Лидерските партии – детската болест на българския преход

 Теофан Германов

В обществото ни от години текат няколко важни дебата, макар че периодично те спират или замират и при възникването на определен повод или „гръмване на бомба" пак се възобновяват.

Единият дебат е за политическите правила (на играта). Обикновено той се разгаря, когато се гласува избирателен закон. После пламва отново, когато проличи колко дупки, вратички и капани има в закона. Пример: местните избори през 2007 г., когато купуването на гласове от изключение се превърна в правило. За съжаление, този дебат секна с края на изборите и с няколко показни "респектирания" на хора от криминалния контингент в няколко общини, където нещата бяха станали прекалени.

Вторият голям дебат е този за популизма. Популизмът все повече заприличва на тютюнопушенето, което всички заклеймяват, но всички практикуват. Пък и обществото не се умори да вярва на популистки играчи и формации, въпреки че цели 18 години преходът наподобяваше експеримент на принципа „проба - грешка", при който народът „изпробваше" пореден месия и неизменно се оказваше, че греши. И въпреки че с нарастващо настървение отиваше да подкрепя поредния месия, обществото ни днес живее сред руините на вълшебните приказки, разказвани от политиците: "нормалната държава" на Филип Димитров, "възраждането на индустрията" на Виденов, "борбата с корупцията" на Костов, "новият морал" и "несимволичното повишаване на доходите" на Сакскобургготски, "патриотизмът" на Сидеров и "унгарският модел" на Станишев. Въпрос на време е да се срути и легендата за българския Робин Худ  - Бете Бойко с неговите обещания за заплата от 2000 лева и за открито управление, осъществявано от бивши полицаи (нещо, което по принцип звучи като "дървено желязо"). Въпреки това, дебатът за популистката тенденция в политиката ни също е на път да секне - по две причини: повечето партии вече са твърдо убедени, че избори се печелят с щедри обещания, бира, кебапчета и каймета, както и заради факта, че мислещите граждани (именно защото са такива) все по-често се отказват от правото да упражнят вота си. А липсата на тези граждани от изборния и политическия терен прави абсолютно необходимо използването на популизма като оръжие. От друга страна, е факт, че именно разумните граждани все по-малко виждат смислени алтернативи сред участниците в българската политика. А онези от тях, които все пак гласуват, го правят, за да се избере към момента по-малкото зло.

Всъщност, една от големите повреди в нашата политическа система, в системата от политически правила и изборната ни практика, е съществуването на неестествено голям брои лидерски партии. От над 300-те регистрирани български партии едно значително количество са фантомни формации, облекчаващи болките на хора с психични отклонения. Справка: телевизионните дебати с участие на малките партии. Друга част са партии с впечатляващи имена от типа на "социален протест", "партия на социалнослабите", "партия на сърдечноблоните" и т.н. Техният стремеж е да се опитат да чопнат някакъв електорат, който може да се излъже да се асоциира с наименованието на организацията. Третата група са лидерски формации, обединени около един или друг водач, имащ определена публична известност. Четвъртата, и уви, най-малка група са партиите с нормален политически и идеен багаж, принадлежащи на европейската политическа традиция, а и не зависещи от живота, здравето и съдебните проблеми на своя вожд...Ако приемем, че първата и втората групи са безобидна, доколкото за тях почти никой не гласува, а четвъртата - е нормална, то третата група партии се превръща в естествена хранителна среда на популизма, купуването на гласове, корупцията, а и на отказа на много разумни хора да гласуват.

Защо е така? Ето няколко причини.

Първата е, че лидерските партии по принцип подменят вота на хората. В нормалните европейски общества хората гласуват за идеи. Те могат да бъдат християндемократически, консервативни, социалдемократически, екологични, либерални, даже комунистически или националистически. В някои (предимно северноевропейски) страни от време навреме се появяват партии, които заявяват защита на определени социални групи по съсловен принцип, например - преди години във Финландия е бил избран депутат, защитаващ хората, нежелаещи да плащат данъци...Но явлението лидерска партия е безкрайно рядко в европейските географски ширини и почти непознато в ЕС, чиито член сме от година.

У нас в значителен процент от случаите хората гласуват не за идеи, а за определен лидер. Дори и когато се самозаблуждават, че гласуват за идеи, всъщност гласуват за "земеделците на...", "социалдемократите на...", "либералитте на....", за "десните на...".

