Николай Милчев: В седемнайсети век сме! Топим се като мухи - унизително, престъпно

Изчезваме, защото не живеем в двайсет и първи век, а в седемнайсети.

В краката ни – боклуци, кал и нищета. Над главите ни – дим и смрад.
А като погледнем навътре в себе си... Не е за гледане.

Болни сме – много сме болни, умираме, ама си оглозгахме болниците, само скелетите им оставихме. Закрихме ги, окрадохме ги, плячкосахме ги. Алчни до неузнаваемост люде станаха милионери от нашата смърт и от скелетите на болниците.

Без души останахме.

Умираме, ама не вярваме на науката. И на докторите не вярваме. И на очите си не вярваме. Щото гледаме едно, а то излиза друго.

Сантиметър от живота ни не остана неоглозган и неокраден.

Обаче санираме. Санирането е най-голямата метафора – отвътре гнило, отвън – боядисано.

Това е животът ни. И както се казва в една тъжна песен: „„Те пият и ядат нашата смърт. И децата им ще си изгубят ума, защото не знаят какво повече да искат“.

Като стадо подплашени овце сме – вдигне някой кривака и ние – рррр- на една страна. Вдигне друг кривака и хайде – рррр – на друга страна. И блеем, и мигаме до безпаметство.
А щастието, свободата и светлият живот все още са след хълма – още две-три години и край; още пет-шест месеца и се оправяме; само да въведем еди какво си и ще грейне слънце; само да ни приемат еди къде си и сме в рая.

И как да се случи всичко това, как, като още сме в седемнайсети век.

Николай Милчев