Коментари на български дипломати за договора с Македония

Георги Димитров–  бивш постоянен секретар на МВнР,  посланик в Белград, съучредител на БДД

Договорът, който подписаха премиерите на България и на Македония в Скопие, трябва да бъде приветстван. Това е стъпка към развитието на по-нормални отношения между двете страни, макар и първоначална. Завърши процес, който бе желан от нас още преди 10 години.

Но по-различни причини, преди всичко свързани с политическата ситуация при съседите и водената недружелюбна политика спрямо България, той не можа да бъде осъществен досега. 

Накратко: това е работа на поколения български дипломати и политици, а затрудненията не бяха по наша вина.

Можем само да съжаляваме за пропуснатите възможности, както за реализирането на конкретни проекти, така и за връзките между хората и за промяна на климата в отношенията.

Дано ратификацията на договора не се окаже препъни камък пред двете страни. В българския парламент бе постигнат консенсус и с гласуването на Декларацията бе дадена предварителна подкрепа за споразумението. При нас трудности очевидно няма да има. Но новините от Македония, и по-специално от опозиционната сега партия на Никола Груевски, не са много окуражителни. Вярно е, че ВМРО-ДПМНЕ няма мнозинство, но дано към нейните депутати не се присъединят и други. В Македония политическият климат и политическата подкрепа не са еднозначни, както у нас.

Правителство и премиерът Заев ще срещнат трудности. Македонският министър-председател трябва да демонстрира не само кураж и политическа воля, но и да си осигури политическа и обществена подкрепа.

Договорът има значение за сигурността, стабилността и европейската интеграция на региона. Той е добър знак и към други наши съседи. Има държави в Югоизточна Европа, които имат своите проблеми в двустранните отношения. ЕС ще получи уверения, че едни междудържавни двустранни отношения няма да бъдат пренесени в Евросъюза, в случай че Република Македония влезе в ЕС. Преди разширяването на ЕС през 2004 г. Унгария и Словакия бяха „заставени“ от ЕС да подпишат споразумение, с което да регулират споровете си за малцинствата. Двустранни проблеми не могат да се пренасят в многостранен съюз, какъвто е ЕС. Румъния също бе убеждавана да реши проблемите си с Унгария.

Защо споменавам това? Защото много хора, включително и в България, казват, че договорът открива пътя за европейската и атлантическа интеграция на Македония. Това донякъде е така. Ако тълкуваме подписването по този начин, излиза, че досега ние сме затваряли вратата пред Македония. Това не е вярно. И за НАТО, и за ЕС, многократно сме изразявали подкрепата си. Ако досега не ставаше, то не е заради България, а в голяма степен заради политиката на самата Македония. Посланието трябва да бъде и това: от наша страна е направен пореден голям жест, а от самата Македония зависи колко бързо ще върви по европейския път и как ще се развиват двустранните отношения.

Договорът е само началото, но не и решение на проблемите. Правейки поредния жест на добра воля, трябва да продължим да следим внимателно процесите в Македония. За да се уверим доколко искрен е стремъж за подобряване на двустранните отношения и за европейско развитие. Това изключва езика на омразата, антибългарската реторика и злоупотребата с културно-историческо наследство. Ако не споменем това сега, значи сме забравили как нищо не се случи, след като първи признахме Република Македония, след като й дадохме за безвъзмездно ползване българските пристанища по време на гръцкото ембарго, след като й подарихме танкове и т. н. Наивен и неподплатен ентусиазъм не е нито оправдан, нито обоснован.
 
Любомир Кючюков– бивш зам.министър на външните работи, член на УС на БДД
Идеята България да предложи договор за добросъседство и сътрудничество на Република Македония се зароди през 2008 г., като целта бе да се надгради декларацията на премиерите на двете страни от 2009 г. и ангажименти в нея да получат правна сила. Тук следва да спомена поне две имена – на тогавашния директор на Балканската дирекция във Външно министерство Снежана Найденова и на посланика ни в Скопие Михо Михов, с които заедно оформихме предложението, аргументирахме го пред българското правителство, а след това подготвихме и връчихме първия проект за договор на македонската страна.