Втората причина за вредността на явлението лидерска партия е, че в същността си то е машина за вечно преизбиране в парламента на определени личности и (или) тяхната котерия от верни оръженосци. Този факт възпитава у цели поколения политици не волята да променят нещо в страната, а да мълчат, служат и лъжат. Впрочем, нормалните хора бързо разбират това и напускат този тип партии. От това страда кадровата банка на българската политическа система, защото знаещите и можещите отстъпват мястото си по правило на безмозъчен слугинаж на лидерите, драпащ до заветното място на чиновник, общинар или депутат. Един друг похват, който уж опровергава това правило, но всъщност го доказва, е напълването на парламента или поне на листите с всевъзможни актьори, манекенки, светски хроникьори, чалга-певци, герои от Биг Брадър, бивши спортни величия. Тези хора са поставени там не за да взимат решения, а за да бъдат послушни и неразбиращи оператори на бутони за гласуване. Вероятно, повечето от тях са се съгласили да се асоциират с дадената партия или лидер от уважение към него. Но парадоксът е, че така лидерът ги е използвал двойно: от една страна, е вдигнал своята популярност, а от друга - осигурил е в парламента да фигурират мъртви души със звучни имена. Тези брилянтни професионалисти в своята сфера или бързо се отказват от политиката, или просто избледняват, губейки времето си като фигуранти във властта. Но общо взето - в лидерските партии вирее предимно чинопочитание и безидейна вярност на вожда.

Третата причина за опасността, идваща от лидерските партии, е фактът, че там липсва вътрешен живот и дискусия. Огромна част от решенията в тези формации се взимат в тесен кръг, без дебат и без алтернатива. Неслучайно с възхода на лидерските партии изчезна и навикът обществото да обсъжда идеи и алтернативи, загубиха се и ярките оратори. Настани се езикът на клишетата, доколкото масата партийци няма право да мисли, говори и твори нещо различно от това, което ще позволи партийният вожд. В тази безкритична атмосфера естествено се раждат и безумия или популизми.

Една четвърта и никак не маловажна причина е, че лидерските партии представляват естествен интерес за "инвестиране" от страна на съмнителни икономически групировки. В крайна сметка, сивата икономика има интерес да инвестира не в партия от европейски тип, в която тече дебат, има изявени идеи и фигури, а във формация, която е достатъчно безлична, централизирана и безидейна, така че да приема поръченията, идващи неминуемо с куфарчето с пари.

Общата дефиниция на една лидерска партия може да се формулира накратко така: партия, която се ражда, живее и умира с, около и във вразка с една определена личност. Тази партия няма трайни корени, подготвяна по нормален начин кадрова банка, ценности и идеи, не се споява от идеали, а от лоялността към един човек. Такива партии загиват, когато човекът загуби харизмата си (НДСВ) и/или властта си (ССД на Софиянски).

У нас лидерските партии са три основни подтипа.

Първият са партиите, базирани около конкретна силна и харизматична личност. Опити за такава формация правят още през 90-те фигури като Желю Желев и Ренета Инджова, главно след напускането на висшите постове, които са заемали. Един сериозен успех в тази сфера постига Богомил Бонев, който е трети на президентските избори през 2001 г. Не може да не споменем и Жорж Ганчев с неговия Бизнесблок. „Златният век" на партиите от този тип обаче е свързан с две личности: Симеон Сакскобургготски и Бойко Борисов. През 2001 г. НДСВ печели изборите, а по всяка вероятност същото ще се случи най-късно през 2009 г. с партия ГЕРБ.

Факт е, че близо година след спечелването на изборите НДСВ не е формирано като партия, а доста дълго време движението се колебае идейно между християндемократическата и либералната идеология. Именно заради тази идейна и организационна неподготвеност, хората през 2001 г. масово казваха, че гласуват "за Царя", без да се замислят, че в конкретния избирателен район гласуват не за него, а за случайно и набързо поставен в листата човек, чиято биография, опит и квалификация не са написани никъде. Все пак хората тогава даваха вота си с надеждата, че нещо изначално ще се промени. А изначално погрешното в постановката "НДСВ" беше, че сам по себе си приятният, възпитан и интелигентен Симеон Сакскобургготски не е идея. Идея може да бъде например монархията, но един човек не може да бъде приравнен към идеята. НДСВ ерозира и на базата на неправилен подбор на кадрите, и на базата на това, че вътре свои "агенти" бяха внедрили икономически, политически и професионални лобита, които ставаха все по-несъвместими.

В момента с ГЕРБ се получава същото. Бойко Борисов откровено учи съпартийците си, че в ГЕРБ ще става това, което той им каже. Към генералската формация се тълпят кариеристи от всякакъв калибър, въпреки че хората на местните избори гласуваха за тях, дори без да се запитат кои са тези, какво могат, какво са работили, чии партии са подкрепяли преди, читави ли са или са обременени с минало? Повечето от тези въпроси всеки от нас би си задал, назначавайки чистачка, но не и гласувайки за една формация. Стандартният бодряшки отговор, че "Бат Бойко не може да сбърка в подбора си", уви, се сблъсква с факта, че царят, БСП, СДС и общо взето, всички - доста често бъркаха в подбора си. В този смисъл ГЕРБ повтаря изцяло пътя, по който вървеше НДСВ, а хората ще пускат бюлетини „за Бате Бойко" отново без мисълта за кого конкретно гласуват в избирателния си район и с чувството, че Генерала ще промени нещо изначално в България, макар че за разлика от царя е живял тук и е участвал във властта - като главен секретар на МВР и кмет на София.

