В мъртвата хватка на марксистката политикономическа шизофрения

Доц. Чавдар Николов

  Напоследък из публичното пространство, за съжаление, като че ли твърде набързо се мернаха много показателните резултати от едно социологическо проучване. А именно - в контекста на скандалите в МВР хората заявиха, че няма невинни политици. Тоест спектакълът, който понастоящем разиграва политическият ни елит, не може да убеди никого, че се явява сражение "между добри и лоши", в което "добрите", естествено, са предопределени един ден да победят. А лошите, отивайки си от властта, в края на краищата да осъзнаят, че в качествено променилата се обстановка нямат друг шанс за оцеляване, освен да приемат на въоръжение принципите на доброто.  

Всичко това пък естествено ни препрати към едно по-раншно многозначително социологическо проучване, в което ставаше дума за това коя партия и кой политик най-много лъжат. Та, като най-лъжовни тогава, в края на миналата година, съвсем не неочаквано лъснаха БСП и другарят Иван Костов.

Естествено, народното мнение силно тежи и трудно би могло еднозначно да се оспори.  Дето се казва, кръгът за пореден път се затваря, всички воистина безапелационно се оказват прословутите маскари. Но, от друга страна, по всичко личи, че до положителна политическа драматична развръзка няма да се стигне, а ще последва обичайното, почти две десетилетия продължаващо, нашенско "тъй нататък".

Май само в България партия би могла да дойде на власт с една програма, да запише друго в тази за правителствения си мандат и на средата на управлението да направи нещо съвсем трето. А именно, да въведе плосък данък, от който поне на думи спорадично се дистанцираше в недалечното си ляво опозиционно минало. От друга страна, паметливите още помнят колко огън и жупел изсипа върху идеята за валутния борд лицето Костов през 1996-а , пребивавайки в опозиция. Същият политперсонаж, оказвайки се впоследствие в премиерското кресло, не пропусна да обяви „враговете на борда" за едва ли не свои „лични врагове" и да вземе съответните мерки, за които съм писал като потърпевш. По подобен начин днес звучат командирските прочувствени речи в подкрепа на пенсионерите. Защото и пенсионната, че и здравната нефелни системи, са рожба точно на неговото авторитарно управление. Призивите на ДСБ за борба срещу корупцията и срещу мафиотското срастване на престъпността с държавата едва ли могат да убедят някого, защото и по Костово време положението в държавата не беше много по-различно.

  Но каквото и да се казва, каквото и да се аргументира, лъжовността все пак не може да бъде определяща характеристика в политическия живот, бил той дори на Балканите. Истинността следва да се търси и съответно задължително се намира най-вече същностно - в преследваните и постиганите цели, т.е. „по делата ще ги познаем", както се казва.

В контекста значи не са за пренебрегване и отделните „моменти на истина". Примерно, че и след приемането на БСП в Социалистическия интернационал думата социалдемокрация остана в партията чужда, с неохота споменавана, и затова присъщо неактуална. А когато по телевизията политик на същата партия вземе, че каже онова, което е писано нееднократно от сериозни експерти през последните години, примерно, как бюджетният излишък следва да отиде за изграждането на инфраструктурата, човек направо се чуди на кое лъжливо овчарче да вярва. Така и с повече от естествено недоверие се възприемат гневните Иван-Костови филипики срещу „властта на ченгетата", срещу себичното и безотговорно днешно държавно управление и т.н.

  Моята версия за контекста е, че по същество голямата истинност на лъжовното се дължи на марксистката политикономическа обремененост. И визираната партия, и съответната политическа персона, исторически и манталитетно са рожби на „изобличителната" антикапиталистическа идеология и реторика. Образът на врага бе последователно щампован и респективно дооформян с цитати и от Маркс, и от Ленин, и от Сталин, в ежедневната истерична идеологизираност на атмосферата, в която живяхме 45 години.

Промените в Източна Европа наложиха правилата на относително бързата и наглед радикална политическа преориентация. Безспорно, по-голямата гъвквост и съответна скорост на преобразяване бе показана на индивидуално равнище. От автор в „Работническо дело" със скромнички за времето реформаторски амбиции, Иван Костов внезапно се превърна във „водещ монетарист", безапелационен привърженик на рестрикциите, налагани от МВФ, когато бе в управленето на държавата, а впоследствие - в настоящия опортюнистичен популист, седейки на опозиционните банки в парламента. Партийната еволюция на БСП пък бе от „единната лява партия" към „социалдемократизация" и „обединител на лявото" в опозиция, до ярко клановата, проолигархична и реакционна „прагматична деидеологизираност" днес, пребивавайки в правителството.

