Национален празник или още един почивен ден...

И тази година за националния празник се отслужват молебени и литургии, полагат се венци и се провеждат паради. Но дали всъщност българинът усеща 3 март като национален празник или просто се радва на четирите почивни дни? Всъщност поне веднъж годишно, и то точно на тази дата, би било добре да си спомним с признание за хилядите загинали за свободата на България. (Стига да сме наясно с историческите факти).

Но дали наистина ни вълнува миналото или улисани в днешното използваме насъбралите се почивни дни само за релакс?

Какво трябва да внушава един национален празник? Единство, идентичност, гордост от националната си принадлежност?

Какво трябва да припомня един национален празник? Произхода на човек, някаква историческа несправедливост или травма, момент на слава, аргумент за съществуването на нацията?

Какво следва, ако националният празник поначало не може да бъде прегърнат от една значителна част хора, а други оставя безразлични? Ако за едни означава унижение, за други – възмездие, за трети – нищо? Как трябва да се отнасяме към това? От години съществува спор дали точно на 3 март трябва да честваме националния си празник. Някои виждат в подписването на Санстефански мирен договор важно политическо събитие, други – спомен за отминалите пет века в робство и предпочитат дати, които изразяват обединение- 24 май, 6 май, 6 септември.

От известно време и у младите се чувства известна доза апатия по отношение на 3 март. За тях това е просто един неучебен ден. Хубавото е, че поне са информирани какво представлява самата дата, но е обезпокоително, че не се замислят особено за признанието към освободителите и за гордостта, че са българи. По-старото поколение изпитва признание и гордост, но за него по-важни дати май са 9 септември и 10 ноември. Излиза дори, че доста българи по-скоро съжаляват за затворените улици в центъра, масираното полицейско присъствие и затова, че трябва да гледат тържествената заря-проверка вместо любимия си филм. Да, на днешната дата ще се отслужат литургии и ще се проведат паради, но ще се случат и други събития, които ще ни припомнят защо трябва да се гордеем, че сме българи и защо е хубаво да спуснем родния трибагреник през прозореца. Такива са различните етнографски изложби и премиерата на филма „Хъшове” от Александър Морфов.

На такъв ден все пак е важно и самото настроение, за което можем да вземем пример от други държави. Националните празници отбелязват “националността” на една страна. Националният празник се базира на “мита за основаването” на една държава, като под това се разбира не “някаква измислена история”, а “разказ, почитан от всички”. По това какво събитие бележи всеки един такъв празник, можем да разберем много за страната, както и да направим извод как се конструира националното чувство на нейните граждани. В някои страни националният празник е денят, в който се почита светеца покровител на страната. Други страни почитат деня на някаква съдбовна трансформация на страната. Италия празнува превръщането си от монархия република на 2 юни (1946), а Франция шумно отбелязва на 14 юли превземането на Бастилията, с военен парад, речи и други публични жестове за припомняне на историята. По такъв символен начин да се отбелязват националността, идеалите, прегърнати от нацията чрез определено историческо събитие, а не конкретиката на самото събитие.

У нас има хора, които не се интересуват от това, каква дата е 3 март, но се радват, че имат възможност да не работят в продължение на няколко дни. Мнозина решиха да „празнуват”, подарявайки си почивка. Туроператорите пък съвсем предвидливо напускаха специални пакети за насъбралите се неработни дни и сега зимните ни курорти са пълни. Но в крайна сметка не е толкова важно дали сте от едните или от другит; по–съществено е дали ви допадат думите „българин да се наричам, първа радост е за мене”.  

Аделина Георгиева