Големите обречени на забрава

Тази година ще се навършат 15 години от смъртта, а в края на ноември миналата година се навършиха 102 години от рождението на големия ни художник Иван Д. Христов. С огромно съжаление знам, че за мнозина, дори сравнително образовани хора, името на твореца не говори почти нищо. В същото време само бърз поглед върху някой от неговите портрети автоматично пренася цели няколко поколения в дни на безгрижните им ученически години, в приказната еуфория на детството. Защото едва ли има български ученик до 1990 година, който да не познава портретите на Иван Д. Христов на двамата братя Кирил и Методий, портрета на Георги Сава Раковски или пък най-познатата картина с образа на големия поет Христо Смирненски. Всичките тези картини са работи именно на Христов. Точно заради неговата талантлива четка лицата на серия велики българи са все още живи в съзнанието на милиони българи. А точно този живец ни държи и до днес обединени и единни като нация.

И тук пак стигаме до шаблонния въпрос. Защо аджеба толкоз лесно забравяме големите? Защо толкова лесно ги вкарваме в прашните архиви, като в последно време не се сещаме за тях дори и по празници. Но както и да е. Да приемем, че забравим тях, но защо забравяме творчеството им? Защо и днес в одобрените от МОН учебници не фигурират одухотворените лица на значимите българи от картините на Иван Д. Христов. Аз знам защо. Конюнктура, интереси, бизнес, натегачество. 4-те причини, срещу които никой не писка, а само повдига рамене. Тъжното е, че така, без да разбираме, дори понасяме една друга огромна щета. Сами рушим нашата си културна имунна система В последните години тя толкова изтъня, че вече е възможно дори най-дребните вируси и бактерии, разнасяни от популярната масова култура, да намерят трайно място в националния ни културен организъм и да го разболеят от серия опасни болести, повечето от които - напълно нелечими.
Аз със сигурност знам, че днес обществото ни вече е болно от една подобна зараза. Диагнозата е тежък културно-исторически Алцхаймер. Първо забравихме историята си, после забравихме големите си писатели, художници, архитекти, инженери и обществени мислители, а накрая, накрая ще забравим самите себе си.

Единственият лек срещу тази болест е волята за културно-историческа памет и, разбира се, уважението. Трябва да уважаваме големите имена в историята и живота ни. Така ще почнем да уважаваме и себе си. Проблем, от който тръгват много други наши беди. Следващите няколко реда по-долу са възможност за демонстрация на едно точно такова уважение.
Художникът живописец Иван Димов Христов е роден на 22.11.1908 година в град Шумен.

Той е един от доайените на българската живопис наред с Иван Ненов и Здравко Александров. Не спира да работи през целия период от 1930 до 1995 година. Творбите му се свързват с постимпресионистичните търсения след 30-те години на миналия век, а платната му носят отпечатъка на време, събития и личности характерни за този изключително динамичен период. Дарбата и любовта на Христов към рисуването се проявяват отрано, като още през 1928 година той осъществява голямата си мечта и е приет в Художествената академия в София, в класа по живопис на проф. Димитър Гюдженов. В ателието на този голям български художник Иван Христов овладява сериозния професионализъм по отношение портретуване, композиция и усет към багрите. Завършва с отличие художественото си образование, след което се редят години на учителстване в редица градове на България - Шумен, Попово, Ботевград, Пазарджик, Ст.Загора и отново София.
През 1934 година е приет за член на Съюза на българските художници, като до края на своя живот остава деен участник в творческите прояви на съюза.

Творчеството на Иван Христов винаги е привличало ценителите на изкуството със своите класически живописни стойности. На фона на авангардното, концептуално и примитивистично изкуство, изпълващо съвременните галерийни експозиции, споменът за творбите на Ив. Христов навеждат на мисълта, че времето не съществува, има само пространство, в което едновременно се вместват всички произведения на изкуството от всички епохи.

Художникът се изявява в широк в тематично отношение диапазон, но винаги при него е преобладавал портретният жанр. Темата за човека като образец на най-положителните човешки черти, на душевно благородство и осъзната сила заема основно място в произведенията му. Неговата портретна колекция е голяма и почти равностойна като постижения. Портретите на братята Кирил и Методий, Васил Левски, Христо Ботев, Раковски, Иван Вазов, Петко и Пенчо Славейкови, Христо Смирненски и много други са оставили дълбоки следи в паметта на поколения.

Приживе Христов има стотици самостоятелни изложби в Пазарджик, Ботевград, както и юбилейни самостоятелни изложби в София. Десетки са и авторските му изложби в редица столични галерии. Много от творбите му се съхраняват в Националната галерия - София и в галериите на различни градове в страната като ценни образци на българското изобразително изкуство.
За жалост голяма част от произведенията, създадени в последните години преди смъртта на художника, изгарят при пожар в дома му.Истината е, че Иван Д. Христов е бил един изключително скромен и дълбоко етичен човек. Благородна личност, която обичаше хората, природата и виждаше красотата във всичко около себе си, като никога не пропускаше с много любов да я отрази върху платната си. Именно така Христов успя да постигне магията на творците на изобразително изкуство – да продължи да живее вечно във времето единствено чрез красотата на произведенията си.