20 години патиланска демокрация с монголски елементи

Драги ми Смехурко,
От черква се върна баба Цоцолана. Моята дружина пред нея застана.
— Какво ново, бабо?
— Деня на детето днес цял свят празнува. Навсякъде днеска децата царуват! Днеска няма глъчка! Днеска всичко може!
— Ех, игра ще падне! — обади се Мика. — Патилански празник днес е, то се вика. Чухте ли, другари! И за нашто царство днес часът удари!
Ран Босилек, „Патиланско царство”

Алехо Карпентиер разказва, как една вечер в Латинския квартал на Париж някой извикал: „Диктаторът падна!” Като Ниагарски водопад на улиците зе изсипала тълпа от възбудени и щастливи хора. Зазвучали песни от всички страни. Появили се и бутилки с ром и вино. Едни пеели, други танцували, трети просто се смеели щастливо. Фиестата продължила до малките часове на нощта. По едно време някой уморено запитал: „Кой диктатор падна?...”

Карпентиер нарича тази нощ „нощта на свободата”. Колумбийци, аржентинци, кубинци – всички, избягали от диктатурата в своята страна, няколко часа били на върха на щастието. Падналият диктатор бил един, но празнували всички.

Нещо подобно споделя и Стефан Тафров: „На сутринта (11 ноември 1989 г.) отидох до павилиона на метрото при „Одеон“ (в Париж), купих си „Liberation”, да прочета... И там пишеше, че Тодор Живков си е подал оставката. И си хвърлих нагоре вестника пред паметника на Дантон. Хората се спират. Аз съм бил в еуфория. Една жена ме попита какво става, а аз казвам: „Българин съм, а нашият комунистически диктатор падна и съм много щастлив!“ А тя „Късмет! Много се радвам за вас!“ После Жерар Тесие ме взе. И цял ден с него. Аз ходех, той обясняваше. Влезе в един магазин да купи вино, щяхме да ходим на гости, и почна да разказва: „Моят приятел е българин и българският диктатор падна...“ А те: „Браво! Vive la Bulgarie!”

У нас нещата се развиха горе-долу така. Баба Цоцолана (разбирай БКП) прочете сводката и рече: „Берлинската стена паднала е, цял свят празнува. Навсякъде днеска свободните царуват. Днеска няма пленуми и глъчка! Днеска всичко може!” „Ех, игра ще падне! – обади се Андрюша, - Патилански празник , то се вика и слуша. Чухти ли, другари! И за нашето царство днес часът удари!” И наистина удари. Че като се развъртяха игривите ми другари, като насъздадоха партии и партийки, едни момченца станаха банкери, момиченца завъртяха бизнес с каквото им попадне, трети куфарчета заразнасяха... Голяма игра падна, умора нямат тези дечица. А Баба Цоцолана (с лифтинг и ново име БСП), ги милва нежно по главичките и им се радва... Е, някои паднаха в сюжета „стражари и апаши”, но фирата е в рамките на БДС.

Днес мнозина си задават въпроса: Толкова отдавна и толкова хубаво ли беше? Всъщност това са два въпроса. Беше преди 20 години. За историята един миг. За един човешки живот ужасно много. На всеки му се иска да не се е прецакал, да не са били тези 4 х 5 загубено време. А дали беше хубаво – това вече е много лична преценка.
Казват, че нищо в историята не се повтаря. Абсурдите в България обаче се възпроизвеждат с такава цикличност и точност, че можем да претендираме за български патент. Шансовете ни са много по-големи отколкото за луканката и шопската салата.
След Освобождението няколко години народът се носи еуфорично върху крилата на „Здраствуйте, братушки”. През 1888 г. обаче в Киев, Вазов и българската група, пристигнала за концерта в прослава на славянството, преживяват огромно унижение – българският марш е заличен от програмата.

120 години по-късно сме в същия режим на изпитание на чувствата. В „годината на България в Русия”, когато скъпи културни мероприятия притоплят дружбата между двата братски народа, Кремъл хладнокръвно ни врътна кранчето на газа. Както се казва, по-добре химна да ни бяха спряли, а те...

