Поетът Николай Милчев пред Фрог: 24 май е българската Голгота – нашата нежна Голгота

24 май е българската Голгота – нашата нежна Голгота. На този ден най-крехките същества на света – буквите, по-крехки и от пух на глухарче, понасят тежестта и мъките на духовното възкресение.

Тези букви си имат родители. И техните родители са светите братя Кирил и Методий. Тези букви си имат роднини – свети княз Борис Михаил, свети Наум, свети Климент, Сава, Ангеларий. Имат си и деца и внуци – Симеон Велики, Черноризец Храбър, Константин Преславски, Паисий, Ботев, Вазов, Яворов.

Тези букви са нашето семейство, нашият дом, нашите невидими къщи. С тях думите ни летят към облаците и космоса, ходят по дъното на реки и океани и най-вече – влизат и гледат душите ни.

Тези букви благославят хляба ни, отпиват с нас от чашата с вино, греят с цветовете на всички цветя по ливади и гори. С колко много цветове светят нашите букви!
Но тези букви най-вече са зелени. Зелени като здравеца, който лекува; зелени като бръшляна, който се увива и пълзи към слънцето;зелени като копривата, която сърдита – може да жари.

Буквите са нашата пролет – пролетта на душите ни, пролетта на мисленето ни.

Когато много отдавна за пръв път на 24 май чух „Върви, народе възродени“, аз престанах да ходя по улицата и момчешките ми обувки се издигнаха над земята. Превърнах се в малко кестенче – настръхнало и резедаво, в неспираща да трепти струна, защото усетих, че този химн е азбуката на звуците, азбуката на българските звуци от А до Я.

Знам, че когато Панайот Пипков пише музиката на „Върви ,народе възродени“, учениците му подават все нови и нови тебешири, защото песента го е изпреварвала, замайвала, бликала е, извирала е и защото вдъхновението е нямало край.

Не само Панайот Пипков е написал музиката на този български химн – музиката са я написали децата, училището, дъската, чиновете, река Осъм. И всички български реки.

Когато в малкото ловешко училище са се раждали нотите на тази песен, училището е заприличало на звездно небе от ноти. Заприличало е на градина с птици, които пеят с човешки гласове.

„Върви, народе възродени“ – е написал Стоян Михайловски, защото тръгнеш ли веднъж с тази песен, връщане назад няма. Защото възраждането означава възкресение.

Знам, че тези мои нестройни думи са толкова емоционални, че могат да вдигнат температура, да се разболеят от любов. Затова ще кажа и нещо друго за 24 май.

24 май е ден на надеждата, на пролетта и духа, но той е и нежелан празник за мнозина. Този празник днес е по-силен с ехото си от минало величие, отколкото с неясното си бъдеще. А бъдещето му е неясно, защото с кожата си усещам, че тези, които залагат на духа и науката, могат и да изгубят.

24 май е празник, свит в ъгъла, защото дипломите в България се купуват, а образованието не води към Върха; защото дипломите в България са трофеи, закачени по стените, а не изстрадани достояния.

24 май е под заплаха, защото книгите все повече означават имидж и реклама, а не съдба, път и ум.

Празникът е под заплаха, защото училището е все повече реалити шоу, а не училище, защото езикът е език на трапезата, а не на високото в човека, защото учителите са с пристегнати души и свити сърца, защото умът изгуби битката с тялото.

Защото в Храма влизат скъпи костюми и скъпи рокли, а не хора, уморени от път и жадни за светлина. Защото 24 май стана всеки един ден и никога точно 24 май.

Накрая искам да припомня един чист и хубав ритуал – на 24 май образите на светите братя се отрупват с венци и цветя – със здравец, с люляци, с лалета. Така правехме и ние в началното училище под Сър пазар в Ловеч. Кичехме портретите на Братята. И колкото и да се надигахме на пръсти, все не стигахме до главите им и до ореолите им.

И тогава учителите изнасяха чинове от класните стаи и ние стъпвахме на чиновете. И нататък всичко беше лесно. И портретите грейваха в зеленина. Защото за да видиш какво е 24 май и да видиш оттатък 24 май, трябва да стъпиш на ученическия си чин.

Николай Милчев