Революцията – трудна работа
Опасността обаче дебне отвсякъде. Подставени лица окървавиха протестите. Други се промушват през редиците на протестиращите и искат да са техни лидери. Трети преговарят тайно с политически и мафиотски кръгове. Дават се пари под масата за метежи и провокации. Купуват се съвести, изкривяват се искания.
Революцията е трудно нещо.
Жалко че Георги Минчев не е сред нас. Жалко, за да ни изпее на площада „Какви времена”. Ето я:
Понякога се питам какво ли щях да правя,
ако бях роден в нормална страна,
на сцената ли щях младостта си да оставя,
какви времена!
Щях ли да се чудя как да вържа двата края
и по кръчми да пея "Бяла тишина".
Щях ли поводи да имам по цял ден да ругая,
какви времена !
Какви времена,
да стигнем просешка тояга
и без да има война
светът да ни помага.
Какви времена,доживяхме ей хора?
Да си възпяваме позора.
Защо обещаваха сполука за България
след като изпразниха държавната хазна
или може би от Кремъл са им спуснали сценария,
какви времена !
Какви времена,
комунизмът си отива
без чувство за вина,
а България загива.
Какви времена, доживяхме ей хора?
Да си възпяваме позора.
Ех, момчета, момчета, щом бившите ченгета
в пазарна икономика си пробват късмета,
май ще се наложи когато заповядват
да им пеем на ухо "Камъните падат".
Какви времена, доживяхме ей хора?
И това ако не е позор!
Докато чакаме да вкарат някого в затвора
Европа ни остави в задния си двор.
Какви времена,
сега пък бабичките вдигнали пост на "Развигор".
Какви времена,
И това ако не е позор!
Няма и поети като Гео Милев, да призоват към непокорство, да посочат целта и със слово да поведат множеството. Ето какво написа поетът преди повече от 90 години.
Българският народ днес
Години наред българският народ е живял бавно и томително обсаждан в някаква влажна, студена крепост – без слънце и без простор пред погледа – без творчески устрем на духа: обезверен, обезидеален. Обсаждан от своята тъй наречена „свобода“ – вече толкова години, – от ония, които са поемали в ръцете си неговите съдбини. Днес това положение е изострено до последна степен. Днес тежестта на обсадата лежи върху нас с най-голямата си мъчителност. Днес унинието, томлението в духовете е всеобщо и непоносимо. Днес – като резултат на една непрестанно кресчендирана социална злина – българският народ е подложен на най-голямо изпитание, е скован в най-голямо омаломощяване. Днес българският народ стои сякаш пред неумолимата паст на своето духовно обезличаване и самозаличаване. Днес творческият импулс на българския дух е спаднал до мъртвата нула на духовния термометър. И сред всеобщото мъртвило, в което не свети ни воля, ни желание:
... помощ не иде,
отникъде взора надежда не види...
Този патетичен вик на поета би бил най-добрият израз на отчаяното мъртвило, в което е скован днес българският народ, ако да не бе угаснал в духовете всеки патос, ако да не бе задавен в гърлата всеки вик.
Въздухът висне тежък и задушен пред нас, няма ли най-сетне да тресне спасителният гръм? Няма ли да се разрази очистителната буря?
Това чувства всеки. Това чака всеки.
***
Нещастието на българския народ произлиза от това негли, че ний започнахме своя свободен живот (който изисква от нас културно творчество) без организирана жизнена енергия. Затова обаче ония избрани синове на народа, които поемаха в ръцете си и върху съвестта си съдбините народни, имаха един върховен дълг: да организират жизнената енергия на народа, да я организират в творчество. Но: тук започва трагедията! Ръководителите на народа станаха „управници“ на народа! И не съдбините на народа бяха ръководно начало за тях, а тяхната лична амбиция, техният личен егоизъм. Защото тия избрани синове на народа – народните управници – не бяха избрани синове. Те бяха винаги най-недостойните синове на народа – пълна противоположност на ония самопожертвали се идеалисти – Раковски, Ботев, Левски, дядо Славейков и пр., – които родиха българския народ. И днес, и досега, винаги са били свободно отпуснати юздите на демагогията. Всички идват с блестящите си лозунги на тая или оная партия, но зад тия лозунги хитро се спотайват безчестното хищничество и лакомият егоизъм. Лъжата лъже, лъжата управлява, лъжата краде. И тия гении на злото, които са „управлявали“ до днес българския народ, насъскаха и тласнаха тоя народ в три безумни войни, които го разориха, които го превърнаха в прогнил труп – плячка за лакоми гарвани; и винаги в името на народа...
