Български поборници – любимци на Гарибалди

Идеята за освобождение на България от османска власт по пътя на революционната борба набира сила от 40-те години на 19-и век. Нейни привърженици са най-ярките фигури в освободителното движение: Георги Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев. Те са силно повлияни от историческия марш на хилядата борци на италианския национален герой Джузепе Гарибалди. Новините от похода на Гарибалди за обединението на страната, както и опитът на Джузепе Мацини и неговата организация “Млада Италия” жадно се следят на Балканите и широко са отразени в нашия възрожденски печат. Много българи са привлечени от подвига на двамата прочути революционери и заминават за Италия, за да се включат в армията на Гарибалди. Днес учените са издирили имената на повече от 20 души, които са съпричастни към италианското обединително движение. Някои, като капитан Петко войвода, впоследствие се прославят и в борбите за освобождение на българските земи.

Впрочем, интересът е бил взаимен, италианските водачи също проявяват съчувствие и симпатия към борбите на българите.

Според някои данни Георги С. Раковски се среща с Мацини в Генуа, най-вероятно по време на почти двегодишния си престой в Марсилия в началото на 40-те години на ХІХ век. Негов приятел – италианският художник Андреа Сако, го рисува с развят флаг. Раковски трябвало сам да определи цветовете на българското знаме. Той ги заимства от италианския трибагреник, като само разменя местата им (италианският флаг е зелено, бяло, червено, а българският – бяло, зелено, червено). Тази картина всъщност предопределя по-късно избора ни на национален флаг. След Освобождението на България държавна комисия обявява именно трикольора от платното за национално знаме.

Джузепе Гарибалди също се е срещал с Георги Раковски, смята изследователят на българите-гарибалдийци Георги Нешев. Това става през 1864 г. в Букурещ. По време на срещата им на Гарибалди е бил представен и българският войвода Хаджи Димитър. Личният приятел на Гарибалди Марко Антонио също се познавал с Раковски и високо го ценял.

След най-активните българи, които доброволно се включват в походите на Гарибалди, са Димитър Пехливанов, Георги Капчев, Върли Гюро и Коста Евтимов-Наполеона. Някои са и близки приятели на Раковски, което също подсказва връзката между двете национално-освободителни движения. Художникът Димитър Пехливанов участва в два от походите на Гарибалди, като особено се отличава в защитата на Римската република. В израз на благодарност той е удостоен с правото на гражданство в Рим.

Лекарят Георги Капчев изглежда е бил в кръга на най-доверените хора от обкръжението на Гарибалди. Той е сред шепата негови другари, на които е поверена болната съпруга на водача – Анита, по време на отсъплението под Сан Марино след разгрома на Римската република. За съжаление храбрата Анита издъхва в ръцете на доктора, но делото му не е забравено. След Освобождението синът на Анита – генерал Ричоти Гарибалди, изпраща на Капчев в знак на благодарност своя портрет с автограф.

Най-известният българин сред гарибалдийците безспорно е Коста Евтимов-Наполеона. 26-годишният снажен габровец е избран измежду няколкото хиляди доброволци, за да участва в Сицилийския поход на “Хилядата” на Гарибалди. Той е един от групичката младежи, които с телата си го защитават в кървавото сражение при Калатафами. Този подвиг на младежите разтърсва Европа, случаят е широко разгласен в тогавашния печат и вдъхновява много художници да го нарисуват. “Капитан Коста” участва и в другите походи на Гарибалди, прилага своя богат опит и в българските освободителни борби. Проявява организаторски качества в Габровското въстание (1862 г.), в боевете на остров Крит и загива по време на разгрома на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г.

Вдъхновен от делото на Гарибалди, за Италия през 1859 г. заминава 22-годишният Петко Киряков, бъдещият прославен Петко войвода. Той надълго и нашироко разпитва Гарибалди за неговата тактика и опит. С негова препоръка набира 220 доброволци и заминава за Крит, за да участва в Критското въстание.

Сред по-известните имена на българските доброволци е и Димитър Общи, който прекрасно владеел италиански език. Той е приятел с последователите на легендарния разбойник от Южна Италия Фра Дяволо, който предоставял една трета от плячката си на революционерите за обединението на Италия. Възможно е идеята за обира на турската поща в Арабаконашкия проход у нас през 1872 г., който води до тежки последствия за нашето освободително движение, да му е хрумнала именно след познанството му с хората на Фра Дяволо.

В Рим е поставена плоча в памет на подвига на българите, които се включват в освободителните походи на Джузепе Гарибалди.

Това са все емблематични български имена на гарибалдийци към които трябва да добавим и Теофан Райнов и художника Димитър Добрович. Сигурно ще бъдат отминати някои, вече позабравени и по-малко известни, имена на също така големи българи, за които историята ни е оставила малко данни, но за които си заслужава да научим повече.