Договорът не принадлежи на едно правителство или една партия. Той е в интерес на България и е необходим на Република Македония. Има два базисни принципа, които според мен България трябва да следва в подхода си към Република Македония: първият е да се стреми да обединява, а не да разделя, да сваля бариери, а не да издига стени; вторият – да мисли за Македония като за хора и граждани, а не като за територия.

Македонизмът е този, който се стреми да обособява, да отграничава. Това е разбираемо – само по този начин може да се създаде нов идентитет. При това отграничаването е най-радикално спрямо най-близкия. Затова македонизмът търси и се подхранва от всеки публичен скандал между двете страни. В момента, в който хората от двете страни на границата започнат да се мразят без дори да се познават, това означава, че македонизмът е победил. България е заинтересована от максимално отваряне между двете страни, като българите в Република Македония и нейните граждани в България се чувстват у дома си.

Имаме всички причини за задоволство, няма никакви основания за еуфория. Подписването на договора не е повод за тържества, а отправна точка за работа. Не трябва да се забравя, че не събитийността, а дългосрочните процеси са важни в двустранните отношения. От тази гледна точка през годините се наблюдаваше известна непоследователност и от българска страна – първоначално имаше определена дезинтересираност, а впоследствие неговото подписване бе поставено като предварително условие, т.е. договорът бе превърнат от инструмент в самоцел. Което постави под въпрос развитието на всички останали сфери на двустранните отношения – икономически, културни, образователни, местни връзки и т.н. И след подписването си той продължава да бъде инструмент – за решаване на спорните въпроси между двете страни.

Трябва да имаме предвид следното - няколко са факторите, довели до подписването на договора. Първият е тревогата в Европа за сигурността на региона – и за сигурността на Европа като цяло. За дълго време ЕС беше превърнал политиката си към Западните Балкани в инерционна величина – в техническо отчитане на покрити критерии и отваряне и затваряне на преговорни глави. При отсъствие на стратегическа визия. Това имаше крайно негативно влияние върху региона, включително и върху сигурността на Балканите. За съжаление камбаната в Брюксел би не България или друга страна от региона, а словашкият външен министър и бивш заместник на върховния представител на ЕС Мирослав Лайчак, който преди половин година алармира, че поне три страни от региона имат сериозни проблеми в утвърждаването и отстояването на новопридобитата си държавност. Вторият е смяната на правителството в Република Македония, доколкото на Груевски този договор не бе нужен – „моделът Груевски” залагаше на национализма и консолидацията на страната пред хипотетичния външен враг. Третият е българското председателство на Съвета на ЕС, което повиши политическата тежест на страната ни.

Записът за общата история е в интерес на България - алтернативата е да говорим за различна история. До 1878 г. историята е една. След това, макар и разделени, хората от двете страни на границата имат общи борби и стремежи – и съвместното честване на общи събития и личности е доказателство за това. Впрочем, това бе практика в началото на миналото десетилетие, която впоследствие бе замразена. Важна за нас е също така т.н. „асиметрична клауза” в договора – че нищо от Конституция на Република Македания не може да представлява основание за намеса във вътрешните работи на България. И не на последно място – ангажиментът за недопускане език на омразата.

Членството на Република Македония в НАТО, без да бъде панацея, е най-сигурната международна гаранция за сигурността и стабилността на страната. Преди всичко през призмата на възможна външна намеса – при това не само от изток, но и от страна на страни-членки на алианса: както съседки на Репулика Македония, така и регионални или глобални играчи. Не случайно България отстоя позицията, че след решаването на спора за името с Гърция на  Република Македония няма да се налага повторно да извърви цялата процедура на кандидатстване, а ще се премина директно към техническото осъществяване на присъединяването. Тази позиция бе записана в Декларацията от Букурещката среща на върха преди десетина години, на която за членки на НАТО бяха приети Хърватия и Албания.

Кристиан Вигенин– бивш министър на външните работи, наероден представител
Подписването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество поставя на качествено нова основа отношенията между България и Република Македония".

"Как те ще се развият занапред е въпрос на разум, амбиция и воля. Да отдадем заслуженото на македонския премиер Зоран Заев, който имаше смелостта да скъса решително с политиката на предшественика си. Днес е ден за умерен оптимизъм - и за нашите две страни, и за целия регион", добавя Вигенин.