„В името на народа“ – да! – но у нас винаги е ставало въпрос само за едно: власт; не служба на народа, а „властвуване“ над народа. „Властта“ е занаятът – доходният занаят на българските тъй наречени „политически дейци“. Тяхната „политическа дейност“ впрочем е била винаги само „борба за власт“. И тази борба разпокъса жизнената енергия на народа; а дълг на тия „дейци“ беше да организират тази енергия в творчество! Уви, у нас дългът е бил винаги забравян и в най-новата история на българския народ за едно само не може да се говори: за дълг. И ето че тези „управници“ се изправят един по един пред съд; но тия, които ги съдят днес – утре и те се изправят пред съд и сядат на почивка – уморени от лъжа и кражба – в затвора. Това е постоянната развръзка на партизанската трагикомедия у нас. Но завесата никога не пада. Сцената стои винаги открита: открита за измама на народа, за разоряване на народа, за ограбване на народа, за разпокъсване на жизнената енергия на народа.
***
Народът чувства това; народът знае това. Унинието е всеобщо, мъртвилото е безплодно, порабощението на духовете е безизходно и всички погледи очакват спасение. Спасение, което би било чудо. Изход из безизходността на окончателното помъртвяване.
И възврат към светлите завети на миналото.
Копнежът към обновление, към пречистване, към разведряване, към възкресяване на жизнената енергия у народа се носи през въздуха; чувства се във всяка вещ – изпълва всички души. Небето тъмнее в предчувствие на очакваното знамение.
Но кой ще донесе желаното обновление? Нима тия, които са управлявали България, българския народ до днес? Дали от тях българският народ очаква своето обновление? От апостолите на демагогията, на лъжата, на кражбата? От сеячите на разтление? От тия, които носят със себе си мерзостта на запустението! От тия, които носят на челото си знака на безчестието?
Не.
Всички до днес управлявали партии са вече окончателно дискредитирани в очите на народа. Тяхното безчестие ги обединява в една обща гнила купчина слама, която трябва да се изгори, защото те – всички досегашни „политически дейци“ – нямат нищо общо с народа. Настрана от тях стои народът, в недрата на когото дреме енергията на неговото бъдеще. Трябва да се разпечата скривалището на тази енергия.
Един е изходът: обединяване на народните сили. А това обединяване ще се извърши само под знака на един лозунг: труд и честност.
Този нов лозунг – чужд на всички досегашни партии – означава техния разгром и изникването на една нова „партия“, която ще донесе желаното обновление, като обедини народа под единствения възможен в България социално-културен принцип: трудовия принцип. И тази партия ще изникне из недрата на народа и трябва да бъде не партия, а целият български народ. Така народът ще изнесе начело своите истински, най-добри синове: честните свои синове, ония, които досега са били или потулени зад шума на безчестието, или доброволно отлъчващи се от оная обществена гнъсота у нас, която се нарича „политически живот“.
Трябва – време е! – народът да изнесе из своите недра своите чисти и честни – и скрити досега – синове. Само те – тия нови хора – ще донесат неговото обновление. Нови хора! И нов девиз: честност и труд! Само този нов девиз, този нов принцип – трудовият принцип – ще обедини българския народ.
Защото той – българският народ – се състои преди всичко от хора на труда (в селата и градовете).
Бъдещето и спасението на българския народ е прочее в обединението на народа от селото и народа от града; а то е възможно само под принципа на труда – честния културен труд.
С този принцип трябва да се роди из недрата на народа една нова „партия“ – голяма колкото целия народ, – която да сложи гробна плоча над всички досегашни и сегашни партии, чиято дейност е била само злотворна и пагубна за народа; трябва да излязат начело истинските синове на народа – нови честни хора, – а не ония хора без морал, които са управлявали до днес България. Една нова партия – целият народ, – на която невидими духовни шефове са сенките на Раковски, Ботев, Левски и всички ония честни образи на миналото, които се жертваха за възраждането на българския народ.
