Тони Николов: Защо сме такива? Какво е отношението ни към акад. Николай Денков?

Споровете за „българското“ и „българина“, за многото „патриоти“, още „по-патриоти“, че и цели „патриотични фронтове“ (при това леви или централни, центробежни или центроускорителни) не само че не стихват, но продължават да ни занимават от сутрин до вечер. И не е от вчера, и не от днес.

Интересно е обаче те да се проектират в огледалото за обратно виждане с помощта на един текст, писан точно преди сто години – есето на големия ни литературовед проф. Боян Пенев „Нашата интелигенция“ (сп. „Златорог“, януари 1924 г.). Нека кажа, че в самото начало на прехода то бе препечатано в един важен сборник с подобни текстове, носещ показателното заглавие „Защо сме такива?“ (събрани от Иван Еленков и Румен Даскалов, 1994). И тогава бе четено, а впоследствие – забравено.

Къде според Боян Пенев са изначалните проблеми на българската идентичност, а оттам и на най-образованата прослойка в обществото, сиреч на българската интелигенция? В това, че в неукрепналата България (днес бихме казали в една „неконсолидирана демокрация“) на всяка крачка изникват все нови и нови пречки. Ето и обяснението на Боян Пенев, което си крие в слабата културност на българското общество, наш хроничен проблем:

Със своите твърде повърхностни образователни стремежи, с равнодушието си към всяка духовна проява нашата среда, която обича понякога да говори реторично за духовен прогрес, всъщност се прекланя само пред материалното благо – пред него само благоговее. В други блага тя не вярва и не иска да ги дири. С българската наука не е в никакво съприкосновение – и не науката ни е виновна за това – българското изкуство я интересува толкова, колкото и изкуството на някое съвсем далечно племе, покрай българската книга минава съвсем равнодушно – нашият писател би бил трогнат, ако поне с един благосклонен поглед бъде удостоено делото на неговото вдъхновение.

С горчивина тук е казано много. Даже твърде много. Да не забравяме, че есето е писано след края на Първата световна война и след върлуването на инфлуенцата („испанката“), в едни наистина усилни години. Но равнодушието към науката и нейното маргинализиране, пренебрежението към културата са ясни симптоми, те са носители на една трайна тенденция в България. Замислете се как е днес? Какво е отношението към акад. Николай Денков – не като към политик, където всякакви критики са обясними и напълно допустими, а като към учен? С каква неприязън се пише за него из социалните мрежи как, видите ли, разбирал само от някакви си там химични съставки или от „верото“… Каква омраза продължава да предизвиква международния „Букър“ на Георги Господинов. Има ли обществена подкрепа за филма „Уроците на Блага“ на Стефан Командарев, който е наш кандидат за „Оскар“? Немара, равнодушие или нещо още по-дълбоко са в основата на тези нагласи?

Ето как Боян Пенев вижда причините за всичко това (пак напомням, още преди сто години):

Ние всички живеем тук като чужди един на друг. Ако бяхме чужденци, в една друга страна, щяхме да бъдем по-близки, щеше да ни свързва съзнанието, че сме на чужбина и че някъде далеч имаме своя родина. А тук като че ли нищо не ни заставя да живеем с една обща цел и да мислим за тая родина: всички я имаме в себе си, убедени сме, че я имаме, и не копнеем за други страни. Ние изобщо не обичаме да копнеем: знаем какво искаме и към що да се стремим, знаем също, че при известни условия, с известни средства можем да го постигнем. Само да прибегнем до тия средства. Едни се колебаят, други смело вървят из своя позорен път. Едни тръгнаха вчера, други ще тръгнат утре – и излишно е да се стесняват: тук няма ни критика, ни възмущение. Утре ще те посрещнат със същата усмивка, с каквато те изпращат днес. Ще ти подадат ръка, каквото и да си извършил. Българинът не е способен да реагира и негодува. Политически се освободихме, но краят на духовното робство още не се вижда. Второто робство е много по-страшно от политическото.