Петър Воденски– посланик в Турция, Кипър и Молдова, член на БДД
Въпросът е толкова многопластов, че ще отговоря на него, както се казва, с тирета/опорни точки:

Западните Балкани постепенно бяха (почти) изпаднали от полезрението на геополитическите „играчи“, като Вашингтон „ги преоткри“ едва след като забеляза руските действия там, а за Брюксел още не съм сигурен дали е разбрал какво става;

Сега геополитиката започва да се упражнява в района, а България, както е известно, няма, повтарям, няма ресурс да прави геополитика, тя може само да се впише в нея, доказвайки на „големите“, че българските интереси са само и единствено в тяхна полза;

Договорът с Р Македония е предложен от наша страна през 2008 г., и оттогава по него са работили и преговаряли различни екипи на двете страни (не бих искал да назовавам имена на редица опитни български дипломати, със-или-без „картончета от ДС“ – това за ДС го казвам заради различни нескопосани инсинуации; споменатите професионалисти-дипломати си бяха „чути“ в работата си от политическите кабинети на „Жендов“ № 2 и това доведе до изработването на един текст, еднакво добър и еднакво приемлив да интересите както на София, така и на Скопие). Сегашният Договор бе готов от доста време, но Скопие (Груевски) отказваше по различни причини и с различни предлози да го подпише. При новата геополитическа реалност, бих казал, че България добре се вписа с този Договор. Същевременно трябва добре да си даваме сметка, че този Договор е само един инструмент, чрез който да се работи за подобряване на отношенията ни в различните области, т.е. той сам по себе си не решава натрупаните въпроси, или, с други думи, работата между нас трябва да продължи със същата интензивност.

България предприема редица стъпки за налагане на темата за Западните Балкани по време на нашето Председателство, и това е много хубаво, още повече, че по тази тема сякаш се забелязва нещо като консенсус между различните партии у нас. Но – както стана дума по-горе – Брюксел трябва „да преоткрие“ Западните Балкани, искам от сърце да пожелая успех на българските дипломати и политици в тази дейност.

Симеон Николов– главен редактор на «Експерт»–БДД, бивш зам.министър
Фактът, че критиките срещу договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество с Македония, почти липсват у нас, но са доста остри в съседката ни и няма гаранция, че парламентът в Скопие ще го ратифицира, показва по–зрелия политически подход на българина. Безспорно е, че такъв договор е необходим инструмент за развитието на едни по–стабилни и сигурни Балкани като неразделна част от ЕС. Същевременно, доста обезпокоително е прикриването на хронологията на събитията, довели до това подписване, необоснованият оптимизъм, който залагаме в него  и приписването на заслуги на този или онзи политик.

Първо, когато ние искрено споделяхме с американците, че можем да помогнем на Македония за бързо приемане в НАТО, те ни отговаряха: не бързайте, не е времето сега за това. Подобен отговор предизвикваше спомена за американските критики срещу македонците, затова, че са приели нашия подарък от определен брой танкове, които по–късно под същия натиск нарязаха или продадоха. Т.е. причините за забавяне приемането на Македония не са били само в нея. Още по–малко пък ние сме били пречка за това, на което би навел израза „отваряне на вратите към ЕС и НАТО” с подписването на договора от България. Сега обаче, САЩ промениха политиката си, защото, както прогнозирахме преди години в анализа за обявяването от госпожа Нюланд на страните от Балтика до България за „фронтови”, че на авторът на идеята ще е необходим стабилен тил в лицето на Западните Балкани, настъпи този момент в оформянето на антируски фронт в Източна Европа. Освен това, САЩ спешно правят необходимото за да спрат продължаването на газопровода с руски газ от Турция през Гърция и Македония за Централна Европа. В същото време Брюксел, който остави известен вакуум в региона, отказвайки се от разширяването на ЕС до 2020 г./а след Брекзит за още по–дълго/, също се активизира, лично г–жа Федерика Могерини посети Скопие, където активно вършееха поне три чужди разузнавания в опит да извлекат дивиденти от политическата криза. По време на посещението на българския премиер в Берлин и Париж той е бил помолен за активиране на политически стъпки спрямо Македония, докато в медиите пиарите на Бойко Борисов лансираха неадекватната, неверна и  невъзможна теза, че се превръщал посредник между Анкара и Брюксел”, от какъвто и двете страни не се нуждаеха.

