Героят на нашето време (не по Лермонтов)

Елизабет Дафинова

Маркс беше казал, че битието определя съзнанието. Само че аз си мисля, че е точно обратното - съзнанието определя битието ни, т.е. живеем по такъв начин, какъвто е манталитетът ни. Или с други думи - искаме да живеем като европейци, ама ако може с балканските си навици и нагласи. С мързела си, с дребните си тарикатлъци, с безотговорното си сеирджийство, с празното политиканство, което изключва каквото и да било сериозно действие, с желанието да лежим под крушата и крушите сами да падат в устата ни.

Защо казвам това? Защото докато стара София и дясно мислещият избирател се чудеха и назлавдисваха кой е техният кандидат за кмет, дали е Мартин Заимов или някой друг, зависи ли нещо от техния глас или не, пука ли им изобщо за нещо, то Банкя, Панчарево и околните села избраха столичен градоначалник. Избраха го по свой вкус, по свой образ и подобие. Избраха го около 200 000 - 1/10 или 1/12 от софиянци, поне с 20 000 по-малко от 2005 г. Гласували били повече възрастни и жени - едните очевидно с носталгията по реда и сигурността на Живковото време, другите под въздействие на поредната сапунка и мокрите си сънища.

През 2005 г. доста семплият казармен фолклор „Батальонът се строява за последен път, старото се уволнява, зайците реват", който звучеше денонощно от щаба на обещаната, но несъстояла се Генерална промяна, избра кмет на столицата. Тогава с помощта на на несведущите в общинските дела криминални репортери в хорското съзнание се насаждаше образът на юначния, но но неразбран от началници и политици, полицай - борец за справедливост, грубо отказвана му от корумпираната съдебна система. Разбира се, иззад този образ прозираше не особено надареният артист, полагащ кански усилия да изиграе убедително любимата си роля на полицейски генерал. Така че тези, които го видяха си останаха вкъщи, онези, които предпочитат избавлението чрез чудеса, а не чрез разум и работа - гласуваха.

През 2007 г. задръстените до пръсване столични булеварди, приличните на Бейрут пътни платна, потрошените до неузнаваемост тротоари и тъмните като рог улици преизбраха същия този кмет. И го преизбраха в негово отсъствие - докато гастролираше из страната да потяга редиците на партията си, а столицата беше оставил на самотек. Което изглежда означава главно едно - софиянци харесват кочината, в която живеят и не желаят нищо в нея да се промени, защото ще наруши дългогодишния им стереотип, с който са до болка свикнали. Софиянци обичат да киснат по час и половина в задръствания на път за работа, харесват кучешките изпражнения и паркираните коли по тротоарите, възхищават се на разкаляните улици и безразборни строежи, умирт от удоволствие, когато „обслужващите ги" монополисти им спират водата, тока и парното както и по колкото пъти си искат, радват се на препълнените контейнери за боклук...

Софиянци обаче не са еднородна маса. Има една по-малка част, която бихме могли да наречем „кореняци" - тя общо-взето обича града, милее за него, но се чувства уморена и безсилна да направи каквото и да било. Гледа да отиде на опера или театър, когато й е възможно, за да избяга от действителността или да бистри стари спомени в някоя уютна виенска сладкарница. Стара София вече не вярва, не иска, не се надява, не мечтае.

По-голямата част са т. нар. натурализирани през последните 15-17 години софиянци. Те са от цяла България. Дошли са в столицата да търсят работа, препитание, далавера. Всеки е донесъл със себе си своята култура, манталитет, привички, житейска философия - т.е. специфичния си провинциализъм. Не го казвам с извинение, а буквално. Този дразнещ провинциализъм може да се види на всяка крачка в столицата - и в пресичането на оживени булеварди където и както падне недалеч от подлеза, и в преминаването на пешеходни пътеки с мръсна газ, и в пускането на опаковки от вафли до кошчетата за боклук, и в пътуването гратис, и в изхвърлянето на смет от балконите, и в бабаитлъка по стадионите, и в надвикването в градския транспорт, и в ... още хиляди простотии, които могат да се наблюдават в големия анонимен град. На тези хора не им пука за този град, за тях той е само място за изкарване на пари и преспиване. И затова няма никакво значение как се движат из него, замърсяват ли го, чупят ли пейки, лампи, спирки и кошчета. За тях той е ничий град и неговото бъдеще не ги интересува - затова и няма никакво значение кой го управлява, краде ли, бездейства ли, лъже ли, гъделичка ли болезненото си его. За хилядите пришълци е важно само да изкарат надницата си, която да пропилеят и изпият вечерта в някой чалга-клуб. И на другия ден - пак същото. И така - ден за ден. Те също не мечтаят, не вярват, не се надяват...

