Вашингтон пост: Искате да спрете ислямския тероризъм? Отнасяйте се добре с мюсюлманите

Откритието, че няколко от нападателите при атентатите в Париж са европейски граждани, породи притеснения относно радикализацията на мюсюлманите, емигрирали на Запад. Някои политици изтъкнаха тезата, че за да се избегне появата на местен тероризъм, трябва да спре приемът на имигранти. Дебатът се разгорещи още повече, когато властите откриха на местопрестъплението сирийски паспорт. Полша вече връща бежанци, повечето от половината губернатори на щати в САЩ се зарекоха да не дадат на идващите от Близкия изток възможността за започнат отначало живота си. Председателят на Камарата на представителите на американския парламент, Пол Райън, настоя за „пауза” на федералната програма за сирийските бежанци.

Страхът от насилието на терористите не е нещо ново. Винаги след подобни нападения има антиислямски протести и зачестяват престъпленията от омраза. Новините, че „Ислямска държава” примамва западните мюсюлмани да пътуват в чужбина са съпътствани със затягане на мерките за сигурност в тези държави. След атаките в Париж Доналд Тръмп, кандидат за президент на САЩ, заяви, че се отнася положително към затварянето на джамии в Америка. Подобни прояви на нетолерантност могат да накарат мюсюлманите да почувстват чужди в Европа и САЩ.

Нашето изследване, проведено съвместно със Световната организация за развитие на ресурсите и образованието, трябва да излезе скоро в списанието Behavioral Science and Policy. То показва, че ако мюсюлманите се чувстват по този начин, могат да започнат да подкрепят радикалните движения. С други думи, много западни политики, които имат за цел да предотвратят тероризма, всъщност са причина за неговата поява.

Предотвратяване на радикализацията

В изследването си ние помолихме стотици мюсюлмани от Германия и САЩ да ни разкажат какво са преживели като представители на религиозни и културни малцинства, включително как се чувстват от това, че са изключени и дискриминирани заради религията си. Питахме ги също как балансират между културното си наследство и тяхната американска или германска идентичност. Искахме да разберем дали тези преживявания са свързани с отношението им към радикалните групи и каузи.

Съществуват множество практически и етични пречки пред изучаването на причините един човек да се превърне в терорист.

В общия случай ние не знаем кои хора са терористи, докато те не извършат атентат. Така можем да разчитаме само на обясненията постфактум за това какво може да го е мотивирало. Не можем да извършим контролно лабораторно изследване, за да видим кой би извършил терористични действия. При проучвания не можем да питаме хората директно колко силно искат да се присъединят към някое радикално движение, защото по-голяма част от онези, които се радикализират, няма да отговорят честно.

Вместо това ние изследвахме няколко индикатора, които показват подкрепа за радикализма. Питахме хората доколко са готови да се жертват за важна кауза. Също така, преценихме степента, до която участниците са възприели радикалната интерпретация на исляма. Например, зададохме им въпроса дали е приемливо за тях да участват във въоръжен джихад. И накрая – помолихме участниците в нашето изследване да прочетат описание на хипотетична радикална група и да ни кажат колко я харесват и доколко биха я подкрепили. В тази група влизаха мюсюлмани от САЩ (или Германия – за изследването, което касае Германия), които бяха притеснени от това как обществото се отнася към изповядващите исляма и не биха се спрели пред нищо, за да защитят религията си. 

Като цяло на базата на изброените индикатори подкрепата за екстремизма е доста ниска. Този резултат служи да напомни, че по-голяма част от мюсюлманите не са с радикални възгледи. Отговорите на част от интервюираните обаче показват, че те се чувстват маргинализирани и не се идентифицират нито с културата на страната, от която произхождат, нито с тази на страната, в която живеят.

Онази част от интервюираните, които не почитат нито обичаите и ценностите на държавата, в която живеят, нито на тази, от която произхождат, сме нарекли „бездомни в културно отношение”.

Открихме, че хората, които казват, че са разкъсвани между културите, споделят също, че се срамуват, че не се чувстват значими и не виждат никаква надежда. Тези хора нямат усещането, че животът им има някакъв смисъл.