Второ, България, изпълнявайки исканията на Вашингтон и Брюксел, видя в това и шанс да „прокара” отлежаващия 10 години договор, който не бе придвижен, въпреки нееднократните консултации и разговори на експертно ниво между двете страни. Бързината, с която обаче това се искаше от България и Македония, не оставяше време и шанс за постигане на удовлетворителни компромиси, а напротив, принуждаваше ни да преглътнем сериозни пречки, стигащи дори до опасения да се примирим с македонизма.

Вината на българската страна е, че в продължение на години не бе достатъчно активна /дори бившият ни президент Плевнелиев 5 години не намери време да посети Македония/ и не придвижи ни най–малко поне някои от проблемните въпроси, което да ни дава днес основание, че македонската страна ще тръгне да изпълнява един договор.

Защото, не е ли подигравка да подпишеш такъв, а учебниците по история да продължават да инжектират децата с антибългаризъм, да се променят дори текстове от романите на български писатели, изхвърляйки думата „български”, да се изтриват надписи на надгробни плочи  и т.н. и т.н. Тоест, не бяха създадени предпоставки, без да се превръщат в условия, даващи оптимизъм, че договорът има смисъл. При това бяхме в по–изгодната позиция: не ние се нуждаехме толкова от такъв договор, колкото Македония, ако иска да влезе в НАТО и ЕС. Сега беше моментът за „пробив” по най–трудните въпроси като историческото наследство и учебниците. Нещо повече, дали това е верният момент за нас, предвид на негативните за България последствия от двете цели на САЩ– ако турски поток завърши на морския бряг и ако „фронтовите държави” се превърнат в преден фронт на една военна конфронтация? Ще си спомним ли, кой е имал заслугата за този „историески момент”? Едва ли Вашингтон и Брюксел се интересуват от историческите ни и езикови спорове, те дори не ги разбират.

 Трето, този договор е дело на много експерти и политици, а съвсем не на сегашното правителство, външен министър и зам.външен министър, които са далеч от дипломацията. Положителното е, че на повърхността излиза за пореден път тезата, която западните страни са споделяли с нас, а именно, че разчитат на българската експертиза по страните от региона, на нашата помощ. А ние не винаги сме се възползвали от това. Напротив, отказвайки се от собствена инициатива, някои наивно  питаха чужди гости, какво мислите по този или онзи въпрос, а те ни отговаряха /на срещи в големия салон на МВнР или в интервюта с журналисти/, че са дошли да чуят от нас това, което ги питаме.

Другият положителен момент е, че независимо от критиките в Македония, в администрацията й има наистина силно амбицирани хора, които искрено желаят европейски път на развитие на страната си. С тях сме имали чудесни контакти и ако не бяха политическите пречки на определени среди в Македония и Сърбия, отдавна да сме развили много по–широко и ефективно сътрудничество. Сред тях Зоран Заев трябва да търси подкрепа за изпълнение на договора с България.

Много са хората в Бълария, които са посяли кълновете на онези плодове, от които днес се нуждае изпълнението на договора. Въпросът е,  да се възползваме от тях. Както от опитите на бившия председател на БАН акад. Стефан Воденичаров за разширяване на научното сътрудничество, така и от инициативите на бившия посланик Михо Михов за партньорства между градовете или на изключителната активност на Министерството на отбраната и в частност директорът Иво Антонов по отношение на войнишките паметници, от инициативите на българския бизнес и др.  Във военната област не представлява нищо ново обучението на македонски военнослужащи в България, имали сме го години наред. По–резултатно ще е това, което предлагахме още 2006–2008 г.– военни съветници на място да оказват помощ в планирането, модернизирането и подготовката на македонската армия и споделят опита си от мисии,  в които сме участвали.

Кои са рисковете и реалностите?

Тъй като има голяма степен на припокриване на текстовете на договора и декларацията от 1999 г. /а не трябваше да е така, защото условията тогава и днес са разични/, прави впечатление, че двете нови точки – за създаване на комисии /член 8 – експертна комисия по исторически и образователни въпроси и член 12– междуправителствена комисия / не съдържат цели и срокове, а изискването за „обективност” е само пожелателно. Призивът за автентичност на историческите извори и „научно тълкуване на историческите събития” не е нито нещо ново, нито гаранция. Такъв подход във формулировките може да напарви процесът на изпълнение не „дългосрочен”, а „вечен”.

