Самозапалването като акт на протест

У нас този акт се случи вече два пъти- във Велико Търново и във Варна. Днес стана ясно, че 36-годишният Пламен Горанов, който на 20 февруари се подпали в знак на протест пред сградата на Община Варна, е починал около 20.30 часа снощи. Приятелите на Горанов казват, че той се самозапалил в знак на протест срещу управлението на града от кмета Кирил Йорданов и групировката ТИМ.

Поглед назад в историята ни напомня и за други подобни случаи. Едно от най–известните събития в новата история на социалистическа Чехословакия и на цяла Европа се случва след погрома на Пражката пролет. Тогава един студент се самозапалва в знак на протест срещу руските танкове. 

След края на Втората световна война Чехословакия е вкарана в съветската сфера на влияние, в така наречения Източен блок. Преди войната страната е сред 10–те най-силно развитите индустриални страни в Европа, но социализмът предизвиква сериозна икономическа криза. От средата на 60-те в страната започва все по-често да се долавя недоволството на народа от съществуващия режим. Започват реформи вътре в самата Комунистическа партия на Чехословакия, които довеждат до избирането на Александър Дубчек за лидер на партията. 

Реформите на Дубчек са политически процес, които той определя като социализъм с човешко лице. Те не отхвърлят напълно стария режим както в Унгария през 1956 г., а имат широката поддръжка на обществото, включително и на работническата класа. Кремъл обаче вижда заплаха в реформите в Чехословакия, защото ги смята за отхвърляне на своята хегемония, както в самата Чехословакия, така и в целия Източен блок. Съветските ръководители първо се опитва да притиснат Чехословакия да остави или ограничи провежданите реформи чрез преговори. Когато опитите им се провалят, започват да предприемат военна намеса.

Така периодът на политическа либерализация в Чехословакия започва на 5 януари 1968 г. и продължава до 20 август същата година, когато страните-членки на Варшавския договор (с изключение на Румъния) окупират страната. 

Интелигенцията, а и цялата общественост в Чехословакия трудно приемат намесата. Най–силна съпротива оказват студентите. Най–известното име сред тях става това на Ян Палах, чийто акт на протест чрез самозапалване е емблематичен за трагизма на Пражката пролет.



Той е роден през 1948 г. в семейството на фабричен работник и продавачка в магазин. Родителите му са много религиозни евангелисти. През 1966 г. става студент в Стопанското училище в Прага, а от есента на 1968 г. Палах се прехвърля в историко-политикономическия факултет на Карловия университет и взема дейно участие в ноемврийските стачки срещу чуждата окупация. На 16 януари Ян написва прощалното си писмо, като изпраща единия от четирите му екземпляра до Съюза на писателите. Около четири часа следобед на същия ден застава пред Националния музей на Вацлавския площад в центъра на Прага, залива се с бензин и се самозапалва. Това е неговият протест срещу окупацията на Чехословакия. Трамваен ватман успява да хвърли върху него палтото си и да загаси огъня, но е вече твърде късно.
Откаран в болница, студентът агонизира в продължение на три дни. Изгарянията са засегнали 85 процента от тялото му, в преобладаващата си част са от трета степен. Ян Палах умира на 19 януари и е погребан в Прага на 25-ти същия месец. 
Почти неизвестен обаче остава фактът, че през последните три дни, докато младежът е в болница, над него бди българската лекарка Мария Христова Войтова. 


На това място на Вацлавския площад в центъра на Прага Палах се самозапалва

Тя е родена на 22 март 1935 година в Бургас. Следва в София, работи в Института по микробиология на БАН. Със съпруга си Милош Войта, известен чешки драматург се запознава в Поморие, където той се лекува от детски паралич. Омъжва се за него и пристига през 1965 година в Прага. Тук специализира обща медицина и психиатрия. Д-р Мария Войтова работи в отделението по изгаряния на Пражката клиника за пластична хирургия, точно на същото място, където е приет и Ян Палах. Всеки ден се вижда и разговаря с майка му, тогава отношението към нея било като към лекар, който се грижи за пациент. Тъкмо на Войтова Палах се доверява и малко преди да умре, й поръчва да предаде информация за него в „Литерарни вести”. В книгата си („Защо не продумах“ /Proč jsem nemluvila/ от 1996 г.), която пише по–късно, Мария разказва, че самата тя тогава изобщо не продумала на младежа, защото се страхувала да не го отблъсне чуждият й акцент, да го накара да замълчи, разбирайки, че е българка. Мълчи, въпреки желанието си да му помогне, да разбере къде да отиде, на кого да предаде за него. 


На паметната плоча на Ян Палах на Вацлавския площад всеки ден поставят свежи цветя

И впоследствие тя дълго време не разказала никому за Ян Палах. За да не напакости на хората, на семействата и на приятелите им, които десетки години по–късно описва. Опасява се и за самата себе си, защото в клиниката работела отскоро и трябвало да наблюдава психичните реакции на пациенти, пострадали от тежки изгаряния. Науката тогава застъпвала тезата, че болезненото физическо състояние на организма води до нарушаване на неговите психични функции. При Палах обаче не било така – психическото му здраве се оказало непокътнато, бил приветлив, учтив, благодарял за най-малката услуга. Нямало и следа от каквато и да била депресия, напротив, той бил уравновесен, обзет от вътрешно спокойствие след самозапалването си, защото бил сигурен, че си е струвало да го направи. Дори казал: "В историята има моменти, когато трябва да се направи нещо. Този момент дойде." 

Мария Войтова се възмущавала, че по–късно, вкл. и до наши дни, имало хора, които се опитвали да омаловажат саможертвата на Ян Палах, да го обявят дори за луд, за героичен позьор, който направил нещо излишно. Отношението на неговото поколение от 1968 година обаче не било такова. Мнозина негови връстници от 1969 г. били готови да последват примера му. А той го разбрал и се опитвал да отправи послание, за да го предотврати.

След смъртта му Мария преживяла нелеки дни. Подозирали я, че е била в болницата по това време неслучайно, че са я пратили специално комунистическите служби, българските войски. И до днес чехите не са й отредили подобаващо място в историята около Палах, името й не се споменава сред лекарите, които са били окло студента през последните дни от живота му. Това й тежи години наред, докато сяда да напише книгата и да даде гласност на преживяното. Вече е покойница, но за нея българите, живеещи в Чехия знаят и говорят. По–възрастните също са изпитали негативното отношение на местните по време и след Пражката пролет. Десет години по–късно на тях продължават да гледат като на предатели, да ги гонят с реплики и да им се заканват. Някои нашенци дори престават да разговарят помежду си на български, за да не всяват подозрения и ярост. 



Днес поколенията са се сменили, а чехите твърдят, че не се вторачват в миналото си, освен за поуки.