7| 9049 |30.09.2014 МИНАЛО

Векът на Самуил: 1000 години по-късно

Възстановка на лицето на цар Самуил по черепа (автор Галина Лебединская)

На 6 октомври 2014 г. се изпълва цяло хилядолетие от смъртта на една от най-ярките личности в нашата история. Величавият и трагичен образ на цар Самуил трайно е заел своето съкровено място в съзнанието на поколения българи.

Не можем да подминем безучастно и без обяснимо вълнение станалото през толкова далечната 1014 г., когато сърцето на каления в кървави битки воин не издържа гледката на безкрайната върволица от ослепени войници Човекът, който в духа на обичайните за Средновековието сурови нрави не се е поколебал да екзекутира дори собствения си брат Арон с почти цялото му семейство, пада покосен „... от жалост...“ – жалост към погубените човешки съдби, към тогавашна България, над която тегне сянката на чуждото завоевание.

Продължилата пет десетилетия безпримерна борба на българите за опазване на държавната независимост оставя трайни следи в историческата памет. Превратностите на времето са пощадили ограничен брой български паметници, като най-близък по време е надгробният надпис, поставен от Самуил в църквата в с. Герман (част от агломерацията на средновековния град Преспа) в памет на неговите баща, майка и най-голям брат – комит Никола, Рипсимия и Давид.

Особено знаков е Битолският надпис на цар Иван Владислав, а далечен отглас за епохата откриваме в надгробната плоча на неговия син и наследник Пресиан II в Михаловце (днес в Източна Словакия), където мимолетно преминалия през историята владетел умира в изгнание през 1060/1061 г. В „Българския апокрифен летопис“ Самуил и Роман са от едно „царско коляно“ (Крумовата династия), а Комитопулите са представени като синове на „вдовица пророчица“... Цар Самуил и неговият род присъстват в Синодика на Търновската патриаршия (т.нар. Борилов Синодик от XIII в.), в българските преводи и добавки към византийските хроники... В писмата си до папа Инокентий III цар Калоян се позовава на „...книгите и законниците на нашите стари царе... и прародители... Симеон, Петър и Самуил“, които за жалост не са достигнали до нас.

Руините на базиликата „Св. Ахил“ и гробът на цар Самуил

Борбата между българи и ромеи и нейните герои (на първо място цар Самуил) съвсем разбираемо намират силно отражение в съчиненията на византийските автори: Лъв Дякон, Йоан Геометър, Йоан Скилица, Йоан Зонара, Константин Манаси, Йоан Ставракий, по-късни хронисти, автори на житийни и други произведения. Силен е отзвукът в околните страни и още по-далече, за което свидетелстват арменският хронист Степан Таронски Асохик, арабинът християнин Яхйя Антиохийски и по-късния ал – Макин, т.нар. Дуклянски презвитер от гр. Бар (Дукля, дн. Черна гора), няколко италиански хроники. Отглас от събитията има в унгарските и германските анали, в други западни и източни извори, а във френския епос „Песен за Роланд“ (XI в.) българите са наречени „народът на Самуил“!

Името и делата на великия владетел, воин и мъченик за българската независимост будят надеждите за отхвърляне на „ромейския ярем“ във големите въстания на Петър Делян и Георги Войтех, а споменът за Самуиловата епоха и независимото Българско царство е мерило за първите Асеневци. Цар Калоян (1197–1207) заявява, че мъсти за престъпленията на Василий Българоубиец и е хулен от византийската страна като „Ромео-убиец“... Самуил намира своето достойно място в българската възрожденска култура, в творбите на Паисий Хилендарски и неговите последователи, в школските учебници, в новата ни литература, включително в творчеството на Иван Вазов, Пенчо Славейков, Атанас Далчев, Антон Дончев, други поети и писатели. Най-мащабната творба на тази тема обаче е създадена от Димитър Талев, роден в стария български град Прилеп. Неговият роман – трилогия „Самуил, цар български“, издаден за първи път през 1958–1960 г., се превръща в една от най-популярните книги на съвременната българска белетристика. Цар Самуил и негови съратници са знакова тема за българската живопис и скулптура, доказана от творби на Любомир Далчев, Светлин Русев, Борис Гондов, Александър Хайтов... Тема, която е близка за творците на българското музикално изкуство, телевизионна и кинодокументалистика.

Преклонението пред цар Самуил и неговите съратници за нас, българите, е традиционна ценност, нещо повече – част от нашата национална идентичност, дори и да не го съзнаваме... Животът и делата на великия владетел отдавна привличат вниманието на български и чужди историци, а най-сериозни са приносите за осветляването на онази епоха, изпълнена с необикновена динамика, славни победи и тежки загуби, е на авторитетни учени като Константин Иречек, Васил Златарски, Иван Снегаров, Иван Дуйчев, Йордан Заимов, Василка Тъпкова – Заимова, Васил Гюзелев, Иван Божилов и др. Епохата на Самуил, особено грандиозният двубой между българския цар и византийския император Василий II, привлича интереса и на ред балкански, западноевропейски и руски византолози и специалисти по средновековна история. В последните двайсетина години се появиха нови съдържателни изследвания, сред които се открояват книгите на сръбския учен Сърджан Пириватрич, на българския историк Георги Николов, както и мащабното, сполучливо обобщение на тази необятна тема, дело на Антон Съботинов.

Скромната книга, която вече е в ръцете на читателя, е без претенции за изчерпателност и право на „истина от последна инстанция“ – напротив, нашата цел е да припомним най-важните акценти на епохата, нейните признати, но и забравени герои и събития. Естествено, да бъдат изложени вижданията на автори по отношение на някои неясни и спорни въпроси. „Векът на цар Самуил“ е заглавие, избрано след известни колебания, заимствано от една дискусия на инициативния комитет от учени, оглавен от акад. Васил Гюзелев, в усилията на академичната общност за достойно отбелязване на знаковата годишнина от смъртта на прочутия български цар. Колкото и да е условно подобно заглавие (паралелът със „Златния век“ на цар Симеон изобщо не е случаен!), времето, белязано от ярката фигура на Самуил, наистина обема повече от век – от излизането му на политическата сцена към 969–971 г., през изпълнения с драматични събития и героика негов живот, чак до големите въстания на Петър Делян (1040–1041) и Георги Войтех (1071–1072), избухнали в името на възкресяването на Българското царство, под знака на историческата памет за Самуил. Може би не е излишно да се каже, че през 1014 г. ние, българите, не отбелязваме просто хилядната годишнина от смъртта на емблематичния владетел и воин за българската кауза. По-скоро, колкото и патетично да звучи, даваме израз на своето преклонение пред Самуиловото безсмъртие! Защото един византийска автор от далечния XIII в., се е оказал изключително прав, без дори да е подозирал това – фразата му за „... онзи прочут Самуил, който и досега е в устата на българите...“ е напълно валидна и днес. Ако се замислим, именно в това се състои най-величавата победа на цар Самуил – не толкова и не само над неговия безпощаден противник Василий II Българоубиец, а над безразличието и забравата.

проф. Пламен Павлов (Факел. бг)