В член 9–ти от договора се говори за „полагане на усилия за свободно разпространение на информация”, нещо, което би трябвало да бъде задължителна предпоставка, а не пожелание, предвид на това, че е една демократична основа в рамките на общността.

Добре би било преподавателите по политология да поставят на студентите си въпроса, с какво една декларация се отличава от един междудържавен договор.

Тезата за „обща история” също е формулирана полувинчато. Коя история, до кога, в противен случай може да се тълкува и обратно, ние да приемем налудничавата претенция на македонистите и да извикаме заедно „Луно, луно македонска и тебе че те освободиме.” Добе че поне за „езика на омразата” сме по–категорични и ясни.

 Кои сили ще надделеят в Македония и ще е успешен ли докрай натискът на Вашингтон и Брюксел? Известно е кой дърпа каишката на албанските партии– същият който критикуваше българския „подарък” от танкове за Македония. . Ясна е и подкрепата, но и съпротивата срещу премиера Зоран Заев. Силно е и сръбското влияние. Остава  решаването на спора с Гърция  за името на Македония, в който не можем и не бива да се намесваме. Препоръчетелно е  да не се изпуска от внимание влиянието на Балканите и на други външни сили, освен споменатите по–горе, като се следи за далечните им геостратегически цели. Успокояваме се донякъде с мисълта, че договорът е част от противодействието срещу дестабилизацията на Балканите. Но да не се окаже утре, че докато сме гледали върха на обувките си, не сме разпознали по–далечни замисли, сред които има както относително приемливи, но и доста негативни за нас като държава.  Във вътрешнополитически план до изборите в Македония на 15 октомври активността на опозицията ще  създаде впечатление за антибългарска кампания и това доста ще очерни днешните оптимистични дитирамби за бъдещето на нашите отношения.

 Освен реалният риск договорът да не бъде ратифициран от македонския парламент, ще ни очакват още много трудности в етапа на неговото изпълнение, ако въобще има такова. Много по–трудно ще ни бъде да не одобрим приемането на Македония, ако тя не е изпълнила настоящия договор. Последните 10 години показаха, че колкото по–дълго оставаме пасивни и се надяваме някой друг да помогне, толково по–дълбоко е затъвала колата, на която можехме да се качим заедно. Ако не свършим ускорено това, което пропуснахме през последното десетилетие, тя ще продлъжи да затъва. Затова спрете фанфарите и захаросаните и научнообразни коментари, както и фалшифициране ролята на днешните политици, запретнете ръкавите и се обърнете към истинските и доказали се експерти по българо–македонските отношения.

Професор Нина Дюлгерова– преподавател във Варненския свободен университет,  преподавател в член на БДД
Подписването на българо-македонския договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество разбуни духовете и е пореден повод за ескалация на антибългарската кампания в Македония и за многообразието на политически и исторически оценки в България на този политически акт. Нерешеният македонски въпрос в неговите исторически и съвременни измерения се развива в контекста на мултиплицирането на фалшивата история на съвременната македонска държава и на включването й в различни сценарии на глобалните и регионалните играчи.

Вече 139 години Македония е съществен сегмент от външнополитическия инструментариум на Великите сили в Европейския югоизток. Решенията на Берлинския конгрес от 1878 г. превръщат тази част от европейските вилаети на Османската империя в стратегическа цел на Австро-Унгария, но и в обект на въоръжените акции и културно-просветната пропаганда на възстановените балкански държави Гърция, Сърбия и България. Съществуват многобройни архивни доказателства за преобладаващия български етнос в Македония и Одринска Тракия. В периода до Балканските войни (1912-1913 г.) българските правителства следват последователно и неотклонно основната външнополитическа цел – освобождението на българите от Македония. Този процес се прекъсва с подписаното през февруари 1913 г. споразумение между София и Белград, с което България се съгласява македонската територия да бъде разделена на спорна и безпорна зона. С това се поставя началото на противоречивия, изпълнен с предателства и много жертви път на българските правителства и население да се пребори и претвори в реалност неоспоримата от великите сили, но и невинаги признавана от тях, истина – обединението на българското население в Македония и Одринска Тракия с техните събратя и роднини в държавата България.

