Кога Призрен бе у калдърма, Париз бе у блато

У мен обаче тази гледка поражда по-различни чувства. Факт е, че днес Призрен се гордее с множеството джамии и със старинния  каменен мост над р. Бистрица. Само две от черквите в центъра на града – една източноправославна и една католическа, бяха действащи през първото ми посещение там през 2012 г. Тогава на фасадата на католическата черква личеше зловеща пукнатина. Все пак в неделната вечер в нея горещо се молеха поне педесетина призренчани, между които и деца. През лято на 2013 г. тя бе затворена за ремонт, но по всяка вероятност католическата общност ще направи всичко възможно храмът отново да отвори врати час по-скоро. Така и трябва! Очевидно обаче няма кой между източноправославния клир да направи нещо за отварянето на огромната черква Света богородица алиевитска, която, както личи от надписите, е паметник на културата, но стои заключена и напълно изоставена.  И останалите християнски черкви стърчат самотни като гробници,  заобиколени отвсякъде с огради. Само черквата Св. Георги е читава и отворена за посетители, но предимно като музей.
 

Източноправославните храмове напомнят по своята архитектура на Боянската черква, както и на черквите в стария Несебър. По размери повечето са мънички, но по външен вид представляват шедьоври на християнска архитектура. Вътрешният им вид за жалост не е достъпен за посетители. Изключение прави черквата Светото спасение на хълма към старинната крепост над града. Именно изкачвайки се по пътя към крепостта, през напълно разрушения покрив на този някогашен християнски храм човек може да види просторното вътрешно помещение с високи мраморни колони – осиротели обелиски на внушителната автохтонна балканска  култура. Към тази картина трябва да добавим и овъглената пещера, която е останала след опожараването на една скална черква на хълма по поречието на р. Бистрица през последната война. По нататък пак по поречието на реката е и манастирът Св. Георги, където първоначално е бил погребан цар Стефан Душан, но понастоящем и той не е отворен за посетители.
 

"Кòга Прùзрен бе у кàлдърма, Пàриз бе у блàто." – казват местните хора, представяйки забележителностите на своя град. Това напълно съответства на историческата истината, защото някога Париж наистина е бил едно блатисто място. А присъствието на старинните черкви и руини в съвременния Призрен доказват неговото някогашно величие. Ние, като българи, сме добре запознати с този феномен. Знаем какво е останало от някогашните ни средновековни крепости, градове, манастири, черкви, книжнина и какво ли още не! Да вземем например древния Перперикон, в който наскоро бе открит щит с ранен турски надпис, който гласи "Свещаната война води до вечен живот". Ето това обяснява без много излишни приказки как е изчезнала тази антична крепост с цялото си могъщество и великолепие. Някои културолози казват, че щом все пак нещо е останало от християнската култура у нас, значи не е имало турско робство, а османско присъствие. Но за по-реалистично мислещите е ясно, че тази "търпимост" се дължи просто на социалното устройството на  османската империята, в която раята, е трябвало да запази своя облик именно, за да изпълнява функциите на обслужваща империята т.е. за да се запази различието между господари и роби, на което държавата е разчитала. И въпросът не е само в тъгата към отминалото преди няколко века балканско величие, което може да се види днес в чист вид само в най-западните, незасегнатите от отоманското робство държаваи – напр. в Хърватия и Словения. Въпросът е във факта, че през 2011 год. Швейцария бе принудена да проведе референдум, свързан със строежите на джамиите! Въпросът е в това, че навсякъде, където в Европа се заселва мюсюлманско население, то започва да претендира за неограничени изяви на своя начин на живот: например носене на покривала, ограничаване на правата на жените, обрязване на децата от мъжки пол, налагане на традиционни наказания включително, да речем, убийство при изневяра или семеен конфликт, които се считат за престъпление в Европа. "Това е нашата култура!" – казват мюсюлманите и търсят своите права. Франция, Германия, Швейцария гласуват закони и провеждат рефередуми, но ще бъде ли достатъчно това?
 

Някога, когато Париж е бил в блато, Призрен е бил постлан с калдаръм. Днес Париж е забележителен европейски град, а Призрен – едно от хилядите мърляви балкански градчета, в които все пак е останал някакъв колорит и тук-таме – историческа забалежителност в окаяно състояние.
Думата калдаръм се произнася като турска, но всъщност е от гръцки произход. В старата архитектура и култура на този град, както и на всички балкански градове, не е имало нищо турско и мюсюлманско. Доскоро нищо такова не е имало и в Западна Европа, но какво се случва сега?

Липсата на изконни традиции при следването на мюсюлмансктата култура в Призрен личи и манталитета на хората в града – пъстрата тълпа, която лятно време изпълва вечерните улици. Тогава по бреговете на р. Бистрица заблестяват десетки фенери и улиците се изпълват с шумни младежи, както във всеки европейски град. Тук-таме може да се видят жени, облечени с дрехи до земята, със забулени коси, но с открити лица, обикновено с колкото се може по-пъстри наметала, вероятно за да разкрият жизнерадостния дух на младите жени, по който те не се различават от връстниците си. Това е часът, в който покривалата се срещат с минижупите. 
 

Да, Балканите са част от Европа. Може би дори най-колоритната част. Този колорит e наследен от античността и съществува въпреки мюсюлманството,  което е проникнало в региона, а не благодарение на него. И би било чудесно, ако Европа се вгледа в многострадалческия опит и историческото познание на тези прашни градчета, за да не се превърнат катедралите в Париж, Кьолн и други забалежителности в самотни приведения, каквито са призренските християнски храмове. Някой ще каже: "Това е невъзможно!" Аз бих казала: В бъдещето всичко е възможно да се случи, но нито една грешка в историята не може да бъде поправена!"