От тази гледна точка за масата софиянци очевидно няма никакво значение дали кметът вместо да решава тежките проблеми на столицата, дава оценки, съвети и интервюта по медиите от ранна сутрин до късна доба, дали ходи да играе футбол и тенис в работно време вместо да приема граждани, дали харчи парите на данъкоплатците за безполезни колчета на трамвайните линии или запълва една дупка по няколко пъти с некачествен асфалт. Важното е сеир да става.

Българинът и в частност софиянецът се оказа и изключително късопаметен. Вече никой не си спомня какво е обещавал Бойко Борисов преди 2 години - и моделът „Софиянски" се съхрани, и проблемът с боклука си стои, а кастрираните кучета все така злобно хапят. Бойко също не обелва и зъб за обещаната Генерална промяна, защото не му изнася. Тя се разтопи в небитието, сякаш никога никой не я е споменавал, камо ли пък обещавал. Сега на дневен ред е „гаранцията" чрез Бойковия подпис за прозрачно управление...със стария екип, наследен от Софиянски.

Поведението на Борисов през цялата предизборна кампания беше изключително странно, но кой знае защо то не направи впечатление на столичани. Дебат за София не се състоя, защото опонентите си говореха на различни езици. Когато питаха Бойко за разбитите улици, той отговаряше колко шадравани е пуснал през двете години кметуване. Когато го питаха за проблема с боклука, той се хвалеше как е пуснал езерото „Ариана". Когато му говореха за неосветените столични улици, той обясняваше колко обществени сгради е осветил и как чужденците им се кефели. И същевременно безочливо и неблагодарно нарече помияр един от бизнесмените, спонсорирали тези проекти.

Един главен прокурор от близкото минало бе казал: „Над мен е само Бог!" Новият стар кмет на София очевидно също смята така. Той даже отива по-далече - изживява се като самия Бог, който съди всеки за всичко и поучава всички останали как да си вършат задълженията. Но ако случайно някой му направи забележка на него, веднага преминава в кръгова отбрана и започва да напада по най-инфантилния начин, защото няма сериозни аргументи, с които да се защити. Той и лъже така - по детски, наивно. Разчитайки на късата памет на избирателите, изстрелва някоя явна неистина. И ако тя не бъде оспорена, я повтаря до откат. Но ако някой се усети и му каже, че лъже, Бойко просто я забравя на мига - все едно, че никога не я е изричал. Всъщност, ако мине.

Този начин на действие не предполага няакъв висок интелект. Нито пък много четене, особено на закони. Един народен любимец може да мине и без тях - та нали в очите на възторжените си фенове той е законът. Освен това масовото непознаване на правилата и правомощията на институциите му дава по-големи възможности да критикува управляващите, да ги вини за своите неуспехи, да ги набеждава за собествената си несвършена работа. В това отношение емблематична ще остане фразата му като главен секретар на МВР „Ние ги хващаме, те ги пускат". Но и до сега продължението се премълчава - че никой съд не може да задържа на базата на негодни доказателства, плод на некадърна и лошо свършена полицейска работа.

И противно на всякаква логика провалилият се полицейски началник бе избран за кмет на българската столица. Впрочем, този начин на действие донякъде обяснява дереджето на държавата ни - който се провали на някаква длъжност, бива издиган на по-висока било то от „милостивите" избиратели или от партийните му лидери.

Очевидно за изминалите години нищо не се е промнило в манталитета на българина - даже по-лошо е станало, защото мозъците на България продължават да изтичат зад граница, а тук остават предимно мускулите и дебелите вратове, както и култът към тях. И това си пролича с безпроблемния избор на новия стар кмет на София. Некаръността, неумението да свършиш работа и комплексарщината се компенсират най-добре с гримаси а ла Марлон Брандо и Робърт де Ниро от гангстерските им роли, както и с хулигански речник, оплюващ всеки, който те застрашава по някакъв начин. Бойко Борисов не случайно се прави на умряла лисица и не казва как сега ще работи в един общински съвет с Георги Кадиев, когото нарече „кретен". В дебелашкия стил на Тодор Живков той се опитва да се подиграва на Мартин Заимов, а всъщност по този начин прикрива неистовия си страх от специалиста-финансист, защото в този СОС ще има няколко такива срещу себе си, които всеки ден ще намират начин да покажат, че той от нищо не разбира.

