На границата куче плаче като човек

Ето какво разказва той:

‘‘Това е един спомен от 80-те, който завинаги ще остане във съзнанието ми... Тогава бях заместник командир на гранична застава в 16-ти Граничен отряд, гр. Гоце Делчев. Беше в средата на лятото. Седях на пейката пред заставата, когато при мен дойде дежурният. Той ми обясни, че на портала на съоръжението, който е на пътя от селото за заставата е дошъл със семейството си бивш войник, служил на заставата преди пет години. Искал разрешение да влезе в района и да покаже на съпругата и децата си, къде е служил. Въпреки, че тогава такива посещения не бяха разрешени без открит лист, казах да ги пропуснат да влязат.

След около 20 мин. пред заставата спря лек автомобил Лада и от него слезе висок мъж, съпругата му и двете им деца. Веднага забелязах някакво особено напрежение в мъжа. Отдадох го на спомените, които го бяха налегнали.
Първите му думи след като се представи бяха: „Другарю лейтенант, мога ли да видя моя брат?”
Учудих се кой е той и защо не са ми казали, че идва братът на някой от войниците.
Мъжът продължи: „Това е служебно куче Верни”. След тези думи извика: „Верни, тук съм!”
В този момент от питомника се чу страхотен вой и блъскане по една от вратите на клетките. Разпоредих на младши сержанта, който в момента беше инструктор на Верни, да го доведе. Какво ти довеждане – след излизането от клетката, кучето прескочи оградата на питомника (около 1,5 метра мрежа) и като стрела се озова при бившия си водач. Двамата със сълзи на очи се хвърлиха в прегръдка, която продължи най-малко 5 минути. Тогава за пръв път видях куче да плаче като човек. Гледката беше неописуема – повече от сърцераздирателна. След шока на семейството му, Верни нацелува децата и съпругата на бившия водач (макар и с много страх от тяхна страна). Два часа човек и куче си говориха – единият с думи, а другият по свой си начин – със скимтене и лек лай. Когато дойде времето на раздялата, стана страшно. Верни не приемаше никакви команди от сегашния си инструктор. Наложи се бившият му водач да го прибере в питомника.

Три дни след това Верни непрекъснато виеше, искаше да разруши питомника и не допускаше никой до себе си. Той беше едро куче и никой не искаше да му бъде учебен нарушител за задържане. След една година Верни внезапно почина. Погребахме го близо до границата, която той заедно със своите водачи и инструктори беше охранявал 10 години...

Това е една история, която ще помня до края на дните си. Това е историята на едно истинско приятелство между човек и куче, между бойни другари, които се срещнаха отново след 5 години.‘‘

Здравко Недев