Спомен за "Кореком" - „КОРЕкция на КОМунизма“

Шоколадовото яйце със скрита вътре играчка изненада се оказва най-яркият спомен на поколението от 70-те до 90-те години на миналия век. Ясно защо, след като въжделеното лакомство можеше да се купи само срещу зелена валута от особения магазин, чието име звучеше като заклинание към пещерата на Али Баба. Някои още пазят с носталгия дребните пластмасови фигурки…, припомня  socbg

Ами какаовото изкушение с лешници и триъгълна форма, бонбоните, чийто вкус няма нищо общо с „Черноморец“, бисквитите в красиви тенекиени кутии, чашите и сервизите от дуралекс – мечтата на всяка домакиня, бурканчетата течен шоколад, цигари, виждани по реклами в списания, конструкторите, с които да си направиш невиждан замък, дългокраките кукли с цял гардероб тоалети и собствена стая, парфюмите, изисканите часовници.

А дънките? Да имаш индигови панталони от „Кореком“, ти вдигаше рейтинга до небето. Да не отваряме дума пък за ролковия касетофон… Стига!

„Кореком“ на социалистическа България е бил най-големият клиент на уискито „Джони Уокър“ в цяла Европа! И за да удавим социалистическата си мъка, специално за веригата от 300 магазина в страната се произвеждало „Джони“ в бутилки от 1,5 л.

Но тези артикули са битовите дреболии и периферна дейност на могъщото предприятие, което е търгувало с повече от 100 хил. стоки, мечтата на хиляди българи. Късметлиите, работили в чужбина, въртяха волани на луксозни коли или купуваха без ред и лихвоточки апартаменти в Младост и Люлин, където „Кореком“ е пазарувал блокове на едро.

Но все пак за „Кореком“ ще си спомняме предимно като за шоколадово яйце – не знаеш какво ще излезе отвътре.

„Какво означава „Кореком“ ли? Не се сещам откъде идва това име.“
Това признава бившият генерален директор на легендарната фирма – Димитър Джамбазов, ръководил външнотърговската организация 5 години – от 1983 до 1988 г. Въпроса са си задавали мнозина. Едно от най-логичните обяснения е, че името на магазините мечта CORECOM е образувано от първите срички на френското словосъчетание COMPTOIR DE REPRESENTATION COMMERCIALE – т.е. кантора за търговско представителство. Такава „Кореком“ е бил първоначално към външнотърговското предприятие „Булет“. След това става дирекция към външнотърговското предприятие „Интеркомерс“. Едва от 1964 г. „Кореком“ става самостоятелно външнотърговско предприятие.

„Бяхме търговско дружество, полезно за държавата – спомня си Димитър Джамбазов. – Не получавахме нито цент дотации. Работехме изцяло на базата на капиталистическите предприятия. Банката ни предоставяше заеми, вършехме си работата, връщахме си дълговете и накрая за бюджета оставаха между 100 и 115 млн. долара (тогава един долар е равен на 1,6 лв. – б.а.) печалба плюс още половин млрд. лева. Стигна се дотам, че приходите от „Кореком“ стигаха до 70% от сумите, отчитани от туризма.“

Г-н Джамбазов разкрива някои от тайните как е работил „Кореком“, който в разцвета си е разполагал с 300 магазина и огромна складова база. Опитните мениджъри не са искали в никакъв случай да пропуснат да „поолекнат“ кесиите на 3-те милиона турски имигранти в Германия, които два пъти в годината преминават през България, за да се върнат по родните си места. Те са разполагали със списъци кога най-големите заводи работодатели излизат в едномесечен отпуск и се зареждали с най-търсените стоки. Оборотът бил невероятен.

„Представете си всеки да купи само по стек цигари – а те вземаха по 4-5, на какво се равнява това. Ставаше голям оборот и от това се печелеха парите, а не просто от продажбите в страната“, не крие изгодата от този хитър ход Джамбазов. По това време кутия цигари „Марлборо“ е струвала 95 цента, стереокасетофон „Панасоник“ – 85 долара, биберон „Чико“ – 30 цента, дъвките се харчели по 20 цента, а дънките – по 20 долара.

