Вълците бесуват през Малък Сечко

В народната традиция втората половина на Малък Сечко, както е известен още февруари, е време, в което българите се подготвят за предстоящия трудов сезон. Веселбите и празниците, които подхващат още от Димитровден (26 октомври), отстъпват място на спокойния ежедневен ритъм. Денят започва да расте. Зимата се обръща към лятото. Природата се готви за своето прераждане, белязано от магическото време и нарушената хармония в околния свят. Болести и зли сили излизат от Долната земя превръщайки се в огромна заплаха за здравето и сигурността на хората. Един от най-полулярните персонажи на злото в народния фолклор е вълкът. В древните представи на траките той бил свещено животно, чийто живот и поведение служели за подражание на посветените и знатни траки. За прабългарите вълкът е тотем на рода Дуло, чийто наследник е хан Аспарух, дал начало на българската държава. По-късно обаче в образа на вълка старите българи припознали творение на Дявола.

Той е важен персонаж в много народни приказки и легенди, но в една от тях вълкът е описан като творение на Дявола
Той го направил от кал, но не могъл да му вдъхне живот. Тогава Бог го посъветвал да изрече магическите думи “Стани и ме изяж”. Вместо това Дяволът рекъл: “Стани и изяж Господ”. Хитрината му изиграла лоша шега – вълкът оживял и го подгонил. В стремежа си да се избави Дяволът скочил в морето. Успял да се спаси, но останал куц. Оттогава започнали да го наричат Куцулан или Кривльо и да го осмислят като въплъщение на злото. Характеристиката на вълка се определя от закодираната в неговия образ асиметрия – куц, еднокрак, едноок. Обитавал граничното пространство между света на живите и света на мъртвите където се пресичат Космосът и Хаосът. Във време на преход той придобивал силата на злите демони. Старите хора вярвали, че който срещне вълк – онемява, защото животното му откъсва езика. Граничната му символика поражда и мита за възможни превъплъщения – с магия или заклинание един мъж можел да бъде превърнат в кръвожадния звяр.
Притежаващ голяма физическа сила и особена жестокост, вълкът се превърнал в истинска напаст не само за хората, но и за животните.

Затова Бог го наказал, като му отнел възможността да върти главата си. В определени часове на дните челюстите му били стиснати и той не можел да ги отваря. Когато се загуби някое животно, правели магии, за да вържат устата на вълка
или затворят очите му, за да не може да го изяде, ако го срещне в гората. За да омилостивят кръвожадното животно, българите празнували в чест на вълка два пъти през годината – през февруари и ноември. През тези месеци се приемало, че “вълците бесуват”. Техен господар бил свети Мина, за когото колели курбан и приготвяли обредни пити. Независимо от скритата заплаха от кръвожадния звяр, хората вярвали, че той може да им донесе и добри неща. Например, когато вълк влезе незабелязано в кошарата и грабне едно агне, вярвали, че е добър знак за голяма плодовитост сред овцете
Колкото и да се страхували от вълка, българите все повече се убеждавали в неговата сила, издържливост и чувство за общност. Затова често давали на първородните си деца имената Вълчо, Вълко, Вълкана с надежда да са здрави и издържливи като вълците.