На „Позитано" 20 законът на омертата е по-важен от истината

Евгени Узунов, който от виден бизнесмен преди няколко месеца пое и предизборния щаб, бе направил сравнително почтен доклад. Човекът се бе опитал по партийному да каже, че резултатите може и да не са трагични, но поведението на партийни величия и подвеличия, е доста отблъскващо. Статистиката в случая не е важна, защото каквито и цифри да бъдат цитирани, зад тях винаги могат да се залепят няколко партийни аргумента, на които не вярват и част от социалистите. Това обаче отдавна е престанало да интересува ръководството. Опитите на Узунов и други в залата да засегнат болни въпроси бе обречен на неуспех, защото за подобни неща или се говори с имена, факти и политическа прямота или казаното прилича на запознаване с международното положение на актива преди трийсетина години.

Скуката от подобно говорене е само половината от проблема. Тъпото е, че проблемите не се назовават с истинските имена. Нещо се загатва, друго нещо се заобикаля, трето се премълчава, но всички знаят, че го има и разяжда партията.

Ще каже някой: що си се захванал с червен пленум, в неделя, при това след като нашите футболисти и волейболисти ни дариха с победи. Не е защото съм мазохист. Давам си сметка, че БСП е водеща в тройната коалиция и от това зависят много неща, включително свободният или несвободният живот на медиите, на бизнеса и пр. Няма как да ми е безразлично дали Сергей Станишев успява да удържа лидерството, въпреки очевидните подсечки на Румен Петков. Важно е също има ли намеса на президента Първанов в Пуническите войни в левицата. На кого залага той, какъв е залогът, за чия сметка. Че Първанов се меси в живота на партията няма никакво съмнение. Въпросът е дали го прави от сърце, като стар комунист/социалист или прави свой бизнес и политика чрез преданите му крила и лица.

Станишев преди време показа зъби на друг пленум, който бе наречен от журналистите „кървав". Тогава той взе главите на цялото изпълнително бюро, което си бе равно на подвиг в мирно време. По-късно обаче, дали притиснат от силни врагове или заради заговорила съвест, той би отбой и строгият тон бе заменен с познатото празнословие и щампи за очаквани реформи и промени.

Досега Станишев не направи открит анализ на ситуацията около Румен Овчаров: защо като министър Овчаров бе хвърлен в мръсна битка, с мръсни похвати, с омаскаряване и компрометиране. По време на самия скандал, предизвикан от тогавашния шеф на следствието Ангел Александров, ръководството на БСП мълча като риба. Назначи се прокурорска проверка, която обяви, че Овчаров не е замесен по никакъв начин в простотиите, в които бе обвиняван. „Шапката" на „Позитано" 20 пак мълча като партизанин на разпит. Междувременно Станишев прие оставката на Овчаров като министър, но без да обясни за какво точно става дума. Не бързайте да ме причислявате към защитниците на Румен Овчаров. Просто става дума за принципи, стил и метод на работа. Ако си готов да предадеш другаря си, за който сам признаваш, че се справял добре с работата си, но излятата върху него мръсотия го правела „черен", какъв е проблемът да предадеш и изоставиш всички останали българи, които не са ти другари и нямаш партийна връзка с тях. Никакъв, нали?

Напоследък пред медиите от името на БСП все по-често говори Антон Кутев. С комсомолски плам той се прави на отворен човек, който вижда дори извън двора на Столетницата. Само на пръв поглед обаче. Празни приказки и шаблон до шаблона. Човекът обаче очевидно има мисия: да громи градската организация на БСП в София. Т.е. да хвърля камъни в градината на Овчаров, заради което ще бъде възнаграден. Така стана с Кирил Добрев, син на Кольо Добрев, който направи кариера покрай името на баща си, въпреки че имаше доста спорни и неизяснени случки с него преди време. Те бяха свързани с контрабанда, нарушения на закона и граничния режим, но така и не стана ясно дали е виновен или не, защото всичко старателно бе покрито.

На последния пленум „казусът" Румен Овчаров отново бе гузно премълчаван. Като че ли няма юнаци в тази партия, които да станат и да го направят на миш-маш пред другарите. Така хем ще покажат храброст, хем ще сторят услуга на обществото, като сложат „черната овца" на БСП на мястото й. Но като липсват такива храбреци, дали пък това не е знак, че няма аргументи и факти срещу другаря Овчаров? Изглежда подобна битка не е като да пееш „Интернационала" и „Ален мак" с бира в ръка на Бузлуджа.

Това е поредният пленум, който си затвори очите и ушите за здравите критики, които вътрешният министър Румен Петков сипе срещу идеята за Национална агенция за сигурност. Петков прояви завидна последователност и воля да отстоява своето си мнение, че МВР е достатъчно да смаже главата на змея (разбирай престъпността). Дали е прав или влага личен мотив - той си знае най-добре. Но воюва с всякакви средства, не „цепи басма" нито на премиера, нито на останалите „бащи" на агенцията. В същото време не обелва и дума как така в родния му град, градът на Андрей Луканов, за чийто наследник той често се обявява без видими доказателства, губи трета поредна битка за кмет. „Синият" Найден Зеленогорски отупа четата на Петков в Плевен още на първи тур. Зеленогорски очевидно има качества, но такъв пердах би трябвало да предизвика поне въпрос към вътрешния министър дали въобще има социалисти в Плевен или те му правят тайна завера заради нещо си и гласуват за друг. Няма подобно питане, няма такъв проблем.

Ами Хасково? Стигна се дотам местни социалисти да обвиняват ръководството в София, че им спуска парашутисти, че ги командва фатмашки. Дори активист даде интервю, в което препоръча на някои от висшите шефове да намалят пиенето. Пленумът обаче се задоволи с принципни заклеймявания на „лошите другари". В доклада на Евгени Узунов има думи като „надменно поведение", „вътрешни войни", „междуличностни битки", „тесногръдие", но липсват имената и идея как да се пребори партията с това. А може би не е на Узунов работа да препоръчва решения, тъй като си има ръководство, което трябва да изрече и извърши нещо решително. Но това все не се случва.

Първанов срещу Станишев; Румен Петков срещу Станишев; Румен Петков срещу Овчаров; Дъбов срещу Кутев, Кутев срещу Овчаров (нищо лично, просто партийно поръчение), Кирил Добрев с апетит за още партийна власт; Татяна Дончева срещу Румен Петков или Р.П. срещу Т.Д.; едни червени фирми срещу други червени фирми, червени лобита срещу червени лобита; Нихат Кабил срещу БСП (нищо лично, партийно поръчение); тайно се създава партия на президента, която да управлява след време с ГЕРБ на Борисов и пр., и пр. Тези и други казуси се случват пред очите ни. Ръководството на БСП обаче мълчи. То, нали знаете, не се занимава със слухове. Само че тези „слухове" все по-очевидно пречат на управлението на държавата. А пък ние, като граждани на тази държава, няма как да гледаме с оптимизъм на това. Защото упоритото мълчание в червено прилича повече на партиен закон за омертата, отколкото на стремеж към истината.

Галина Великова,

политолог