„Организацията беше направена крайно печаливша и имаше голям авторитет – продължава разказа си бившият генерален директор. – Тя не обслужваше елита, а искаше да бъде в помощ и на българите – по около 500 хил. годишно, които работеха в Либия, Ирак, СССР, пътуваха по работа. Ние събирахме парите на тези хора и им предлагахме реални възможности срещу труда им. Какво иначе щяха да правят с припечеленото – щяха да загубят от всяка обмяна навън. Купувахме цели блокове в кварталите Младост и Люлин и апартаментите се продаваха срещу валута. Същият беше механизмът и с колите. Харчеха се предимно лади с рублите, изкарани в Коми. Но внасяхме всякакви марки. Щом минеше Пловдивският панаир примерно, всичките 40-50 показани на него луксозни возила оставаха в България и се купуваха от хората с доларите.“

Джамбазов разкрива и други тънки сметки на търговците. Имайки предвид големия брой работещи у нас виетнамци, фирмата поръчала в Бразилия специална серия дънкови панталони с размери, съобразени с техния ръст. Изхарчили се като топъл хляб. Спечелили 1 800 000 долара… от малкия размер.

„Кореком“ е бил прочут и с качествената черна и бяла техника, която предлага. Пазарувало се от най-известните марки, но се давали и солидни гаранции за стоката. Търговците поддържали голяма сервизна база, а техниците, които трябвало да поправят перални, миялни, печки телевизори, касетофони или хладилници, всяка година отивали на стаж във фирмените сервизи в чужбина – никой не трябвало да бъде разочарован от качеството на марката.

Скъпите стоки като бижута и часовници се вземали на консигнация. Нямало гаранция, че някой, оставил част от живота си в Либийската пустиня и заработил с кръв и пот парите си, ще си купи часовник с брилянти за хиляди долари, а не жилище – такива случаи били много редки.

Дрехите, внасяни от „Кореком“, също задължително били маркови и то на известни  френски и италиански фирми. Но те постъпвали на консигнация. Цената на чифт италиански обувки често се равнявала на една пералня. Но търговците безропотно изтегляли старите колекции и зареждали нови.

„Дори ни налагаха да даваме 10% от стойността на всяка стока за резервни части. Ами какво да направим, като бяхме внесли едни шведски перални, които на практика бяха вечни – никога не се повреждаха. Накрая се оказахме с резервни чаркове за милиони долари“, спомня си рисковете на занаята Джамбазов.

Той признава, че често правел разузнаване в безмитните магазини при съседите къде колко се харчат най-вече цигарите и уискито. Щом усетели, че в Турция примерно цените са по-ниски от нашите, веднага реагирали с по-изгодни оферти – особено за покупки по наедро, и оборотът пак тръгвал.

Една от най-неизгодните за „Кореком“ истории скроила точно държавата. „Тогава министърът на финансите Белчо Белчев не можеше да се начуди на кой му е хрумнал този губещ ход“, и днес се пита Джамбазов. Става въпрос за прословутите 20 долара, които по решение на МС се давали от банката на границата, но било решено по никакъв начин да не се харчат в България . А тогава в бивша Югославия кафето било огромен дефицит. С 20 долара можело да се купят бутилка уиски ($7,5) и 2 пакета кафе и всеки да направи домакина си страхотно щастлив.

„В този вид магазини винаги е имало вратички. Изучавал съм чуждия опит – не сме открили топлата вода. Когато при пресичането на границата между САЩ и Канада въвели ограничението да се пренася само една бутилка уиски, търговците веднага измислили специални „безмитни“ бутилки от по литър и половина“, разказва за опита си Джамбазов. Според него „Кореком“ е бил кокошка, която снасяла не просто златни, а диамантени яйца, но държавата не е измислила механизъм да я опази. „Ако имаше добър контрол, прозрачност, яснота в работата, още можеше да се печели. А знаете ли на какви заплати работеха хората, потопени сред толкова изкушения – на средната чиновническа за страната, а осигуряваха милиони печалби“, категоричен е бившият генерален директор.

Краят на „Кореком“ е мъчителна бавна смърт, „асистирана“ от много закони, европейски разпоредби и наши политици. С тялото на „умиращото чудовище“, която обаче стуваше много милиони – имоти, терени, наличности, други се разпореждат и печелят още повече. Но това е история, която няма нищо общо с носталгията по шоколадовите яйца, а с наистина капиталистическия бизнес и неговите акули.