Отражението на комунизма върху настоящето на България

Дали това е така само заради засиленото политическо противопоставяне и гражданските протести или е знак за нещо по-дълбоко, което се случва в обществото? Можем ли – особено ние, политиците – да преодолеем изкушението миналото и паметта за жертвите да бъдат употребявани като оръжие в нашите политически битки? Способни ли сме смирено да им отдадем почит?
 

Това беше година на протести. Протести за социална и икономическа справедливост, за прозрачност в политиката, за бъдещето на страната. Но и за миналото. Макар и не толкова остро, миналото видимо присъства в това гражданско движение. Протестите върнаха актуалността на дебата за ролята на Държавна сигурност в българския преход, за начина на селектиране на днешния елит и като цяло за комунистическото наследство, от което не можем да се освободим. Теми, които една част от политиците в годините на прехода умишлено се опитваха да загърбят. Включително и като в продължение на почти две десетилетия държаха затворени архивите на комунистическата политическа полиция.
 

Чуха се доста мнения, че протестите били „срещу”, а не „за”. Хората по площадите нямали фокус и цел, не знаели какво искат. Наричаха ги презрително „протестъри” – безделници, които търсят как да си запълнят свободното време. Ще оставя тези мнения на съвестта на коментаторите, които претендират за безпристрастност. Другите трябва да се опитаме да чуем какво се опитват да ни кажат тези протести. И дали те имат нещо общо с паметта за 1 февруари 1945 г.?
 

Протестите показват нуждата от обяснение – обяснение на настоящето, но и обяснение на миналото. И ни демонстрираха опити за такова обяснение. В Деня на народните будители студентите излязоха на площада с плакати, на които бяха изписани имената на български поети и писатели и техните произведения. Там един до друг, наред с другите, стояха и имената на Гео Милев, Никола Вапцаров и Георги Марков. Автори с противоположна обществена позиция, обединени не само от таланта си, но и от съдбата си на жертви на политическо насилие. По този начин студентите показаха способността си да подходят към историята със смирение, а не с желание за нейната употреба за една или друга кауза.
 

Това беше година и на дебатите за монументалните паметници от тоталитаризма, надвиснали над центъра на почти всеки по-голям български град. Паметници, станали обект на иронични закачки, според едната гледна точка, или на „обругаване”, според другата. Без да се впускам в дебати за качеството на тези „инсталации”, според мен в този дебат се загуби най-главното. А то е най-очевидното – обект на „оскверняване” стават точно тези паметници, които не излъчват смирение. Независимо дали става дума за паметника на Съветската армия, на Альоша, за чинията на Бузлуджа или за паметника на Димитър Благоев, всички тези паметници са обединени от това, че излъчват всичко друго, но не и смирение. Целта им е не да бъдат места за памет, а пропаганден символ, където хората да ходят под строй, за да слушат речите на вождове и учители. У едни те провокират гордост и носталгия, у други – възмущение, но у никого не провокират смирение.
 

Защо на никой никога няма да му хрумне да боядисва скромния паметник на Илия Минев, поставен в една софийска градинка? Защо никой не „напада” паметника на жертвите на комунизма в градината на НДК? По една много проста причина – защото тези паметници излъчват смирение. Архитекти и скулптури могат да спорят за естетическата стойност на тези паметници, но без никакво съмнение те са места за памет – скромни и лични, издигнати от хора, които искат да запазят спомена за конкретното дело на конкретни хора.
 

Затова и на 1 февруари думата, която веднага ми идва наум е точно смирение. Желанието ни да отдадем почит на тези жертви беше и причината за организирането на конференцията, която тези дни беше проведена в Европейския парламент под заглавие „Настояще, зависимо от сенките на комунистическото минало”, в рамките на която беше представена и изложбата „България 1944-1989: Забранена истина”. Целта на авторите на изложбата и на организаторите на конференцията беше с нужното смирение да отдадем почит на жертвите на комунистическата диктатура. Да запазим паметта за тях, но и да помислим какво не сме направили, за да бъдат те истинска, а не „забравената истина” за българската история.
 

От друга страна изминалата година ни даде доказателства и за продължаващите опити на отделни политици да употребят миналото за користните си цели. Пример за това беше „историческото” извинение, поднесено от лидера на българските социалисти Сергей Станишев за извършеният от неговите предходници в партията т. нар. „Възродителен процес”. Само година, след като същия г-н Станишев се извини на конгреса на своята партия на виновниците за тоталитаризма, посочени от неговата партия в началото на 90-те години. В същите опити за „употреба” на миналото могат да се впишат опитите на управляващите да ограничат дейността на Комисията на досиетата, а и дори да си помечтаят за нейното закриване.
 

Събитията от последната година за пореден път доказват максимата, че от миналото не може да се избяга. Безпаметността за комунизма и неговите жертви не може да бъде нито трайна, нито успешна стратегия. Отговорността на политиците не е да дават готови отговори, да строят огромни паметници или да задължават хората да мислят по определен начин. Основната им отговорност е да създават условия за осмислянето на това минало. Включително и като поднасят искрени извинения за престъпленията и грешките на своите предшественици. Но най-вече – като не се опитват да експлоатират паметта за жертвите на тези престъпления за конюнктурни политически интереси нито вляво, нито вдясно.
 

Андрей Ковачев, Евродепутат от ПП ГЕРБ