Нещо като нищо на света

Официално то се води за паметник на българската държава, макар че, ако се замислим, кой ли би дал и пет пари за страна, която хиляда и триста години след основаването си се отъждествява с такива паметници? В „Стандарт енд Пуърс” положително не знаят за него, иначе биха преразгледали кредитния рейтинг на България.

Българското обществено мнение е на същата позиция. Малко след построяването на съоръжението то му даде име, не ни е удобно да го кажем, означаващо нещо със седем крила и пет мъжки достойнства. Името се лепна на паметника като излято и досега стои там.

Ще отбегнем фундаменталния въпрос дали и доколко този паметник олицетворява състоянието на днешната българска държава. Нашата цел е по-скромна. Тя е да обсъди текущите въпроси около паметника. Тези дни софийската община, дали защото узря за горното мнение, или защото някой общинар хвърли око на голямото количество метал (което е по-вероятно), но реши да демонтира съоръжението и да го продаде за старо желязо. Това предизвика писък от към Съюза на художниците, същината на който бе, че само Съюзът може да решава кое да се събори и кое - не.

Общината, твърдо следваща практиката на управляващата партия и лично на министър-председателя всички решения да са предпоследни и половинчати, се направи на уплашена и обяви, че ще събори само половината от паметника, а за съдбата на останалата половина ще проведе обществено обсъждане.

Като член на Съюза на българските художници знам, че в случая няма никакъв съюз на никакви художници. Има няколко души, готови срещу дребна услуга да направят всекиго, дори и Бойко Борисов, почетен член на СБХ. Има и Валентин Старчев, авторът на паметника. Той няма нищо против да изкара още някоя пара от случая.

Проектът за паметника навремето беше изработен без конкурс и без обществено допитване. Той просто беше възложен на Старчев, защото Старчев колеше и бесеше в секция „скулптура” на тогавашния СБХ. В този СБХ имаше строга йерархия. Големите проекти се раздаваха както сега се раздават държавните поръчки за строителство на пътища. Най-големият лот (извинете за чуждицата) се вземаше от най-голямата клечка в Съюза. Лот № 2 – от следващата по големина такава и т.н до изчерпване на количествата. Останалите след гювеча трохи се хвърляха на редовите художници за да ги кълват и да се кълват един друг. При това положение не можем да очакваме качеството на проектите, както  и последващото изпълнение,  да са по-различни от качеството на асфалта по днешните магистрали. И те не са.

Говореше се, че паметникът е построен с последните неизядени пари от пенсионния фонд. Когато дойде време да се открие НДК той не беше готов и се прибягна до решение в потьомкиновски дух: липсващата част беше изработена от стиропор и монтирана през нощта срещу откриването.

Паметникът се състои от три призматични тела, наредени в редица, всяко по-високо от предишното. Очевидно те трябва да символизират трите български царства. Най-голямото завършва отгоре с нещо като развято знаме, идващо да каже, че на третия опит най-сетне сме успели да цъфнем и вържем. Гледано отгоре, цялото съоръжение прилича на кораб, чийто нос уверено сочи на североизток. Къде по-точно? Преди време някой си беше направил труд да засече с компас азимута. Оказа се, че корабът пътува към Москва, където вероятно предстои да изкласим, след като се слеем навеки.

Днес Старчев се отмята от първоначалната си идея и ни убеждава, че само първата част била символизирала Симеонова България, другата била някаква си „пиета”, а третата не била социалистическа България, а съвсем друго нещо. Много бих искал да го видя как обяснява това за пиетата на Тодор Живков, но вече няма как. Щеше да види хонорар през плет.

Бих препоръчал на автора, ако му се наложи да преработи проекта си, този път да го постави на колелца. За да може да се завърта в актуалната посока.

Нека това се приеме като част от общественото обсъждане на долната половина от съоръжението.

Архитектурата не може да лъже. Тя е безпощадна в това отношение, и на този, който има очи, казва всичко – от това какво е искал да каже авторът й и какво е искал да скрие, до духът на епохата, заключен в нея. Номинално нашият паметник е посветен на хиляда и триста годишнината на България. Неофициално е трябвало да бъде апотеоз на управлението на Живков. А какво е в същност?

Преди години, при първото обсъждане на паметника на Съветската армия в София, известният изкуствовед Димитър Аврамов отбеляза, че в действителност този паметник е паметник на унижението на българския художник по времето на ранния социализъм.

По същият начин днес можем да кажем, че паметникът пред НДК е паметник на отбиването на нòмера от българския художник по времето на презрелия социализъм. Тогава всеки отбиваше по някакъв номер: едни се правехме, че работим, други се правеха, че ни плащат. Трети пък са се правели, че правят паметник. Днешното дередже на паметника говори красноречиво за резултата.

Затова трябва да се запитаме: заслужава ли споменът за това да бъде увековечаван на такава голяма площ и в такъв обем, при положение, че все още разполагаме в изобилие с подобни примери?

Веселин Кандимиров

www.kandimirov.com