Независимо от въпросните външни промени от сорта на „Пременил се Илия, ама пак в тия" устойчивостта на представите за това, което следва да се върши в България в рамките на „строителството на капитализма" е направо възхитително учудваща. Защото става дума за дълбоко вкоренени щампи, напълно шизифренично, но последователно логично взаимствани от представата за бившия ненавиждан противник, но вече като образец на собствено индивидуално и партийно поведение и приемна идентичност в настъпилите нови времена.

Първият марксистки шаблон е, че „капиталистът и капиталистическият обществен строй е хищнически, антисоциален, безогледно експлоататорски". Да, безспорно такава ситуация може да се получи, ако липсва конкуренцията, ако, както у нас, са създадени условия за монополистично доминиране и картелизация в отделни сфери. Сиреч, когато държавата не се намесва коригиращо, проконкурентно, в името на състезателността между икономическите агенти, т.е. в името на общия интерес. Тогава именно капиталистът се превръща в познатия ни изедник, експлоататор, обществен паразит, прахосник на ресурси и, казано на обикновен език, в обикновен местен чорбаджия. Тук като необходима предпоставка задължително следва да се добави и нашенската управленска търпимост към безобразията в сферата на обществените поръчки, допълнително стимулирани посредством  ударното харчене на държавни пари в последния месец на годината.

Вторият марксистки шаблон е, че „буржоазният елит се явява безотговорен по принцип". И това логично може да се получи в една държава, ако в нея липсва демократичната прозрачност, балансиращата роля на профсъюзите и на общественото мнение. Включително - при наличие на недемократичен контрол върху средствата за масова информация. Успехът на партия „Атака" у нас се дължи на една единствена кабелна телевизия, което в частност свидетелства за едно - доколко манипулирани и подконтролни от страна на политическата и икономическата власт са електронните медии в нашата страна понастоящем.

Трето, „буржоазната държава е държава на диктатурата на буржоазията". И въпросната неприятна ситуация нетрудно би могла да се формира, стига да са налице съответен потенциал и желание, а също и липса на демократично противодействие. Условията за това отново изглеждат „същностно български" - главното от тях е може би неустойчивостта на демократичните институции, включващо възможности за фалшификация на изборните резултатати от самите избирателни комисии, за търговия с гласове, както и най-общо погледнато "подсигурените в прехода условия" за дългогодишна безнаказаност за каквито и да било криминални деяния.

Там, където гешефтарството и беззаконието процъфтяват, капитализмът задължително се явява от марксистки политикономически тип, тоест такъв какъвто фигурира той в утвърдените житейски представи и на ръководството на БСП, и на бившия асистент по политиикономия Иван Костов.

В следването на марксисткия политикономически сценарий развитието на България обаче все по-отчетливо показва, че е достигнало границите си. Свидетелство за това са постоянните изблици на социално недоволство, както и продължаващата емиграция на младите и квалифицираните от страната. Щем не щем, правилата на пазарната икономика и на "скачените съдове" на единния вътрешен европейски пазар означават не закрепостяване на работещите в страната, а наличие на сериозни алтернативни възможности за избор пред този, който продава работната си сила. Контрастът между онова, което ни налагат управляващи и опозиция като обществена действителност за вътрешна употреба и ситуацията във вече открехналата вратите си за нас Европа е повече от показателен.

Пък и спирането на потоците от европарите в посока България, от което правителството всячески се стреми да не прави трагедия, си е де факто трагедия. Защото рискът да бъдат наложени предпазни клаузи на страната ни става вече неприемливо голям. Предпазните клаузи означават за страната и народа ни членство в Евросъюза "втора категория", при което ползите се минимизират до степен на пълното им обезсмисляне.

Затова днес перспективите пред нашата България не могат да бъдат определени като обнадеждаващи, включително щом и столетницата, и Иван Костов продължават да присъстват и да си погаждат номера на политическата сцена. Затихващите функции на БСП и на ДСБ сред електората засега са, така да се каже, „на регистрационен режим". Докато вредите, които перманентно се генерират от последователно пълзящо реализирания с общи усилия марксистки политикономически "капиталистически" модел като че ли нямат предел, продължава дългосрочно задълбочване на разделението между бедни и богати чрез въвеждането на плоското облагане на доходите и отмяната на необлагамия минимум, национално неприемлив отказ от защитата на семейството и насърчаването на раждаемостта посредством отпадането на семейното подоходно облагане, демонстрация на безотговорно отношение към науката и културата при отмяната на възможностите за данъчни облекчения при дарения ...

Това, че у нас право на благосъстояние имат само паралиите, открито се демонстрира вече дори от автомобилните застрахователи. В съответствие с актуалния повей една от фирмите в бранша предложи за настоящата година отстъпка в цената на „Гражданска отговорност" в случаите, когато семейството притежава две коли, една от които е с обем на двигателя над 2,5 литра.