Това, мисля аз, е всеобщото желание днес, което спи неизразено в душата на народа: нови хора!
И само така – и само тогаз българският народ ще може да разгърне в пълен обем своята жизнена енергия и в пътя на своето културно призвание да създаде онова, което ще бъде пиедестал не само на неговото благоденствие, но и на неговото културно възвеличаване. Обаче едно е нужно преди всичко: пречистване на българския живот. Само тогаз пред българския народ ще се разтворят широко кръгозорите на култура и културно творчество в бъдещето – народа, който в миналото създаде едно от най-силните духовни течения в историята – богомилството.
Революциите не са от вчера. Човечестовото има дълъг опит с народното недоволство. Постигани са триумфи, прeтърпявани са поражения. Много кръв и мечти са попили улиците. Но светът се е движил напред.
Предлагаме ви кратка историческа справка.
АНГЛИЙСКА БУРЖОАЗНА РЕВОЛЮЦИЯ
Буржоазната революция превръща Англия в първата капиталистическа и индустриална държава, като тя става първа по мощ в света и има най-голям флот, въпреки близостта си с такива сили като Франция, Германия, Португалия, Холандия и Испания.
През 30-те и 40-те години на 17 век Англия се намира в състояние на политическа криза. Основното противоречие в политическия живот на страната било между кралската власт и Парламента. Представителите, които заседавали в неговата Долна камара – джентри и буржоа, търсели начин да ограничат кралската власт като контролират нейните разходи и правото да облага поданиците с данъци. Основното недволство било от непосилните данъци.
Английската революция (наричана в англоезичната литература Английска гражданска война) е поредица от политически и военни конфликти в Англия между привърженици на Парламента и краля, които продължават от 1642 до 1651. Сблъсъците завършват с успех на парламентаристите, като в хода на войната е екзекутиран крал Чарлз I, а синът му Чарлз II е изпратен в изгнание. След нея се установява Английската общност (1649-1653), а след това Протекторатът (1653-1659) – диктатура начело с големия политик и военачалник по онова време Оливър Кромуел. Монополът на Англиканската църква е премахнат и се установява принципът, затвърден през Славната революция, че монархът не може да управлява без съгласието на Парламента.
Характеризира се с преминаване на революционната инициатива от буржоазията в ръцете на демократичните елементи от града и селото, т.е. това е буржоазнодемократическият етап на революцията.
По-важни моменти:
- Ново съотношение на силите в парламента: роялисти – богатите магнати; презвитерианци – обявяват се за конституционна монархия; индепенденти – те са малцинство. Според тях революцията не била завършена, борели се за окончателно сваляне на абсолютизма в политиката и църковното устройство; имали решаващо влияние в армията.
- Конфликт между парламента и армията (поход на армията в Лондон – юли 1647 г.).
- По инициатива на Кромуел били създадени проекти за държавно устройство «Глави на предложенията» и «Народното съглашение».
- В периода април-август 1648 г. се състои Втора гражданска война, в която победата е за Кромуел.
- На 30 януари 1649 г. Чарлз І е екзекутиран.
- На 19 май 1649 г. е провъзгласена републиката.
Занятчиите и търговците победили църквата и краля. Буржоазията взела властта, феодализмът е съборен, но радикалните промени не засягат по-голямата част от наслението.
АМЕРИКАНСКА РЕВОЛЮЦИЯ
В колонизирането на Северна Америка водеща роля имала Англия. От началото на 17в. чрез бавно, но целенасочено проникване по Атлантическото крайбрежие на континента били създадени 13 колонии. Те се различавали помежду си: СевернаКаролина, Южна Каролина и Джорджия били „кралски” колонии, управлявани от назначени от краля губернатори; Ню Йорк се оправлявал от търговска и поземлена олигархия, а Род Айлънд имал демократично самоуправление. В колониите от Юга доминирал робският труд в големите плнтации, а на север свободното фермерство. Някои колонии като Мериленд били създадени като убежищеза католиците, Виржиния била англиканска, докато колониите от Севера т.нар. Нова Англия, били крепост на пуританството. Влошаването на отношенията между колонистите и метрополията с засилило след 1764г. Английското правителство се интересувало само от данъците,но не правело нищо за подобряване на икономическото положение. Пример за това били въведените след 1767г. Нови данъци, сред които и омразният „гербов данък”, който облагал всички печатни произведения: книги, вестници, дори и картите за игра. Освен като данъчна тежест, той бил схващан от американците и като посегателство върху свободата на словото и затова силно го неневиждали.