Онази част от интервюираните, които имат по-ниска самооценка, проявяват и по-голяма подкрепа за радикализма. Откритията ни съответстват на теория в психологията, според която терористите търсят начин на открият смисъл в живота си. Когато хората спрат да се чувстват значими сами за себе си, например като бъдат унизени или към тях бъде проявено неуважение – те търсят друг начин да възвърнат самочувствието си.

Екстремистите познават и използват тези слабости и установяват контакт с мюсюлмани, които се чувстват застрашени и обезверени. Радикалните религиозни групи вдъхват сигурност на тези „бездомни в културно отношение” мюсюлмани и ги карат да повярват, че животът им не е безцелен. За хората, които вече се чувстват „бездомни в културно отношение”, дискриминацията в държавата, където те са се преселили да живеят, може още повече да влоши положението.

В нашето изследване онези, които казват, че са се чувствали изключени от обществото или са дискриминирани заради религията си, са били с накърнено самочувствие. Негативните последици от дискриминацията са нанесли най-голяма вреда на хората, които вече са се чувствали „бездомни в културно отношение”.

Резултатите ни показват, че насаждането на антиимигрантски и антиислямски нагласи е изключително контрапродуктивно. С голяма вероятност антиимигрантските настроения по-скоро стимулират екстремизма, отколкото да го унищожат.

Целта е интеграцията

За да намалим риска от радикализацията на местните мюсюлмани, трябва да положим усилия да подобрим интеграцията на имигрантите мюсюлмани, не да ги изолираме. Това означава да приемем сирийските бежанци, не да ги отхвърлим. Това означава да преосмислим какво е да си американец или германец и да направим така, че това определение да не включва само културата на мнозинството. Това означава да покажем заинтересованост и да оценим по достойнство и религиозните традиции и културата на „другия”, не да се страхуваме от тях.

Според нашето изследване повечето мюсюлмани в САЩ и Германия искат да смесят двете си култури. Това обаче е трудно постижимо, ако са принудени да изберат само една от тях. Не бива да бъркаме интеграцията с асимилацията. Интеграцията означава имигрантите да се насърчават да се наричат американци, германци или французи и в същото време да се гордеят със собственото си културно и религиозно наследство.

Събраната информация ни показва, че политиката да се оказва натиск върху имигрантите да приемат културата на държавата, в която живеят, като забраната на религиозни символи в държавните институции във Франция например, или т.нар. „забрана за носенето на бурки”, по-скоро биха имали обратен ефект, защото подобни действия показват неуважение към наследството на мюсюлманите.

В САЩ натискът си личи от метафората „съд за топене на метали”, която е широко разпространена в нашата култура. Този израз показва, че новодошлите са насърчавани да изоставят своята културна идентичност в името на формирането на хомогенна национална идентичност. За сравнение, в Канада се използват метафори като „мешана салата” и „културна мозайка”, с които се показва уважението към културните различия.

В Германия имигрантите, които не знаят добре немски език, трябва да посещават курсове по интеграция, на които на практика те учат да се държиш като германец. По време на интервютата с германските участници в изследването направихме интересно откритие – колкото по-силно германците се опитват да асимилират германските мюсюлмани, толкова повече последните се съпротивляват. Забелязахме и борбата за идентичност, която водят мюсюлманските общности във Франция, където се смята, че да си „французин” и да си „мюсюлманин” са две взаимно изключващи се неща.

Резултатите от изследването ни показват, че стратегията за намаляването на радикализацията на местните мюсюлмани трябва да включва както насърчаването на имигрантите да запазят своята култура, като в същото време зачитат и културата на страната, в която са се преместили да живеят, така и ограничаването на дискриминацията срещу самите мюсюлмани. Тази стратегия е най-доброто и за двете страни.

Пример как това може да бъде направено е програмата за рехабилитация в Архус, Дания, където полицията работи с мюсюлманската общност, за да помогне при интегрирането на чуждестранните бойци и да намери начин те да участват в датското общество, без да се налага да жертват религиозните си ценности.

Като помогнат на „бездомните в културно отношение” да се почувстват у дома си, обществото може да затрудни терористите при набирането на нови кадри.

Сара Лион Падийа

 Мишел Гелфанд

/превод: Център за Близкоизточни изследвания/