Борисов толкова си е повярвал, че още не седнал в кметския стол за втори път вече обяснява как народът иска ГЕРБ да го управлява и не крие намеренията си след 1,5-2 години най-безочливо да дезертира и да се кандидатира на парламентарните избори. Самозабравил се е дотолкова, че буквално се изплюва в лицето на тези, които гласуваха за него - вие ми гласувахте доверие, но аз нямам намерение да го оправдая, защото имам големи лични амбиции и искам да командвам държавата, столицата ми е тясна. Подобно безцеремонно отношение би трябвало да обиди избирателите му. Те би трябвало да му потърсят сметка и за новите разходи, в които ще вкара данъкоплатците за провеждането на частични кметски избори след 2 години. Само че това едва ли ще стане. Съмнявам се също, че някой ще сравни дезертьорството на Бойко със срамното бягство на Софиянски от кметството в парламента. Съмнявам се също, че някой ще му припомни за едно друго дезертьорство - от МВР, когато с министър Румен Петков се сблъскаха пред камерите на медиите в съперничество кой да стои по-често пред тях и да „обгрижва" журналистите. Очевидно, обещаното на избирателите и дадената дума нямат никаква реална стойност за Бойко Борисов - той ги дава твърде лесно и с още по-голяма лекота се отмята, когато става дума за личните му амбиции и избиването на комплексите му, които съвсем не са малко. Като се започне от неудовлетвореното му желание да учи във факултета на ДС в школата в Симеоново, пък „онези" взели, че го пратили в пожарникарския факултет. И причината не ще да е само неблагонадждният му дядо, ами май добре са преценили още тогава личните му качества.

Дезертьорството е поведението на страхливеца. Много по-трудно е да удържиш на дадената дума и да си свършиш работата, въпреки пречките и трудностите. И освен това някак си безочливо е да се възползваш от наивността на гласоподавателите, за да задоволиш болните си лични амбиции.

Но от друга страна защо да не го правиш, след като същите тези изборатели гласуват за теб абсолютно безкритично - не ги впечатлява, че общинската ти листа е пълна с кариеристи, избягали от вече потънали и изцедени партии като ССД, Гергьовден и др. Не ги стряска фактът, че след БСП и ДПС, ГЕРБ се оказа с най-много кандидати за местната власт, които са били сътрудници на бившата ДС.

За избирателите на Бойко Борисов очевидно реалните факти са без значение, важно е само шоуто и хамалските ругатни срещу правителството, тройната коалиция, старата десница, политическата класа...Защото те допадат на лузърите от прехода, които с бутилка бира в ръка въодушевено викат пред телевизора: Ха, така, бате Бойко, бий ги, дай им да се разберат...и така нататък. Разбира се, на статуквото нищо му няма от тези викове, само дето рейтингът на един измислен медиен герой расте ли, расте...

Има и още нещо. Когато Бойко Борисов не напада опонентите си, а той май съюзници все още няма, обича да се оплаква, което също допада на масовия български манталитет - прави го близък, един от нас. Масовият мрънкащ черногледец, на когото парите вечно не стигат, работата не му харесва, началниците му са глупаци, не живее добре, жена му е скучна и семпла, децата не щат да учат и киснат по цял ден в интернет, нещастен е, но никога не е виновен за това - причината винаги е външна и независеща от него. Може би и затова не полагаме никакво усилие да направим нещо в положителна посока, а със скръстени ръце чакаме поредното чудо или месия-спасител, които с вълшебна пръчица трябва да превърнат тиквата в каляска. Просто така е по-лесно и неангажиращо - защо трябва да се търси начин да се свърши една работа, когато може да се довлече вода от 9 кладенеца, за да се докаже как тя не може да бъде свършена. И най-важното - винаги трябва да има виновен, но различен от нас.

Така изглежда в общи линии героят на нашето време - и като гражданин, и като избирател, и като управник. Не се харесваме такива, каквито сме, но винаги гледаме да изберем някой, който прилича на нас - така сме по-спокойни, че ще е предсказуем и няма да ни стресира с нестандартни идеи и изненади. А може би точно от тях имаме нужда, за да се раздвижи блатото и нещо в живота ни да се промени.

В края на краищата всеки народ получава управници, каквито заслужава.