Колониите били залети от протести.От трибуната на колоничлното събрание на Вирджиния към крал Джордж трети било отправено предупреждението да си спомни за съдбата на титани като Цезар или Чарлс I. Тази реч звучала още по-актуално на фона на новите действия на английския парламент,който насилствено разквартирувал английски военни части в колониите. Онова, което в Лондон не можели да разберат било,че колонистите вярвали (подобно на всички английски граждани), че имат право свободно да избират управлението,което ще ги облага с данъци. Така няна данъци без представителство станал основа на колониалната съпротива.След като в английския парламент нямало американци,там не следвало да отиват и никакви данъци.
Колониите били готови за единна съпротива. Искрата пламнала през 1773г., когато англичаните се опитали да наложат монополното право на Източноиндийска компания в търговията с чай. Възмутенита жители на гр. Бостън, начело със Сам’ел Адамс нападнали английските търговски кораби в Бостънския залив и изхвърлили балите с чай в морето.През септември 1774г. Представителите на отделните колонии се събрали на своя Първи континентален конгрес във Филаделфия,на който въпросът за скъсването със Англия излязъл на дневен ред.
Началото на открития конфликт пламнало в колонията Масачузетс. На 18април1775г. Там прозвучали първите изстрели, които сложили началото на Войната за Американската независимост.. На 4 юли 1776г. Вторият континентален конгрес приел декларацията за независимостта,написана от Томас Джеферсън. Сега вече колонистите не се сражавали за защита на домовете си или за намаляване на данъците,а за правото да бъдат независими.Била създадена Континентална армия,ръководена от Джордж Вашингтон, която се сражавала успешно срещу професионалната английска армия. В края на 1781г. Английските войски капитулирали. През 1783г. Бил подписан Парижкият мирен договор, с който американците постигнали признанието на своята държава. През май 1787г. във Филаделфия бил свикан Конституционен конвент,призван да изработи конституцията на новата държава,която била одобрена в края на септември същата година. При изработването на основния закон се противопоставили възгледите на привържениците на силна централна власт, и на онези които настоявали за по-големи права на отделните щати. Авторите на конституцията, наричани „бащите основатели” смятали, че властта трябва да бъде разделена на три: законодателна - да приема законите, изпълнителна - да следи за спазването на законите и съдебна - да тълкува законите и да разрешава конфликтите, чрез система от съдилища. Тези три вида власти били разделени между трите клона на управлението: Конгресът приемал законите, президентът бил глава на изпълнителната власт, Съдебната система в лицето на Върховния съд ги тълкувала. Трите власти се контролирали взаимно и по този начин се постигал изключително важният баланс на властите. Гражданските права били гарантирани с приетия през 1791г. Закон, който осигурявал свободата на словото, печата, събранията и вероизповеданията, неприкосновеността на собствеността, тайната на кореспонденцията и важното право на съд от съдебни заседатели. За пръв президент на САЩ бил избран Джордж Вашингтон (1732-1799).
Така в младата държава бил установен републикански модел на управление, който наред с разделението на властите и гаранциите за основните човешки права станал пример за останалото човечество.
ВЕЛИКА ФРЕНСКА БУРЖОАЗНА РЕВОЛЮЦИЯ
Тази революция не случайно е наречена "Велика" - нейните основни идеи за свобода, равенство и братство са пренесени във времето и до ден днешен са водещи за човечеството. Съсловният характер на обществото пречи на свободата и равноправието да се проявят. Това трябва да се промени и тези промени идват с тази Велика революция. С Декларацията за правата на човека и гражданина за първи път естествените човешки права се обявяват писмено - правото на свобода, собственост и сигурност. Единствено терорът, като основна идея, залегнала в основата на якобинската диктатура, противоречи на тези идеи на революцията и за това якобинците бързо си отиват от властта ("Революцията изяжда децата си"). Въведеният от Наполеон Бонапарт Граждански кодекс през 1800г. още по-добре отразява буржоазните ценности на неприкосновеност на частната собственост, свобода на личността и равенство пред закона. Тези нови революционни идеи били съчетани с традицията на френските обичаи и логиката на римското право.
