За „частичната” истина

Или пък да се припомни евангелската притча за сламката в чуждото око и за гредата в нашето. И така нататък.

Добре е, дето главата на държавата реши да напомни на политиците, че в държавата стават опасни неща. Тежки изборни манипулации например, а е известно, че изборите са основният механизъм на демокрацията. И затова, когато изборите са опорочени, няма как демокрацията да е цялата в бяло. И даже няма да е много жива тази същата демокрация, ако историята в Сандански от вчера, днес я повторим в Роман, утре в Казанлък, а догодина - в цялото съвкупно отечество.

Прав е президентът да иска плавна промяна на политическата система, защото промяна ще има, въпросът е каква. А и новата история на България е пълна с промени всякакви, например с преврати - да не дава Господ нещо подобно да хрумне някому. А иначе настроенията на хората са такива, че с радост ще прегърнат всеки, който обещае да реже глави на политици и мутри. Или поне да ги тикне за дълго и безнадеждно в затвора. Друг е въпросът, че такава радост е за кратко - докато стане ясно, че на мястото на мафията е дошла тоталитарната държава, т.е. абсолютната мафия.

Пороците на българската изборна практика не са от вчера. Като изключим фалшифицираните избори за Велико народно събрание през 1990 г., когато 500 000 фантома гласуваха за любимата си партия и я оставиха на власт, първите по-сериозни изборни шашкънии се появиха на местните избори през 2003 г. Когато покупко-продажбата на гласове и съвести се постави на промишлена основа. Мерки срещу това се взеха главно на ниво приказки и заклеймяване, и явлението доби кошмарни измерения. Така че прав е в това отношение президентът. Но да си прав не е достатъчно. Не напразно в американските съдилища искат истината, цялата истина и нищо освен истината. Защото частичната истина, ако изобщо има такава, е по-лоша от лъжата.

През октомври 2006 г. президентът Георги Първанов спечели втори и очакван мандат. Спечели убедително. И даже не убедително, а блестящо! Спечели на втори тур с резултат 3:1 срещу Волен Сидеров, като за Сидеров този резултат също беше успех. Защото само седем души в историята на България са достигали до втори тур като кандидати за президенти на страната си. И всички те ще останат в историята. Но не за блестящата победа на Първанов ще говорим сега, а за лъжицата катран в бурето с мед. След която медът остава болезнено горчив.

Да се правят анализи е добре и даже е полезно, но да се работи с факти е задължително. Когато фактите говорят, и президентите мълчат. Какви са впрочем фактите? В края на 2006 г. ЦИК за избиране на президент и вицепрезидент на републиката публикува, както е по българския закон, бюлетин с резултатите от изборите. Секция по секция, кандидат по кандидат. До последния глас, до последния плик, до последния подпис в списъците. Бюлетинът е публичен и всеки може да го види, има го и в интернет. Защото изборите български може да са всякакви, но резултатите от тях са публични. Бюлетините на ЦИК прочие никога не са били оспорвани - нито от победителите, нито от победените.

Четенето на въпросния бюлетин може да е скучно, но е поучително. В избирателен район "Чужбина" отиваме на секция 97 в гр. Измит (да не се бърка с Измир). И какъв е резултатът, неоспорен от никого? Ами резултатът е: гласували 2 550 избиратели, за Георги Първанов - цели 2 526 гласа, или 99,1%. После гледаме секция 109 в Бурса. Там гласували 2 250 избиратели, за президента - 2 237. И резултатът е по-добър, вече е 99,4%. Но в секция 114 пак в Бурса направо са се изложили: гласували 2 195, от тях правилните гласове са 2 172, или само 99,0%. И така нататък. Това са числата, а не "цифрите", каквато е любимата грешка на политици и журналисти. От тези числа следват няколко работи.

Първо, достигнат е високият стандарт на гласуване, познат у нас от времената на другаря Тодор Живков, а в Ирак - от времената на обесения вече Саддам Хюсеин. То и сега, ако има избори в Куба, ще докарат едни такива резултати. Но ние няма да оспорваме процентите: ако в Измит и Бурса 99 на сто от избирателите харесват Георги Първанов, нека си гласуват за него. Все пак живеем в свободни държави. Друг е следователно проблемът.

Друг е той и не е в процентите. Ако в дадената секция бяха гласували 1 000 души (нещо трудно, но не невъзможно), и ако 999 са искали Георги Първанов, халал да са му 99,9-те процента. Че и цели 100 даже. Но 2 550 избиратели не могат да гласуват в изборния ден. Дори и да искат, пак не могат. Законите на физиката не го позволяват. А и гласуването в чужбина е без предварително приготвени списъци, така че там освен гласуване, пада и голямо дописване. И понеже за един гласувал остават само 18 секунди, то изводът е ясен. Гласовете за Георги Първанов в указаните секции, а и в много други, не са били подавани. Какво е било подавано, на кого и по колко пъти, е друг въпрос. Отговорът аз не го знам, макар че имам някои предположения. Каквито вероятно и читателят вече има.

През 2006 г. президентът Георги Първанов наистина спечели изборите, и наистина ги спечели блестящо. Защо му трябваше тая мечешка услуга с фалшивите гласове и кой всъщност му я спретна, остава неизвестно. Но когато в избора ти има такива скандални, макар и не влияещи на крайния резултат факти, е добре да се изказваш по-скромно по въпроса с изборните манипуилации. Или по-скоро, правилно е да упрекваш днешните изборни манипулатори, но преди това трябваше да заклеймиш предишните. Въпреки че тогава те работиха за теб. Или пък именно заради това. Другото е шикалкаване. За което в американските съдилища глобяват яко, а може и затвор да отнесеш.