Войните през второто десетилетие на 20 век променят коренно ситуацията. До Балканските войни Австро-Унгария и Русия са основните фактори от Великите сили, които влияят съществено върху балканските процеси. Неуспешните за българската национална кауза балкански войни поставят София в неизгодна за защита на българското население в Македония позиция. Разделянето на османското наследство между Сърбия и Гърция се утвърждава и след Първата световна война. Създава се многонационалната държава Югославия, в която българското население в Македония и Западните покрайнини е подложено на системен тормоз и сърбизация. В Гърция насилствените изселвания и гърцизацията също разпилява и намалява броя на българите там.

В периода до 1947 г. както държавата България, така и българското население в Македония не преустановяват различните акции в политически и военен план за решаване на българския национален въпрос в македонските земи. Това е и основният мотив на София да участва в двете световни войни като съюзник на Германия, която обещава обединението на Македония с България.

Идеята за създаване на македонска държава и език започва да се формулира и развива в Съветския съюз през 30-те години на 20 век. Тя намира възможност за утвърждаване след подписването на Парижките договори на 10 февруари 1947 г., с които се установяват границите в следвоенна Югоизточна Европа. Вече 70 години в република Македония в рамките на Югославия, а след 1992 г. - в независимата държава Македония, се създават поколения, които говорят на македонски език и изучават история, в която думата български е заменена с македонски. Стига се до куриози, но те не променят фактите. Подкрепяната от Москва политика на дебългаризация на населението в Македония, както и щедро финансираните от Белград съчинения на македонските историци, постави и продължава да поставя България в абсурдната ситуация да отстоява сама истината за българското минало на Македония.

Македония винаги е била част от чужди планове, както в борбата за османското наследство, така и в балканското преструктуриране между двете световни войни и по време на Студената война. Последният четвърт век тя лъкатушеше по своя път, разкъсваща се между Сърбия, Гърция, Русия, но не и България. София, независимо че призна първа суверенитета на Република Македония през 1992 г., не съумя за пореден път да се възползва от това предимство. Проблемът, може би, беше и в това, че Скопие имаше подкрепата на Москва и Белград в доктрината за македонската история, език и култура. Подписаното през февруари 1999 г. двустранно споразумение за сътрудничество не променя коренно отношенията София-Скопие.

За Македония ситуацията се усложнява след Косовската война 1999 г. Бързо увеличаващият се брой на албанско население в югозападната ни съседска води до сериозно преструктуриране на македонското политическо пространство. Неизменен елемент от парламента стават алабанските партии, чиито представители са част от управляващото мнозинство и изпълнителна власт.

Сериозно препятствие за съвременна Македония по пътя й към ЕС и НАТО са освен българските условия, но и гръцкото вето върху името на държавата. Какво се промени през последните месеци, за да се заговори за нова страница в отношенията София-Скопие? Причините едва ли трябва да се търсят на Балканите. София и Скопие се превръщат в немного предсказуеми пионки в чужда игра. Пътната карта, която албанските партии поднесоха на Зоран Заев, подготвена в Тирана, както и предстоящото българско председателство на Европейския съвет се превръщат в един от основните етапи за осъществяването на важния за САЩ и НАТО паневропейски коридор №8, свързващ Адриатическо с Черно море през Албания, Македония и България. Неслучайно в двустранния договор се изтъква засилването на двустранното сътрудничество в областта на транспортните и комуникационните системи. Включването в договора на членове и точки, свързани със създаването на обща история на две държави, едва ли се нуждае от коментар. България няма какво да променя, но големият въпрос е как Македония ще реши това условие, предвид факта, че замяната на македонски с български в историята на тази част от Балканите поставя под съмнение цялата идея за съществуването на Македония. Не може да се забравят и думите на американския конгресмен Рорабейкър от февраури 2017 г., според когото Македония е изкуствено създадена държава, която трябва да се подели между Косово и България.

Предизвикателствата са много, а доколко капаните за Македония в подписването на двустранния договор са част от план за дестабилизация на Балканите е въпрос, който бъдещето ще покаже как ще се реши.

