Quo Vadis, България?

Няма как да не си задаваме тези драматични въпроси. Няма как да заровим глави в пясъка и да се грижим само за собственото си добруване. Една невидима граница е вече пресечена – и тази страна, а също и нейните обитатели няма как да останат същите.

Почина Пламен Горанов – който се самозапали пред Варненската община в знак на протест срещу кмета Кирил Йорданов и ТИМ – групировката, превърнала Варна в свое феодално владение. Пресели се в един по-добър свят след дълга, мъчителна агония.

Казват, че изгаряйки, извикал: “Киро, Киро, днес трябваше да съм в Анталия...”. Да, трябваше да бъде там и да катери скалните масиви с приятелите си алпинисти. Вместо това се изкатери на небето.

Толкова ли струва човешкия живот тук, в тази забравена от Бога и справедливостта родина? Оставката на един кмет достатъчно основание ли е да се окъпеш с бензин и да си драснеш клечката?

Не. И не това е основанието на Пламен да се облече в пламък. Основанието е натрупваната апатия, моралното безразличие, бай Ганьовската стръв към имане и власт. Основанието са дефицитите от човешко достойнство, от справедливост, от почтеност и съпричастност. Основанието се крие в омерзението да живееш в лъжа, омерзението някакви самозвани властници да те правят на маймуна, омерзението от чалга-битието, от паралелния измислен свят на някакви уродливи гърли и безпардонни пичове, който трябва да замени реалния, омерзението от подмяната на ценностите, омерзението от пълната неспособност на новата България да произведе качество на живот.

Всичко това се наслагва, утаява в душите на обитаващите вечно незавършения български преход. И в един момент животът губи цена. Превръща се в бреме – и единствения начин да го оценностиш е да го превърнеш във вик, за да събудиш спящите. Например като си драснеш клечката.

Пламен го направи на 20 февруари – и предаде Богу дух навърх националния ни празник. Впрочем не беше първият. На 18 февруари отчаян от живота млад мъж се запали в центъра на Велико Търново. На 26 февруари пламна тялото на 53-годишния Венцислав Василев пред Община Раднево. Три самозапалвания в рамките на осем дни. Това дори и в Тибет вече не се случва.

Избират се и други пътища за напускане на българската реалност. Според в. “Труд”: “След смъртта на самозапалилия се Пламен Горанов от Варна стана ясно, че в града е скочил броят на самоубийците. Вчера мъж на 43 г. се хвърли от Аспаруховия мост, а в неделя друг младеж се гръмна в главата. По петима се хвърлят от същия мост всеки месец. В дните на протести средно по двама души се самоубиват в града. В София от началото на годината досега край на живота си са сложили 129 души, а други 21 са опитали. Полицаите в столицата признават неофициално, че не помнят такъв бум, особено през зимата. Само миналия петък 10 души са посегнали на живота си, като трима от тях - с пистолети.”

Пламен Горанов се самозапали с плакат, на който пишеше: “Оставка на Киро и целия Общински съвет до 17 часа на 20 февруари 2013 година”. Кирил Йорданов днес, пети март, все още е кмет. И е символ – на бездушието на прехода. Същият кметува вече четири мандата, издиган три пъти от БСП и накрая от ГЕРБ, а преди това пребиваващ и под шапката на СДС в битността на областен управител.

След като човешката факла освети мизерията на властническата му хамелеонска душица, той отказа да подаде оставка. Нямало да го направи, докато разследването не установи негово “виновно поведение”, свързано със смъртта на Горанов.

И продължава да упорства. След като ГЕРБ сне доверието си от него, той обяви, че ще оповести решеието си на 6-ти март, след извънредно заседание на Варненския общински съвет. И мимоходом заплаши, че на това заседание щели да прозучат “страшни истини за града ни”. Като че ли може да има по-страшна истина от това някой да се прости с живота си заради твоята безпардонна власт. И като че ли може да има по-страшна истина от това да си предал интересите на своите съграждани в полза на една трибуквена групировка.

Вгледайте се в лицето на този кмет. Ето – това е лицето на българския преход. Неговата разтърсваща мутра – с цялата бездуховност, в която живеем, с цялата вътрешна грозота, която тегне над живота ни.

Това искаше да ни покаже Пламен. И затова изгоря като факла. Искаше да ни стресне, да ни събуди. Да ни помогне да не бъдем вече същите – живеещи ден за ден, следващи само стратегиите на собственото си оцеляване. Искаше да ни помогне да бъдем не поданици, а граждани.

И успя. След неговата гибел ТИМ не е вече недосегаемата мутренска империя, защитена от закона на омертата в абсолютна степен; а управленските дембели са само на една ръка разстояние от протестиращите. На Орлов мост вече се разпространяват листовки със следното съдържание: “списък с ефективни мерки за борба с престъпната групировка ТИМ: затваряме си сметките в ЦКБ, прекратяваме си застраховките в Армеец, изтегляме си парите от пенсионните фондове “Съгласие” и “Сила”, не посещаваме заведения от веригата “Happy”, не използваме услугите на авиокомпания “България Еър”. Ако всички се придържаме към тях, недосегаемата групировка ще премине в небитието. И варненският кмет – иска или не иска, ще трябва да си подаде оставката. Иначе ще го изгонят с камъни.

Пламен се пресели в един по-добър свят. Ние обаче сме живи – и оставаме тук. Трябва да решим какви сме, за какво сме и какво правим. Трябва да помълчим в негова памет и да се запитаме: Quo Vadis, България? И трябва да потвърдим с делата си нетърпимостта към осветения от гарящото тяло наш свят.

Медиите цитираха постинга на неизвестен автор, който бе написал следното: “Не познавам лично Пламен, за него ще плачат онези, които са го познавали, моят дълг е да продължа делото му, но не като се самозапаля, а като им запаля чергите на онези, които ни причиняват всичко това.”

И това не е лош съвет. Само дано имаме сетива да прозрем кои са тези, дето ни причиняват всичко това. Да разберем как и защо ни го причиняват. А също и да осмислим нещо много трудно за разбиране – как и самите ние участваме в това причиняване – със своите безразличия и бездействия.

Едвин Сугарев
svobodata.com