Защо сме чужди един на друг? Общите цели бързо и неусетно се размиха в хоризонта на новия век след завръщането ни в обединена Европа и приемането в северноатлантическия пакт. Днес дори тези ни постижения се поставят под въпрос от една четвърт от съгражданите ни. Дали заради сляпо русофилство, дали заради общо омерзение. Част от тези хора са носталгици по соцминалото, което си спомнят в небивало светли краски. Други, които не са го живели, си го представят още по-сияйно – като блажена Аркадия на безвремието, където от небето са падали евтини вафли, с пълна „безплатност“ и „неработене“. И най-лошото е, че истинският разговорът за това „соцминало“ така и не се състоя. В момента две големи групи от българското общество се замерят с реплики из социалните мрежи, а останалата една трета им се чуди какъв е проблемът.

Преди сто години, ако се вярва на Боян Пенев, проблемът също е бил в невъзможността да се постигне „общо българско съгласие“. Поради което самият той е бил истински притеснен и даже стъписан от „стадното честолюбие, политическата злоба и отмъстителния деспотизъм“. За да стигне до тревожния извод: Българското общество познава враждата, познава малодушието и равнодушието – но не и творческия ритъм на една хармонична колективна воля.

Навремето причините са били в разлома между София и провинцията, в противостоенето между столичното и извънстолично мислене. В това, че има „няколко Българии“ – и като начин на мислене, и като противопоставяне едни срещу други:

Провинцията е обикновената обстановка на тая тиха трагедия. Трябва да имаш изключително съзнание и стоманена воля, за да се спасиш от ръждата на българската провинция. Печалното е, че и до ден-днешен ние останахме с един-единствен център на духовен живот – София. Всичко се стреми тук. Не толкова за културата – каква е културата на София! Не за да създава, а за да бъде увлечено в пяната на общия поток. За толкова години ние не успяхме да създадем друг, макар и по-малък, духовен център. Никой не полага грижи за това – нито държава, нито общество.

Резултатите от последните местни избори – прочетени в по-голям мащаб – обаче сочат и друга тенденция. Че дори „противостоенето“ от страна на столицата като „духовен център“ става проблемно. Че от един момент нататък „ядрото“ не може да противостои на „вливанията“. Тенденцията е „общият поток“ да търси реванш. Когато това се случи, България е застрашена да стане наистина „друга“. Затова е и толкова важно наличието на няколко духовни и жизнеспособни центъра. Но ги нямаме. Нито преди сто години, нито днес.

И накрая в есето си Боян Пенев прави равносметка на чуждите духовни влияния. Без които нямаше да сме това, което сме. От една страна е „западното влияние“ (навремето повече френско или германско, днес – англо-американско), което Боян Пенев пише, че изисква усилия – работа в дълбочина, бавни стъпки, натрупвания, дори подтик (както при френското влияние) към рафинираност на мисълта и „здрав смисъл“.

Руското културно влияние още от Възраждането е факт. Според него „не само с най-положителните си страни“ (руската класическа литература, музиката и т.н.). С руското влияние се обясняват и „доктринерството и сектантството“ в обществения ни живот, които се предават от поколение на поколение. И не само това:

Необикновена сила упражни върху нас руският социален утопизъм и утилитаризъм, руската слабост към словесно теоретизиране и умуване, при което се пренебрегват съществуващите факти, не се държи сметка за дадената действителност и нейните възможности. Само за руската мисъл – уви, не и за руската действителност – са възможни големите и резки исторически преврати. В никоя друга страна не се говори толкова много за идеологии, учения и миросъзерцания – и струва ми се, никъде другаде не се наблюдава такова поразително отсъствие на практически смисъл.

Твърде много ни допада, за жалост, и руската инертност. Може би тук имаме работа с общославянско качество, особено силно проявено у русина. Може би основата е в надмощието на чувството, което прави възможни тия неочаквани и бързи смени на възбудена енергия и безпримерна пасивност. Отсъствието на равновесие не е само руска черта – то отличава и нас.

Далечният идеал – смята Боян Пенев – би бил да победим сухия догматизъм. Да напуснем инертността (или да се разделим с соцносталгията в нашия случай). Да надмогнем равнодушието, да потърсим пак път едни към други.

Възможно ли е това? Сигурно. Ала самият той завършва есето си с уклончивото пожелание:

„Да бихме могли!“

Тони Николов, Портал Култура