И при НДСВ, и сега при ГЕРБ се съсредоточават надежди, че една силна фигура може силово да наложи промени в политическата система и да свърши онова, където партиите не успяват. Стига се дори до там, че група сини отцепници, с яркото участие на Васил Михайлов - Нубиеца, направи прозрачния (и доста нетипичен за "демократи") намек, че в днешните условия няма лошо от твърда ръка и военна диктатура...

Вторият тип лидерски формации се е формирал предимно като функция на многобройните разцепления в партиите от традиционната европейска скала. Става дума за десетките организации на земеделци, социалдемократи, комунисти, зелени, либерали, десни и т.н. Макар и създаващи илюзията, че защитават някоя от тези нормални за Европа ценности, тези формации паразитират върху реална или мнима популярност на своя водач и са хрантутени от по-големи политически сили под формата на "коалиционни партньори". Тези партии са вредни и поради това, че разцепиха и обезличиха традиционни за страната ни формации: БЗНС, ДП, РДП и т.н.

Обичайната схема за възникване на такава партия идва не от някакъв идеен детайл, който да раздели и противопостави членовете на съответната организация, а от изцяло лидерски дрязги. Най-често срещаната причина е нежеланието на един или друг председател да се пенсионира. На партиен конгрес просто желаещият поста му член на ръководтвото вади част от делегатите, вземат под наем най-близката свободна зала, провеждат алтернативен форум и готово - учредяват нова партия. Така бяха отлюспени парчета от БСП, СДС, Евролевицата, БЗНС, НДСВ и много други.

Естествено, в идеен план тези партии нямат особени различия, доколкото отдавна нямат идеи. Те се наричат земеделци, социалдемократи, десни и т.н. просто за удобство, а програмните и идеологически документи на тези партии са слаб превод на текст от някоя съответстваща западноевропейска партия. Тези партии обичайно търсят ролята на сателит на някоя от големите партии. Народен съюз (БЗНС на Мозер и ДП на Стефан Савов) беше част от коалицията ОДС, докато десните бяха силни, днес земеделката се присламчва към ГЕРБ-ерите. Едва ли има нормален човек, който може да изброи социалдемократите, фигуриращи в коалицията на БСП. А даже и самите партии не могат да артикулират членоразделно отликите помежду си. Но всяка от тях е излъчила депутат и зам.-министър...Разбира се, има социалдемократи и около СДС, както и земеделци около БСП...

Впрочем, за подържането на опасните самоилюзии на тези "лидери" несъмнена вина имат двете големи партии на прехода - БСП и СДС. Всяка от тях се стремеше да изглежда отворена, коалиционно настроена, диалогична, демократична и подкрепяна широко. Именно затова и БСП, и СДС се кичеха с фалшиви коалиции от измислени социалдемократи, либерали, зелени, християндемократи и други.

Многобройните опити на тези партии да се обединят или единодействат са предварително осъдени на неуспех, защото ключовият спор между тях е лидерският. Как биха могли трима, петима или повече лидери, живеещи в ограниченият свят на своята партийна котерия, да се обединят със себеподобните си? И то при положение, че всичко опира само и единствено до разпределение на постове?

Тртият тип лидерски партии, колкото и да изглежда парадоксално, са ДПС и "Атака". И двете са категорично лидерски формации. Атакистите слагат редовно портрета на Сидеров между тези на Ботев и Левски, а за ДПС няма илюзии, че изцяло зависи от волята на Ахмед Доган. От друга страна, и двете формации все пак имат обединяваща идея. При ДПС е защитата, консолидацията и единодействието на българските турци, а при "Атака" - национализмът. Не че тези формации не са се цепили. Случвало се е неколкократно и с ДПС, и с "Атака", но основната партия остава силна, доколкото успява да убеди своята целева група в това, че е работеща. Доган убеди турците, че чрез ДПС те могат да имат работа, европейски фондове, възможности, да се чувстват на власт, а чрез "Атака" Сидеров за пръв път вкара национализма в пленарната зала на НС.

Разбира се, каквато и да е надежда за сериозен обществен дебат за лидерските партии и тяхната негативна роля в политическия живот е утопия. Първо - голяма част от сега действащите парламентарни партии са такива. Изключение правят БСП, СДС, ВМРО, които могат да "надживеят" лидера си. Вторият проблем е, че самата избирателна система е направена така, че партийните централи притежават опасен диктат да подреждат безлични листи от апаратчицци. На този фон, при  липсата на мажоритарен елемент в избирателната система, който да  отсява качествените от безличните, хората все повече замечтават за нещо като "свръхмажоритарна система", в която "добрият Цар", "Добрият Генерал" и т.н. идват и ...оправят България.

И това наистина става, предимно защото пропорционално създадната кабинетна върхушка наистина е омръзнала до болка на обществото. Дебатът за лидерските партии няма да се състои обаче и защото, за да изчезнат те, ще е нужна ясна идентификация на основните партии. А след повече от двегодишно управление за никого вече не е тайна дясната политика, която води БСП или левичарските лозунтги, с които си служат десните, за да критикуват.