Пътят към ЕС и НАТО за Македония не приключва с подобряване на отношенията с България. Едва ли Гърция ще се откаже от ветото си върху името на Македония. Тогава остава Македония да направи още една крачка назад – ново име и надежда за влизане в НАТО и Европейския съюз.  Външният натиск е голям, вътрешното разделение  - неизбежно, а бъдещето - неясно.

Подписването на българо-македонският договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество няма да промени съществуващата досега политическа ситуация. Но ще очертае рамки - доста общи, но на дадения етап достатъчни като доказателство за добра воля, както и като своеобразна гаранция в защита на българските национални интереси в областта на историческото минало и държавните граници.

Боян Чуков- дипломат, съветник в Министерски съвет, член на БДД
Защо всички в НС са единодушни по въпроса за Договора с Македония? Отговор: За хомогенизирането и поставянето на Балканите 100% под егидата и контрола на НАТО (разбирай САЩ) е необходимо всички страни да бъдат членки на военния блок. След Черна гора по съкратената процедура ще бъдат приети в Алианса всички балкански страни, които не са членки на НАТО. Затова се „премахват“ спешно всички двустранни търкания и конфликти. Натовското хомогенизиране на Балканския полуостров е необходимо за реализиране на американския проект „Триморие“ (включващ териториите на страните между Адриатическо, Балтийско и Черно море).

„Триморието“ има три основни цели. Първа, блокиране на комуникациите между Западна Европа (преди всичко Германия, Франция, Италия и други) и Русия. Става въпрос за прекъсване на газопроводи и нефтопроводи, които обслужват „Газпром“ и неговите контрагенти в Западна Европа. Второ, с размахването на „руската заплаха“ да се мобилизира целият военен и пропаганден потенциал на Източна Европа срещу Русия. Това е и истинската причина за огромния натиск върху страните от Източна Европа да започнат да отделят 2% от своя БВП за военни цели. Полша е водещата страна в „Триморието“ в Източна Европа. Трето, подсигуряване на условия за рестартиране на транспортен коридор №8 (Бургас-Дуръс, Албания), който включва нефтопроводи и газопроводи, транспортиращи газ и нефт от Близкия Изток и Каспийския басейн, които имат за цел да изместят „Газпром“ от европейските пазари.

Ускореното стартиране на проекта „Триморие“ наложи ускореното поставяне на власт на Зоран Заев в Скопие с активната помощ на структурите на Джордж Сорос, неговото легитимиране в София като премиер на Македония и подписването от страна на България на Договора с Македония, който очевидно признава, че македонският език не е западен диалект на българския език. А е „нещо“ друго. Въпреки че огромното мнозинство респектабелни учени по света твърдят точно обратното.

По-ясно казано, Договорът с Македония се подписва за сметка на българските национални интереси в дългосрочен план. Но българският елит на статуквото, управляващи и опозиция, се правят на главния герой от филма „Ни чул, ни видял“.

Истинската причина за шумно прокламирания „пробив“ в двустранните българо-македонски отношения е стартирането на проекта „Триморие“ на Балканите, като най-вече промените засягат Западните Балкани. По ирония на съдбата това, което преди години Коминтернът не успя да постигне, го постигнаха соросоидите в София и Скопие, служейки за инструмент на чужда на Балканите политика.

До този момент единствено Турция, която заедно с Полша е призвана да бъде една от двете водещи страни в „Триморието“, води своя собствена външна политика. Сближава се с Русия, купува руско оръжие, води диалог с Техеран, унищожава мрежите на Фетхуллах Гюлен и други подобни „своеволия“. Това прави турския президент Ердоган изключително неудобна за Вашингтон политическа фигура. Унищожаването на мрежите на Фетхулла Гюлен в Турция, Европа и Азия е все едно да се унищожат мрежите на Джордж Сорос в Източна Европа. Реджеп Ердоган очевидно има авторитарни забежки и действа с недемократични способи, но под негово управление Турция се превърна в непрогнозируем партньор за Вашингтон и неговите геостратегически проекти. Затова Ердоган ще бъде атакуван постоянно и ще се търсят всевъзможни начини да бъде елиминиран от властта.

Експерт - БДД