Константин Павлов - епоха от българския дух и душевност

Той наистина бе „натоварен от природата да бъде допълнителност към нея”, както изящно го определи Иван Радоев. Някога не го разбираха, но го тълкуваха. Сега уж всички го разбират, но няма кой да го разтълкува.
Механиката на Константин Павловата душа е странно необикновена – в стиховете му няма подтекст, а светкавично движеща се мисъл, която носи текста. Затова е изумително труден за разнищване, за проникване в знаците му. С една дума – познатите ни начини и средства за анализ за творчеството му се оказват отчайващо непригодни.
К. П. стърчеше като среден пръст над гробовете на мъртвите си вече врагове, които той надживя в духовен и плътски смисъл. Той отказа да участва в надпяването, защото му предложиха единствено място в специализирания хор от стерилизирани хористчета. Господ обаче се смили и когато започна Голямата говорилня, наречена политическа промяна, реши да му запечата устата. Но не му запечата очите, които дълго време гледаха иронично на всичко онова, което става у нас и около нас през последните двайсетина години.
Смъртта му за мен е голяма загуба. Той не ми беше просто приятел, той беше повече от приятел, той бе моят избор. Но неизбежното се случи. След себе си остави не голямо, но богато за изследване творчество, все още неразгадано и неразбрано. Обясненията са много. Едното от тях е, че надскочи времето или че е пратеник от бъдещето. Със своя елегичен оптимизъм драматургът К. П. достигна до висококачествения абсурдизъм, породен от западните бащици на абсурда.
К. П. бе философ от огромна величина, мегафилософ. И това за чалгаджийските ни поколения и за чалгаджийския ни социум не можеше да бъде понятно, не означава нищо... Нищо.
Тези, които бяха близко до него, знаеха, че той е най-бързо мислещият човек на планетата, най-остроумният и чувствителен почтенист. От почтеност. И най-необикновената личност, която може да се срещне в епохата на безбожния залез...
Макар че животът на К. П. през по-голямата си част премина в преследване, забрани, уволнения, изолация, неразбиране и непризнания, нищо не успя да пречупи гръбнака на неговия характер, граничещ до самоубийствен инат. „Персифедронът“ се подиграваше на властниците в недостъпна за тях форма. „Липсата” на конкретно съдържание в стиховете му ги плашеше – те не разбираха, но усещаха заплахата, опасността. Новият посткомунизъм, който още ни лашка в продънената си лодка, се оказа по-елегантен убиец от своя предшественик. Както би се изразил К. П.: „Мазохистите разкатаха майката на садистите!” И погнусен от всичко и от всички, Поетът се отказа да общува.
И заприлича за пореден път на себе си. Защото много преди това бе казал: „Геният е несъвършен. Бездарието е по-близо до абсолюта!” Това бе острият отговор на тъп въпрос, който някой му бе задал.
Казвал ми е, че не вярва в Бога, защото е отвратен от най-великото му творение. В стиховете си винаги разговаря с Него като равен. И дори самоиронично се самоопредели за негов секретар. Днес спокойно можем да кажем, че поетът К. П. обнови поезията ни с лекотата на гений. Че нахлу с непозната си естетика в националното ни кино и театър, където за съжаление не намери верни на духа му тълкуватели. Затова пък далеч преди всички, които го охулиха, голямата руска поетеса Анна Ахматова бе възкликнала: „Константин Павлов? Това е най-големият български поет, когото някога съм чела!”

Стефан Десподов, Факел