Един от тях е Никола Смилов ((1835-1892), наричан навремето Гарибалди. Впрочем такова прозвище са имали поне още трима-четирима българи: старозагорецът Иван Хаджидимитров - Гарибалдето, пловдивчанинът Тома Николов - Гарибалдито, и др. волонтери.

Никола Смилов

- великотърновският Гарибалди, е от известен старопрестолен род, чиито корени са документирани до 1780 г., когато е роден неговият основоположник дядо Смил Минчевич, преселник от Македония в с. Ветренци, и после установил се в Търновград. Първият му син Пенчо, носещ говорещото само по себе си прозвище Орела, е дядото на Никола Смилов - Гарибалди, който пък е третият клон на рода. Той е и най-популярният и известен Смиловец - тежък търговец на пашкули и бубено семе, пътувал в чужбина, за да "върти търговия", като най-успешната е била Италия.

Никола Смилов натрупал пари, но бил достатъчно умен и прозорлив да не ги върти само в покупко-продажби. Заедно със зет си Ангел Попов основал в Дебелец край Килифарево фабрика за хартия и амбалаж; впоследствие преустроил част от нея и започнал производството (вероятно пръв в България) на макарони и фиде - тертип явно е взел от италианците. По-късно с друг съдружник открива модерна парна мелница. Никола Смилов не само печели пари, но и употребява част от тях за народни нужди - подпомага дейността на читалище "Надежда", чийто председател е 3 години.

Който прелисти "Юбилеен сборник за бележитите търновци" и "Хроника на Търновския край през Възраждането", ще прочете, че Никола Смилов бил "висок, кокалест, с широки рамене и леко попрегърбен", че бил "с лице мургаво, строго, с рядко играеща усмивка", "човек с примерно държане, добри обноски и изискано облекло". Той имал завидно за времето си образование, получено във Взаимното и в Подготвителното училище при черквата "Св. Никола" и в Класното училище "Св. Кирил", а за домашното му възпитание голяма роля изиграла неговата майка Ламбрини, ангажирана не само с кухня и деца, но и с обществена дейност в женското дружество "Радост".

Явно е, че Никола Смилов е бил личен човек в града - съвременниците го описват като богат, добър човек. И същият този богаташ, вместо да си гледа търговията и фабриката, не стоял настрана от народните работи. Улегнал мъж на над 35 години, а не "лудо-младо", той оставя бизнеса си на съдружници и заминава за Италия да се бори под знамената на Джузепе Гарибалди, по чиито идеи за въоръжена борба и революционни действия се увлича още по време на своите търговски пътувания в Италия. За жалост няма конкретни данни за неговото участие в движението за свобода и национална независимост на Италия.

Както пише Георги Нешев, най-изтъкнатият наш изследовател на темата Гарибалди и България, за Никола Смилов като волонтер-гарибалдиец съобщава известният революционер Христо Иванов - Големия. Знае се, че търновският Гарибалди е бил там по едно и също време заедно с Трифон Райнов, с Чолак Гюро или Върли Гюро (Гюро Начев) и с Димитър Общи. И тъй като фактологията за тях е доста и точна, може с достатъчно основание да се предполага, че Никола Смилов е участвал в похода на Гарибалди за освобождаване на Рим от папата и френските войски през 1862 г., преминал под лозунга "Рим или смърт", в боевете на гарибалдийците в Южен Тирол по време на Австро-пруската война и в третия поход на Гарибалди към Рим и битката при Ментана. Трудно е да се гадае какво е правил Смилов до 1870 г., когато се завръща в Търново. Тази година се съобщава от Г. Нешев и се потвърждава от Димитър Смилов (най-старият от живите днес Смиловци), който е автор на обемната и с почти научна прецизност хроника на 227-годишния род.

И в родния си град великотърновският Гарибалди продължава своята революционна дейност - този път за българската свобода. С него, с Иван Хаджидимитров и със Ст. Попов се срещат през 1871 г. дошлите от Лясковец Васил Левски, Ангел Кънчев и Димитър Общи, за да "уреждат комитетски дела". Никола Гарибалди е бил член на Търновския революционен комитет до 1876 г., за което споменава и Захарий Стоянов в "Записките" си.

След Освобождението до смъртта си през 1892 г. той се занимава със своя бизнес; няма никакви данни за неговата обществена дейност.

Никола Димитров Смилов - Гарибалди си отива от този свят, без да остави свое поколение. Но поколението на дядо Смил Минчевич, родът на Смиловците е жив и жилав и до днес, представен от много достойни люде. От този род са излезли, а в него са и влезли, поне двадесетина известни и в новата българска история имена - военни, адвокати, инженери, финансисти, депутати, министри (един от които е бил и председател на Национал-либералната партия). Историята на този великотърновски род и на много от неговите членове е една истинска сага на възход и падения, на успехи и драми, която може да стане предизвикателство за перото на умен и добър писател.