднага не е настъпил хаос? След като всеки сам си взема решенията – как така изобщо има общества? Защо още преди, да речем, 300 години всичко не се е разпаднало на враждуващи индивиди?

Защото, напомня лорд Актън, процесът „от подчинение към независимост“ е бил съпътстван от друг процес: „от насилие и жестокост към съгласие и сдружаване“. А и двата процеса се основават в крайна сметка върху едно и също усилие: просветата. Именно кризата на просветата е в основата на онова опростачване, което днес пълзи из света и заплашва да го върне в епохата на пещерните нрави.

Що е просвета и какво й се случи?

Предпочитам думата „просвета“, тъй като преди изграждането на съвременните образователни системи вече е било налице просветно усилие. То произтича от придвижването от подчинение към независимост: след като не съм длъжен да се подчинявам на някакъв господар в живота си, не съм длъжен да се подчинявам и в ума си. Трябва да има начин самостоятелно да стигам до разбиране на света и на моето място в него – със собствени сили, а не като питам попа или кмета.

От тази самостоятелност се ражда научното усилие и правилата на мисленето, които ни казват, кое твърдение е по-вярно от друго твърдение. В крайна сметка просветното мислене успява да изведе от безкрайната шарения на живота сноп от общи принципи, които го определят и оформят.

Ето това, в общи линии, е просветата (намирането на процеп в мрака на невежеството): първо, прилагането на мерки, които да отсеят лъжата от истината; второ, прилагането на мерки, които да изведат общовалидните принципи, които инак се крият в безкрайното разнообразие на битието.

"От насилие и жестокост към съгласие и сдружаване"

Къде тук е преминаването „от насилие и жестокост към съгласие и сдружаване“? Лесно е. След като никой няма господар на главата си, значи, че всички са свободни. Никой никому не дължи подчинение и никой няма правото да заповядва на никого. Така всички стават равни. Но все пак някакви решения трябва да е взимат - нанякъде трябва да се върви като общност (общество, нация, държава). Как да стане това, след като никой никого не е длъжен да слуша?

Вариантите тук са два: насилие и жестокост - т.е. прави се онова, което казва най-силният; или съгласие и сдружаване - прави се онова, по което има съгласие между хората. След края на Средновековието се пробва силовият вариант. Ренесансовите републики в Италия са в постоянна война помежду си. Следват войните между католици и протестанти. Днес този вариант се прилага от Владимир Путин.

В Европа, обаче, след близо 200 години на подобни експерименти хората са стигнали до извода, че така работата няма как да върви. По-добре е до решения да се стига не с насилие и жестокост, а със съгласие, постигнато като следствие от дискусия между равни; и с последващо сдружаване, за да се свърши работата.

През цялото това време деятелите на просветата доработват и оформят правилата, по които може да се избегне насилието и да се живее в съгласие и сдружаване. Такива са правилата на научното дирене, на дискусията, на спора, на решаването на конфликта, на постигането на съгласие, на оценка на резултата от дадено действие.

Нужни са постоянни усилия

Да изведеш тези правила, някои от които впоследствие са закрепени в закони, никак не е лесна работа. Още по-малко лесно е те да бъдат постоянно прилагани. Усилието е огромно и изморително. От време на време се появява изкушението то да бъде прекратявано. Вместо да се учим на правила, т.е. да сдържаме своите щения, няма ли да е по-добре да „изразяваме себе си“? Вместо да спорим по сложни правила и да сме готови накрая да отстъпим от собствената си позиция – не е ли по-„истинско“ да напопържаме отсрещната страна, да я обявим за идиот и да се откажем от правенето на каквото и да е? Вместо да виждаме в другия потенциален бъдещ съюзник, не е ли по-лесно да го презираме като някакъв очевиден слабак и да си се оправяме с насилие и бой по улиците?

Такива неща вече са се случвали. Отслабването на просветното усилие в края на 19-ти век дава като резултат две световни войни, болшевизма, фашизма и нацизма, с има-няма 60 милиона убити човешки същества. Отслабването на това усилие в края на 20-ти век доведе до т.нар. „Ислямска държава“, талибаните, Тръмп, Путин и войната в Украйна. И до онова всеобщо опростачване и освинване, което наблюдаваме у нас всеки ден по всички публични места: мутри контролират плажовете и курортите; мутри контролират улиците и пътищата; мутри-държавници всекидневно проповядват, че няма нужда от изтънченост и цивилизованост, а само от сила, наглост и тарикатлък.

Каква е истинската цел на образованието

Ако не искаме украински тип война по нашите земи след 10-15 години, наложително е още сега - веднага да бъде възстановено просветното усилие в училищата, в университетите, в медиите. Като начало е добре да се уточни, каква е целта на образованието. Тя не може да бъде някаква утилитарна глупост като например „подготвянето на кадри за пазара“. Пазарът, като иска кадри, да си ги подготвя. Аз не съм пазарът. Аз съм обществото и имам друга заръка към образователите.

Единствената възможна цел на образованието е да бъде помагано на подрастващите да разберат защо е по-добре да се живее в съгласие и сдружение, а не в насилие и жестокост. Целият преподаван материал трябва да бъде насочен натам. И не става дума за откриване на топлата вода, а за припомнянето на добре забравеното старо. Учебниците в стара Европа са били подчинени именно на тази цел след края на Втората световна война и докъм края на 20-ти век. Намираме, адаптираме, ползваме.

Добре е да се действа веднага, за да не се налага някой ден да коментираме новината, че средношколец - син на квартална мутра е убил на улицата професор, защото онзи се е обърнал към него с „Вие, уважаеми младежо…“.

***

Заглавието на статията е на редакцията на ФрогНюз.