Управлението на крайните реформатори-якобинците, било сменено бързо от забогатялата буржоазия, при което е приета нова конституция, която разделя парламента на две камари и изпълнителната власт е поверена на Директорията.
Наред с всички велики революционери, е и най-великият сред тях и останал в историята на Франция и Европа като просветен диктатор, властолюбив и един от най-важните и велики европейски владетели. Той идва на власт чрез военен преврат, като властта бива поверена от Директорията на трима консули. Оттук започва и режима на консулата на Наполеон. Идеята му да подчини всичко на здравата ръка на центъра, се осъществява, като превръща държавата в империя след множеството вътрешни реформи, които прави. И въпреки огромните си военни успехи (по суша) този велик владетел все пак успява да бъде победен няколко пъти, последният от които (битката при Ватерло) е краят на неговата власт.
И въпреки че по времето на Наполеон Франция владее много територии в Европа, след Виенският конгрес на монархиите-победителки, обявили се за "велики сили", слагат край на революционните войни и възстановяват реда в Европа. Макар и победена на бойното поле, Франция разпръснала революционните идеи и европейското общество било дълбоко и завинаги променено.
ОКТОМВРИЙСКА РЕВОЛЮЦИЯ 1917 Г.
С определението „Руски революции” историята обединява поредицата от събития в първите две десетилетия на 20 век, които довеждат до крушението на руския царизъм и налагането на болшевишката власт върху територията на Руската империя и създадения на нейно място СССР. Революциите от февруари и октомври 1917 г., както и прелюдията към тях – събитията от 1905 г., полагат темела на т. нар. „къс 20 век”, започнал с „Голямата война” през 1914 г. и завършил с разпадането на Съветския съюз през 1991 г.
Обект на симпатии и възхита, на огромни надежди за едни, а за други – на свирепи критики, подсъзнателен страх и омраза, тези събития са сред най-изучаваните и най-дискутираните в съвременната история. Тяхното развитие и последствията, които те носят все още остават противоречиви: Февруари предполагаше ли задължително идването на Октомври? Кои са крайните победители след тези революции, след гражданската война и след края на болшевишката диктатура? Доколко възходът на сталинизма впоследствие се явява продължение на всичко това?
През октомври 1917 г., работниците и селяните от Русия се справят с една колосална пречка, която спира развитието на тяхната Революция: тогава те отменят формалната власт на капиталистическите класи. Още преди това обаче те осъществяват действия, чието значение за революцията е поне толкова важно, а може би и още по-основно – те лишават капиталистическите класи от икономическата им власт: отнета е земята на едрите селски земевладелци, извоювано е право на свободна и неконтролирана работа в града, а в някои случаи дори е получен пълен контрол над заводите.
Поради това може да се каже, че работниците-революционери унищожават основата на капитализма преди месец октомври. Остава единствено политическата супер-структура. Ако тази обща за цялата страна експроприация на капиталистите от страна на работниците не беше се осъществила, разрушавайки държавната буржоазна машина, политическата Революция не би успяла в такава степен, а може би и въобще не би се осъществила, защото в такъв случай съпротивата от страна на имеющите класи щеше да бъде много по-силна.
“Заводите за работниците, земята за селяните”. Това са лозунгите, с които революционните маси от градовете и селата участват в разрушаването на държавната машина на имеющите класи – в името на една нова социална система, базирана на основните клетки, които са заводските комитети и икономическите и социални съвети. Тези лозунги обикалят от единия до другия край на трудова Русия, обуславят прякото действие срещу правителството на социалистическо-буржоазната коалиция. Работниците и селяните започват още преди октомври 1917 пълната реконструкция на индустрията и земеделието в Русия. Аграрният проблем почти е решен от бедното селячество между юни и септември 1917. Работниците от градовете от своя страна изграждат органите за социално и икономическо самоправление, след като са отнели на държавата и на имеющите организаторските функции в производствения процес. Октомврийската Революция на работниците отстранява последната и най-голяма пречка за развитието на тяхната Революция: властта на държавата и на имеющите класи, които вече са победени и дезорганизирани.