Не знам как се е наричал периодът от 1878 до 1898 г. И Google мълчи по въпроса. Тогава е управлявало третото правителство на Константин Стоилов, а слово за 20-годишнината от Санстефанския договор произнася писателя Константин Величков, министър на търговията и земеделието. Статистиките показват, че по онова време икономическите ни показатели са се доближавали повече до тези на скандинавските, а не на балканските страни. Само 4 петилетки след турското присъствие (робство за по-възрастните читатели )!

Историята се повтаря през 1941 г. Пак сме на улиците с хляб и сол, но този път посрещаме „синеоките рицари” – воините на Третия райх. Ръченици и цветя заливат площадите. Забравили сме спомена, че през Първата световна война сме яли як пердах с германските си съюзници. Драмата се повтаря обаче и през Втората.

За да измием срама от челото с цветя и погачи се хвърляме възторжено и срещу танковете на Съветската армия. „Здраствуйте, братушки!” пак е актуално. Посрещаме и народните партизани, които от землянките в Балкана се нанесоха директно в министерските кабинети. И се започна: Народен съд, лагери за „враговете на народа”, колективизация, ТКЗС, петилетни планове, конгреси, българи в Космоса. 45 години възход. До обяд на 10 ноември 1989 г. Следобед - „45 години стигат!”.

Драги ми Смехурко, кажи как се нарича такова нещо? Ето ти жокер. Нежна революция, преврат, преход, демокрация... Загряваш ли? Още: реституция, приватизация, стачки. Прибави и бандитизъм, корупция, Евросъюз, еврофондове, газова криза, ДАНС... Простотия ли казваш? Grande? Е, това си го знаем.

Всъщност на 9 ноември 1989 г. пада Берлинската стена. Българските медии обаче си траят. Както са си траяли и за събитията в Лайпциг от септември същата година. В града, където Георги Димитров се изправи срещу Гьоринг и бе оправдан за подпалването на Райхстага, гедееровците излизат на улицата с лозунги: „Сега или никога демокрация” и „Както демонстрираме днес така ще живеем утре”. Родните медии обаче следят работата на Пленума на ЦК на БКП, да не пропуснат случайно тезисите. От друго място научавахме, че светът вече не беше същият. В Полша бяха започнали по-рано. След това Чехия и Унгария. У нас на мода обаче беше „перестройката”, онази на Горбачов, в Съветския съюз.
На 10 ноември, през втория ден на „онзи” пленум Тодор Живков, генерален секретар на Българската комунистическа партия и председател на Държавния съвет на Народна република, подава оставка. Декабристите Петър Младенов и Андрей Луканов, които вместо на заточение в Сибир бяха пращани като дипломати и министри в чужбина, взимат властта в свои ръце. Преди това е акцията на Екогласност и боя пред „Кристал”. Така с малко кютек и малко преврат България свърна от пътя на развития социализъм и пое по пътя на зелената демокрация. 20 години по-късно Андрей Райчев е сигурен, че преходът е завършил. Подкрепят го Кънчо Стойчев, Юрий Асланов и други негови другари. Консултантът Стефан Гамизов обаче смята, че преходът не е започвал. Какво смятат българите – никой не пита.

Евгени Михов, студент в САЩ е качил в Интернет своя теория по въпроса. Според него от доста време по много показатели сме по-близо до Монголия, отколкото до Европа. Далеч сме и от показателите на кабинета „Стоилов” от 1898 г. Михов привежда и аргументи. През 1956 г. в България се провежда Априлският пленум, който осъжда култа към личността на Вълко Червенков. Начело на партията и държавата застава Тодор Живков. БКП се врича в доживотна вярност на КПСС и Москва.

През същата 1956 г. в Монголия Юмжагийн Цеденбал, по време на пленум на ЦК на МКП (Монголската комунистическа партия) забранява култа към личността на Чойбалсан. В Кремъл Цеденбал се врича – знаете на кой. Двете знаменателни събития намират място в годишния отчет на КГБ.

През 1990 г. Българската комунистическа партия се преименува на социалистическа и се оттегля от властта - наужким. Великото народно събрание подготвя новата конституция. България вече не е народна, а парламентарна ребуплика с президент. Същата година и Монголската комунистическата партия уж отстъпва контрола над правителството и подготвя пътя за нова конституция, която прекратява съществуването на Народната република и провъзгласява страната за парламентарна държава с президент.

