Представителната демокрация изгуби местните избори в България

ст.н.с., д-р Антоний Гълъбов                                    

Местните избори легитимираха политическата корупция. Промените в избирателния закон, както и спешното въвеждане на наказателна отговорност за купуването на гласове, едновременно минимизираха загубата на БСП и компрометираха противодействието срещу политическата корупция. Напълно очевидно е, че криминализирането на търговията с политическия вот не може гарантира почтеността на политическия процес, ако бъде запазено сегашното статукво. Не размерът на санкциите, а вероятността от тяхното налагане определя ефективността на законодателната превенция. Именно затова, когато политическата корупция се превърна в единственото възможно средство за запазване на статуквото, предприемането на формални мерки за нейното санкциониране не ни доближава да принципите на демократичния интегритет. В българските условия, разминаването между думи и дела много отдавна е превърнато в норма на политическо поведение. Корумпирането на изборния процес започва с отказа от създаването на професионална и партийно неутрална изборна администрация и завършва с непосредственото купуване на гласове в предизборния период.

Не толкова достъпът до властта, колкото нейното всекидневно практикуване, формира трайни про-корупционни нагласи в българското общество. Отминалите избори показаха на всички, че търговията с гласове не е ромски проблем, въпреки че според признанието на един от ромските лидери, самата предизборна кампания се възприема като наддаване за тяхната подкрепа. Опитите за галванизиране на темата за въвеждането на задължително гласуване няма да промени с нищо про-корупционната нагласа в отношението към властта и нейното консумиране. Не е вярно и това, че със или без купуване на гласове, демокрацията пак ще я има. Европейските и американски примери за политическа корупция не могат да отменят значението й за българското пост-тоталитарно развитие. Отказът от реформи и насърчаването на зависимостта корумпират самата представа за демократично обществено развитие.

Практиката на политическата корупция трайно деградира самата основа на представителната демокрация и то преди всичко извън периодите на предизборни кампании. Достъпът и практикуването на властта у нас продължават да се се възприемат като нискорисков бизнес, в който е достатъчно да се инвестира партийна или лична лоялност, за да бъдат постигнати съществени икономически резултати. В тази среда, политическото участие, изразяващо конкретна гражданска позиция се обезсмисля, а влиянието на платения вот започва във все по-голяма степен да определя вероятността за достъп до властови позиции.

Заради всичко това, представителната демокрация е най-големият губещ на местните избори у нас. Промените в избирателния закон, които позволиха на БСП да симулира запазване на водещата си роля в местното самоуправление, всъщност ограничиха и обезсмислиха самия принцип за представителство на интересите на местните общности. С въвеждането на т.нар. общинска квота, бяха произведени фалшиви мнозинства, които допълнително ще стеснят възможностите за представителство. Избираемостта на районните кметове в големите градове, както и увеличаването на броя на населените места, които пряко избират своя кмет чрез занижаването на изискването за численост на населението, бяха пропагандирани като стъпка към разширяване на пряката демокрация, но всъщност имаха съвсем прозрачна партийна цел. Изборите отново предшестват приемането на законодателната основа за децентрализация на управлението. По този начин, под маската на разширяване на демокрацията, за пореден път бе обезсмислен самият избор - дори избраните кандидати не знаят какво точно ще им бъде възложено да правят.

Усилията за съхранение на политическото статукво отложиха за неопределен период от време необходимите процедурни реформи, които биха могли да гарантират принципите на представителната демокрация. Масово разпространеното разбиране, че демокрацията е преди всичко процедура, не отговаря на истината, но регламентите, които определят достъпа до властта имат съществено значение. Законодателната инициатива на БСП за промени в изборното законодателство, както и предложението на НДСВ за въвеждане на задължително гласуване доказват колко неточна е представата за устойчивостта на демокрацията. Законодателното гарантиране на изборните процедури не отменя тяхното практическо обезсмисляне. В това е и истинският проблем пред достоверността на твърдението, че ДПС настоява за открита конкуренция в изборния процес. Днешните позиции на движението, както и безспорния му успех в стремежа за разширяване на влиянието му в местната власт, бяха предшествани от тотален отказ от конкуренция. Факт е и това, че другите политически партии твърде рано се отказаха от това да оспорват влиянието на ДПС върху неговите избиратели. В този смисъл, мобилизирането на етническия вот отново е по посока на промяна в регулацията и в този смисъл, не се различава принципно от досегашния инструментариум на ДПС. Именно тази симетрия в средствата за политическо противопоставяне, прави същностно неразличими позициите на привидните опоненти.

Въпросът за ибор в полза на конкуренцията или регулацията е много по-същностен за демокрацията. Всъщност, съвременната представа за лява и дясна политика преминава именно през това разделение, което доминира не само европейския политически дебат. Ако приемем, че класическите определения за лява политика вече са изгубили част от смисъла си, то днес те се проектират в настояването за разширяване на обхвата на държавната регулация. Класическата либерална позиция, която само в България минава за "центристка", настоява на свободната конкуренция като универсално средство за коригиране на демократичния дефицит. Това същностно измерение на дясната политика е немислимо без ясни и ефективни правила и критерии за конкуренция на идеи и проекти. Представителната демокрация би трябвало да бъде динамичен баланс между регулация и конкуренция, който отразява доминиращите обществени настроения. Именно този дебат не се състоява в България през всички години на социални и политически трансформации.

Очевидно е, че съществени групи в българското общество продължават да очакват, че държавната регулация ще реши по-съществена част от проблемите им. Именно върху тези нагласи паразитира политиката на отказ от съществени реформи, която забави развитието на страната и все по-сигурно я води към позицията на азиатска периферия на Европа. Дистанцията, на която се намира България спрямо развтието на модерната демокрация съответства на периода, в който реформите биват подменяни с механично разширяване на формалната регулация. Това е системен проблем на нашето развитие. България е може би една от страните с най-много регулативни органи в Европа, а липсва ефективна регулация, която да гарантира честна и свободна конкуренция. Колкото повече са формалните регулаторни органи, толкова по-малка е вероятността за развитие на устойчив либерален модел. Същият проблем стои и в основата на фасадната демокрация, която продължаваме да поддържаме. Наличието на множество политически партии, които симулират открита конкуренция помежду си не гарантира плурализма, а точно обратното. Всъщност, привидното многообразие от политически послания, разширява пространството на политическия монопол. Оптималният брой партии или регулаторни органи може да бъде постигнат само в условията на реална конкуренция, а именно срещу нея са насочени усилията на всяко управляващо мнозинство у нас. Запазването на контрола върху властта продължава да се възприема като възможно единствено и само чрез противодействие срещу конкуренцията.

Заради всичко това, на поредните местни избори, най-големият губещ продължава да бъде представителната демокрация. Нейното симулиране продължава да възпроизвежда исканията за засилване на регулацията, а по този начин и за рестраврация на модела, който поне формално се опитваме да трансформираме. Заради всичко това, българското общество пропусна поредната възможност да направи своя избор в полза на демокрацията и конкуренцията. Икономическите и политическите измерения на този отказ от реформи ще продължат да определят устойчивостта на рефлексите на политическия провинциализъм, който не спира да ограничава перспективите на българското национално развитие.