Неудобният ирландски урок по демокрация

Владимир Шопов, https://vshopov.blog.bg

Три неща притесняваха и дразнеха ирландците по отношение на договора от Лисабон. Първото бе постепенната загуба на суверенитет и свързаните с това реални и въображаеми последствия (например, по-голямо влияние на Брюксел по данъчните въпроси, развитие на европейската отбранителна политика и подкопаването на ирландската независимост). Второто бе откритото пренебрежително отношение на цяла кохорта европейски политици, които просто очакваха ирландците да се „наиграят на демокрация”, за да продължи джентълменската игра на „висока политика”, временно затруднена от неудобствата на местната конституция. Третото бе общото и неясно усещане, че „нещо става със света”; усещане за несигурност в постоянно променящ се свят, в който Ирландия започва да губи предимствата си, точно когато е започнала да им се наслаждава. Продуктът на тези загрижености е отхвърлянето на Лисабонския договор и края на една цяла епоха на водене на европейска политика. Епоха, в която гражданите бяха делегирали работата по „големите въпроси” на своите политически елити.

Вотът на ирланците не е някакво непросветено отхвърляне на сложния договор. Вярно е, че надали някой от обикновените гласуващи е чел целия текст, но за сметка на това Ирландия вече има добре установена и работеща култура на провеждане и обсъждане на конституционни въпроси. По силата на настоящата конституция от 1937 година насам са проведени повече от 25 референдума, включително по въпроси като абортите, избирателната система, както и всички предходни европейски договори. Поради тази причина тезата, че едва ли не става въпрос за поредно неразбиране на високоекспертната евро материя просто не е вярна. Ирландия е притеснена от няколко неща и някои от тях имат сериозно основание.

Страната е притеснена от постоянното нарастване на правомощията на ЕС за сметка на страните-членки. За една горда, трудно извоювала своята независимост и просперираща страна това е проблем. Финансовата помощ, която тя е получила от организацията е важна, но дори в годините на най-силна подкрепа европарите са не повече от 2% от общите публични разходи. Така че, тук става въпрос повече за умно инвестирани, „безплатни пари”, а не за мащабно наливане на средства. Нещо повече, в страни като Ирландия напълно отсъства възприятието за ЕС като за спасител, каквото например има в държави като България. Ако тук ЕС е най-желания коалиционен партньор на безпомощните български граждани, то в Ирландия за ЕС се говори просто като за една важна организация, в която следва да се отстояват конкретни интереси. Голяма част от ирланците са притеснени и от решенията на европейския съд в Люксембург, с които става по-трудна защитата на техните колективни трудови интереси. Основно в България на профсъюзите разчитат предимно собствените им номеклатури, в Ирландия това не е така. Там започва да навлиза и процесът на „изнасяне на производства” в по-евтини и бедни икономики, което все повече ще става проблем и за ирланците. За да запазят своята конкурентноспособност, те разчитат на ниските си данъци, а ЕС все повече проявява желание да хармонизира и тях, но на по-високи нива. За ирландския бизнес това е дългосрочна заплаха, на която той гледа пределно рационално. Страната е загрижена и за своя неутралитет. Той става по-труден на фона на плановете за обща политика на сигурността и отбраната, която сега Франция амбициозно подхваща. Цялото съдържание на дебатите в Ирландия ясно показва, че зад този негативен вот има много рационални аргументи и притеснения, разбира се, на места смесени и с някои пресилени тези като тази за заплахата от разрешаване на абортите поради натиск от ЕС.

Но има и още нещо, което истински раздразни, както ирланците, така и много други граждани на старите страни-членки. Това е  високомерното отношение на голяма част от европейските елити, които просто не желаят да разберат, че европейските проблеми вече са в полезрението на обикновения избирател. Досегашната практика на договоряне, „там горе”, във висините на „високата дипломация” просто вече не отговаря на желанията на избирателите и те търсят начини да променят това. Част от разочаровените социални инженери на мегаломанската евроконституция прекараха последните години самодоволно да обясняват, че договорът от Лисабон е всъщност текстът на конституцията без знамето и химна. По този начин те допълнително засилиха усещането на много европейци, че техният глас нарочно ще бъде заобиколен. В повечето стари страни-членки избирателите искат референдуми за договора от Лисабон. Те няма да ги получат и затова ще гледат още по-внимателно какво ще стане с Ирландия оттук насетне.

През последните години много се написа за новите политически елити в Западна Европа, за отишлото си поколение на следвоенните лидери. По време на референдума в Ирландия стана ясно , че „стария тип” избирател също си е отишъл. На негово място идват хората, които искат от своите политици глас в европейските дела, дори това да означава повече трудности и по-малко интеграция. А това наистина е лоша новина за нас по простата причина, че виждаме ясно зависимостта - по-слаб ЕС, по-слаба България.