На 1 януари 2007 г. България е приета за член на ЕС. Няколко месеца по-късно обаче, вместо в Брюксел, президентът Георги Първанов се оказва в Монголия. В столицата Улан Батор той и колегата му Намбар Енхбаяр подписват мемурандум за развитие на сътрудничеството между двете страни. „Двете братски страни”, ехидничи студентът Евгени Михов в едно свое творение, кръстено „Ние сме на всеки 4-ти километър”.

Защо тъй, бе, Евгени, бих запитал? Защо е тази ирония? Но се опасявам, че Евгени, зает с финансовата криза в САЩ, няма да ме чуе. Такива са днешните млади: в кацата с конструктивен и градивен мед, все ще пъхнат лъжица сарказъм. Което пък обяснява защо преходът ни не бе толкова сладък, колкото ни се искаше. И понеже евгениевци са вече над милион в странство, ще си позволя да ги предупредя, да не вярват много-много на капиталистите. Защото те не са толкова умни, колкото изглеждат. Ето например богаташът Джон Рокфелер бил казал: „Вашето благополучие зависи от вашите собствени решения.” Абсолютно невярно! Благополучието на повечето българи до онзи ден зависеше от Емилия Масларова. Нейното благополучие пък зависи от партията и Станишев, но сега чувам че и от прокуратурата... Рокфелер защитава и друга крайно погрешна теза. Той твърди, че „Дружбата основана на бизнес е по-добра, отколкото бизнес, основан на дружба”. Брей, нали борците първо бяха аверчета в „Олимпийски надежди” и чак после станаха ортаци в бизнеса. Освен това се казва „приятелски кръг”, а не нещо друго. Не си ли в „приятелски кръг”, ще видиш бизнес през крив макарон. Завалийката Рокфелер е объркал нещата.

Оттук и изводът, че българският студент Евгени Михов дълбоко не е прав за президента и Монголия. Като изпие Първанов с Намбар Енхбаяр няколко паници кумис, като половуват в пустинята Гоби (до монголската традиция да се преспи с жената на домакина не знам дали ще се стигне), после и бизнесът ще потръгне. През 2007 г. например българският износ за Монголия е бил за около 1.9 млн. щатски долара. Продали сме там, забележете, препарати за поддържане на косата за 509 хил. долара. И вина – за 501 хил. долара. Внесли сме трикотаж и куфари за 14 хил. долара. Както се казва – малко, но от сърце. През първата половина на 2009 г. бизнесът прогресира и сме пласирали на монголците препарати за коса за над 560 хил. долара и вина за над 640 хиляди долара! Т.е. пиенето и ресането от нас. За съжаление вносът от там е ударил 0. Но по Коледа се очаква раздвижване, каквото и да означава това. Така че иронията на студента Евгени е твърде неуместна. Освен това е забравил да отбележи, че Чингиз хан и нашите ханове са първи братовчеди. Но това е друга опера, сега говорим за „червената нишка” на прехода.

Странно е, дето днес някои твърдят, че сме били излъгани по отношения на очакванията си към демокрацията. Те ако са били, аз не съм. Още на 10 ноември вечерта знаех със сигурност, че политбюро на ЦК на БКП ще продължи дълго да ни управлява, защото 45 години въобще не им стигат на тези хора. Не казвам, че съм Ванга, но днес това е факт. Знаех също, че присъдите на Народния съд, лагерите, процесите срещу Трайчо Костов, Г.М. Димитров, Никола Петков и др., преследваенто по политически причини, убийството на Георги Марков и възродителния процес не са престъпления, както крещяха някои по митингите. Защото ако бяха, сега щеше да има осъдени, а няма. Не са незаконни също поръчковите убийства, източването на банки, приватизацията под масата, наркотрафика, контрабандата, корупцията, подслушването и следенето на политически опоненти и журналисти. Иначе затворите щяха да са пълни с ченгета и министри, а не с цигани и кокошкари. Така че преходът е кому – как. Едни са на трайна медена диета, а други – на катранена.

Такива ми ти работи, драги ми Смехурко. 20 години след демократичните игри на Петърчо и Андрейчо, патиланците продължават да си градят царство в България. Баба Цоцолана им се радва и ги милва по главичките... Хип – хип, ура!

Огнян Стефанов