“Готово е, но е съсипано”. Или как в България съсипваме културното си наследство?

В България, когато се заговори за ремонт на някоя знакова или, недай Боже, архитектурна ценност, паметник на културата от национално значение или духовно средище, човек трябва да бъде нащрек. Вероятно изхождайки от искрени подбуди и най-добри намерения, но в отсъствие на знания и необходимите за целта експертиза, се допуска разрушаването на паметници на културата, не само от местно и национално, но и световно значение. 

Да оставим настрана каноните при иконописта, неспазването на естетически норми, грубото вмешателство в архитектурните ансамбли, тук основно стои въпросът дали трябва да си затваряме очите пред посегателство над художествени произведения? От “хубаво е, но не е готово”  вървим смело към  “готово е, но е съсипано”. 

В този момент си представям как да кажем в държава като Италия се взима обществена поръчка да се усвоят едни пари, или се организира дарителска кампания, за да се извърши реставрация на базилика от XV век, подменят се дограмите, разрушават се оригиналните архитектурни елементи и за капак на всичко се поставят плочки на мястото на солиден дървен под. Да предположим, че за реставрацията на олтар се наема художник, забележете не реставратор, който извършва “освежителни дейности”, които всъщност увреждат произведението на изкуството. Като най-голяма крайност да допуснем, че добронамерен човек, дори не художник или реставратор, решава на своя глава да “дорисува” стенопис от XIV век. В страни като Италия, където опазването на културното богатство е държавен приоритет, това е немислимо, но уви в България е практика, която се случва под носа, че даже и надзора на няколко институции, които имат за цел и бих казала - дълг, да опазват културното ни наследство. 

Бельова църква - преди и след

Още по-притеснително е положението, при което ремонтът се извършва по искане именно на тези институции, какъвто е случаят със Самоковския девически манастир “Покров Богородичен”, според твърдение на общината в медийна публикация. Метохът в град Самоков, основан през последните десетилетия на XVIII век е един от духовните символи на града. В архитектурно отношение представлява комплекс от съборен храм и жилищни сгради, обградени от  масивен каменен зид. Смята се, че иконите на иконостаса са дело на основоположника на Самоковската художествена школа зографа Христо Димитров. В нартекса може да се види стенопис, който се приписва на Захари Зограф. 

Женският метох е от онези места, които сякаш са потънали в забвение. Влизайки в полумрачната църква, човек пристъпва с присъщото за храм смирение, миризмата на тамян, оскъдната светлина и тежестта на образите от иконите приканват посетителя да се обърне към себе си, да запали свещ пред олтара и да помоли са Божията милостиня. 

Така беше доскоро, последното ми посещение остави дълбока тъга у мен, изпитах чувство на гняв, а бях в храм, нещо дълбоко нередно се беше случило с една от най-ценните духовни градски обители. В сайта на историческия музей на град Самоков четем: “Девическият манастир е живото свидетелство за духа и атмосферата на възрожденския Самоков, единственият запазен в града автентичен комплекс от сгради и градини, тишина и уют. Превратностите на историята сякаш са го подминавали през неговото 240-годишно съществуване”. Каква ирония, близо два века и половина метохът е удържал на ударите на съдбата, но уви не е могъл да  бъде спасен от ударите на невежеството. 

Параклис св. Йоан Летни до язовир Пчелина

Преди и след

В последните няколко години скандалите около назначенията на игуменките не успяват да приковат достатъчно внимание към обителта, вследствие на което храмът и постройките отвън претърпяват немислима трансформация. Съборени са оригинални килийни постройки, разрушен е входът към църквата, оригиналните дървени врати и прозорци са подменени с PVC дограма, подът на църквата е застлан с бели плочки (забележете - с червени рози) на мястото на оригиналното дървено дюшеме. Обявен за паметник на културата, комплексът безвъзвратно е загубил чара си. Ремонтът започнат по кой знае чие давление е проспан или директно извършен с боголовията на няколко на брой институции, национални, общински и духовни. 

Както се казва, щетите са налице, но какво следва? Ще понесе ли някой отговорност за стореното, ще можем ли ние като общество да предотвратим подобни събития и кога експертите и институциите, които се грижат за опазване на културното ни наследство ще си свършат работата, предотвратявайки такива погроми? Интересно би било да се проследи дали оригиналният вид на комплекса ще бъде възстановен, каквото би следвало да е решението предвид факта, че това е паметник на културата. 

Често до отговор на даден смутен въпрос се стига по пътя на парите, откъде са набавени средствата за реконструкцията на храма, кой е поръчал ремонта и кой е издал разрешение за премахване на постройките и събаряне на ключови архитектурни елементи, има ли съгласуване на ремонтните дейности и проекта с Националния институт за недвижимо културно наследство (НИНКН)? Има ли назначен одит на ремонтните дейности от страна на митрополията, предвид че неколкократно граждани алармират за неправомерните действия? Миряните и най-вече жителите на град Самоков, за които метохът е неизменна част от духовната и културна история, очакват отговор на всички тези въпроси от държавата, духовенството и всеки един орган отговорен за опазване на националните ни културно-архитектурни ценности.

Теодора Драганова