Октомври на работниците и селяните представлява мощен опит на свръх-експлоатираните работници да унищожат напълно основите на капиталистическото общество и да изградят общество на работниците, основаващо се на принципите на равенство, независимост и самоуправление на пролетариата от села и градове.
Една от тези мерки е милитаризацията на труда през годините на военния комунизъм – милитаризация на работниците, докато милиони хитреци и паразити живеят в спокойствие, лукс и леност. Друга такава мярка е провокираната от партийната политика война между града и селото, тъй като селяните са считани за несигурни и чужди на Революцията елементи.
Такава мярка е и задушаването на безвластническата мисъл и на анархисткото движение, чийто социални идеи и лозунги са дали силата на руската Революция и са я ориентирали към социална Революция. Други такива мерки се състоят в забраняване на независимо работническо движение, в задушаване на свободата на работническата преса и на свободата на словото като цяло.
МЕКСИКАНСКА РЕВОЛЮЦИЯ
Мексиканската революция от 1910—1917 година е период от историята на Мексико, по време на който се води гражданска война, една от най-кръвопролитните в историята на човечеството. Според различни източници, загиналите са между 300 000 и 2 милиона, като населението на страната през 1910 година е 15 милиона. Революцията започва като въстание против военната диктатура на Порфирио Диас. В нея участват различни сициалистически, либерални, анархистки, популистки и аграрни течения. като резултат е създадена Конституцията на Мексико от 1917 година.
Панчо Виля е умалително на Франсиско Виля, псевдоним на Хосе Доротео Аранго Арамула, мексикански революционер. Като един от водачите на Мексиканската революция той е почитан в Мексико като национален герой. Неговата тактика служи за модел на по-късни революционни и партизански движения през 20 век.
По време на Мексиканската революция Панчо Виля се установява в Чиуауа и оглавява революционните армии в северната част на страната (Северна дивизия, Division del norte). За разлика от други водачи на революцията, като Емилиано Сапата, генерал Виля няма точно формулирани дългосрочни цели.
ОРАНЖЕВА РЕВОЛЮЦИЯ В УКРАЙНА
"Оранжева революция" е безкръвен протест против фалшифицирането на изборите през декември 2004 година. Тогава украинците избраха европейските, демократични ценности. Хората загубиха доверие в политиците, които предлагаха илюзии на базата на прости решения, завоалирани в популистка риторика.
Междувременно, изпълнявайки очакванията на украинските граждани, започва да се провежда политика, която да даде нова политическа, икономическа и социална насока в държавата. Вълната от идеи и често хаотичния характер на демокрацията са показателни за тогавашна Украйна.
За една година бяха проведени много реформи.
Първо – гарантирани бяха основните свободи на словото и правото на народа да протестира и отменихме цензурата върху медиите. Беше поставено началото на политическия диалог с гражданските организации.
Второ - беше овладяна корупцията, която властваше в държавата и бяха спрени привилегиите, с които са ползваха олигархическите бизнес среди. Спря се разграбването на естествените монополи. Вече не съществува временното освобождаване от данъци, бюджетни субсидии и разпродаване на държавно имущество на по-ниски цени.
Трето – постигнаха се успехи в борбата с бедността. Провеждането на политика против сивата икономика позволи да се удвоят доходите и да възстанови социалното обезпечаване за най-нуждаещите се.
Четвърто – намалиха се изискванията за инвестиране. Прозрачността в приватизацията върна доверието при разпродаването на държавното имущество, това пролича най-вече при продажбата на "Криворожстал" за 4,8 милиарда долара. Повечето бизнесмени започнаха да плащат данъците си. Визовият режим за гражданите от страните, които са основни търговски партньори на Украйна, отпадна.
Петата крачка беше решителният удар върху дребнавият рекет от страна на органите на сигурността, данъчните и митническите институции. Бяха разследвани случаи на корупции в прокуратурата и правните органи, а доказаните виновни бяха уволнени. Хиляди местни чиновници бяха привлечени под отговорност за злоупотреби с правомощията си, корупция и фалшифициране на изборите.
Ще запишем ли в световната история и БЪЛГАРСКА РЕВОЛЮЦИЯ? Зависи само от нас.
Екип на Фрог нюз
Моля, подкрепете ни.
