Какво да се прави - или няколко опорни точки за една възможна дискусия
Идеята беше да се осмисли ставащото в България по време на протестите – ставащото и на улицата, и на политическата сцена, и в задкулисието – и да се подирят възможните опции за евентуалното отбиване на извратения български преход към нормалността.
Протестите вече ги няма. Или почти. Има някакви екстатични и леко налудни индивидиуми, хванали се гуша за гуша – за това кой да “представлява” улицата.
Но е рано още да ги отписваме. Защото формулата на днешните “улични бойци” (по Ролинг Стоунс) е вече изобретена: като ти дойде до гуша от властовото безочие, излизаш на протест и винаги печелиш. Най-малкото себеуважение, а евентуално и шанса шашнатата държава да ти намали сметките за тока и парното. Плюс бонуса да влееш малко адреналин в кръвта, да покрещиш на воля и да строшиш нечия полицейска чутура.
Същите тези протести са ефективно, но и изключително опасно оръжие. Те свалят правителства (справка – Бойко Борисов), помпат рейтинги (справка – Атака), могат дори да произведат някой ефективен политически лидер (вече виждам едно копие на Че Гевара, плюс българската инакарнация на Уго Чавес с цяла орда “чавчета”), могат дори да променят рейда на българската държава към въжделения за мнозина Изток (към Путиновата Евразия сиреч).
Но могат – и то винаги могат – да се обърнат и срещу своите режисьори, да се превърнат в перманентна революция, която да направи това, което революциите винаги правят – да изяде своите чада. Затова днес властта е не особено желан горещ картоф: БСП много добре знае, че като дойде на власт – под ръка я с ДПС, я с Атака, я и с двете си подружки заедно, Бойко Борисов ще се превъплъти от човека на народа в човека от улицата. И тогава...
Тогава – все едно кой ще остане на улицата, дали Бойко Борисов или Сергей Станишев, днешните протести ще ни се сторят невинна детска игра в сравнение с това, което ще настъпи. Поради което мисленето какво да се прави не е интелектуална игра, а насъщно усилие.
Прочее нека го започнем. Настоящата ситуация:
- Негодуващите българи още не са се научили да се бунтуват. Те не знаят какво точно искат, как да го поискат и как да преценят дали въпросното искане е в кръга на реалните възможности.
- Политическият елит още не се е научил да управлява в позиция седнал върху вулкан. Въпросният елит е изненадан не на шега – включително и тези, дето усилено прочистваха гърлото на вулкана и предизвикаха съответното избухване. След него се оказа, че замитането на събитията под чергата е просто спотаяване – до следващото избухване. Това познание произведе осезаем страх.
- Тази ситуация още не е революционна, но може да стане. Тя е затишие пред буря, е тишината в центъра на урагана.
- Изборите не могат да променят нищо, защото могат единствено да произведат настоящото политическо статукво в една или друга пропорция. След тях ще имаме или римейк на Бойко Борисов, или тройна коалиция (сиреч поредното правителство на големия грабеж – доколкото е останало какво да се ограбва). Друга възможност няма. (Можеше да има, ако някой се беше запретнал овреме да създаде нов и автентичен политически субект. Призовавах към това още преди година. Напусто: всички се бяха вкопчили в настоящото си статукво. И бяха втренчени в собственото си оцеляване.)
- Има драматична криза на представителството. Наличният политически елит е безнадеждно изхабен – в хода на прехода той е доказал единствено, че не може и не иска да произвежда качество на живот – поради което никой не му вярва. Нов още не е създаден. По-лошо – липсва необходимия интелектнуален потенциал и необходимата гражданска (а не улично-биткаджийска) енергия, за да бъде създаден.
- Има огромен дисбаланс в политическото поле. Има консолидирана левица с комунистически нрав и уклон, има псевдо-център, деградирал до сергия за политически алъш-вериш, има повратлив популизъм с мераци да произведе бащица на нацията. Няма дясно. Там зее дупка, изпълнена с носталгия. Един не малък процент от тъй нареченото “мълчаливо мнозинство” няма за кого да гласува.
- Има огромен дефицит на доверие и смисъл. Този дефицит създава лабиринтно поле, в което се раждат чудовища. Първото от тях е вече налице – във формата на Уго Сидеров. Иначе казано – както и констатираха псевдо-лидерите на протестите: крайната десница и крайната левица си подават ръка. Ако не осъзнаем какво означава това на Балканите, жална й майка на България.
- Политиците – и българските, и европейските – имат готова рецепта за справяне с патовите ситуации: формулата широка коалиция. Сиреч експертно правителство, подкрепено и от ляво, и от дясно. В случая – от БСП и ГЕРБ. Левицата е готова за такова; ДПС – още повече, защото там много добре знаят, че товя е най-добрата формула за разпределяне на порционите. Можем само да се надяваме, че ГЕРБ не е. Иначе рецептата е изпробвана два пъти: при правителствата на Димитър Попов и Любен Беров. Първото остана в историята с колаборацията между СДС и БСП и с вопъла: “За бога, братя, не купувайте!” Второто напомпа мускулите на българската мафия. Което става винаги, когато всички са на власт – точно тогава се краде най-много и най-безотчетно. Само че когато всички са на власт, в опозиция е народът, а в момента той не е особено склонен да мирува и да я кара по принципа на преклонената главица.
Както се казва – това е положението. Едро нахвърляна скица на днешната българска ситуация. Остава по-трудното – отговорът на въпроса какво да се прави.
Едва ли трябва да казвам, че няма еднозначен такъв. Един от възможните е: да се действа така, като че ли цялата днешна България е вече минало. Със съзнанието, че смяната на системата започва от днес. (Повече от симптоматично е, че този слоган от най-ранните зори на демокрацията възкръсна – цели 23 години по-късно.) Да се оппитоми (а не да се яхне) протеста – и да се канализира неговата енергия към постижими цели.
Как? Като се плетат мрежи – от смисли, от идеи, от възможни нови политики. И най-вече от хора, които имат потенциал да бъдат ново – но радикално ново! – политическо представителство.
Тук би трябвало да кажа, че в България всъщност битуват две форми на протест. Единият е бил наличен винаги: това са примерно хората, които спасиха Витоша от апетитите на Цеко Минев и Ко. Или които полицията на Михаил Миков и Сергей Станишев би на 14 януари 2009 г. Или които промениха България през януари 1997 г. (но после други профукаха извоюваните тогава шансове). Или които извоюваха отмяната на чл. 1 на 14 декември 1989 г., когато Петър Младенов искаше танковете да дойдат. Или които обитаваха града на Истината. Те не са изчезнали – те и досега живеят в него.
Другите са тези, които излизат на улицата само и единствено тогава, когато ножът опре до кокала. Когато няма какво да се яде, когато държвата е ограбила спестяванията ти, а инфлацията те е превърнала в перманентен босяк. Или когато енергийната ламя поглъща 80% от доходите ти. Тогава те – много повече от първите – излизат и казват: не може повече така. Имат право да излизат и да казват това. И не можем да ги виним, че не знаят как би могла да се състои промяната.
България ще се промени тогава, когато тези два протеста се огледат един друг. Този, който знае как може да бъде променена България, и този, който носи енергията за такава промяна. Когато се осмислят взаимно. Когато си подадат ръка. Първите стъпки към подобен тип солидарност вече бяха направени. И те – именно те – трябва да бъдат подкрепяни.
Едвин Сугарев
svobodata.com
Моля, подкрепете ни.
