Да прочетем знаците на улицата

В продължение на три дни името му бе повод за десетки коментари и анализи от политолози, политици, журналисти, произволни граждани, интелектуалци и пр. Гледните точки по отношение на избирането му и последвалото отказване са много. Във всяка от тях има заявена позиция, съмнения, защита, критика, отрицание, манипулация и явно политиканстване.

Да, няколко хиляди граждани зявиха своето несъгласие с кандидатурата на Пеевски. Дебатът за мотивите на улицата обаче тръгна в грешна посока и не съм сигурен, че това е станало случайно.

 

Първото грешно нещо е персонифицирането на случая. Мнозина от коментиращите ситуацията „разчетоха” уличният глас, като глас срещу Пеевски. Защото така е удобно: да го отнесе той, а те да останат в сянка. Само че хората с позицията си искат да кажат, че не са съгласни с модела, с партиите, които са родили и откърмили този модел. Казаха го още, когато поискаха оставката на кабинета „Борисов” и смяна на статуквото. Получиха оставката, но матрицата остана непокътната. А тя, каквито и усилия да правят партиите, за да изглеждат сговорчиви, произвежда отново и отново омръзналите ни практики.

 

Не познавам Делян Пеевски, дори не съм имал никакъв контакт с него. Знам за него това, което се говори и пише. Не са малко хората, между които и журналисти, които твърдят, че имал талант за правене на бизнес, бил делови, имал бързи рефлекси. Има обаче един проблем – хората не знаят за тези качества на Пеевски. Те съдят за него по създадения публичен образ, който не е от най-светлите, честно казано. Следва въпросът: кой е създал този образ на Пеевски? Логично е в конкурентната бизнес среда неговите опоненти да се стремят да го покажат в негативна светлина. В политическата среда, защото той е и депутат от ДПС, противниците му също прибягват до черния ПР. Целта е ясна: да сме ние, а не той.

 

Самият Пеевски от своя страна засега не е успял да убеди обществото, че изградената представа за него е продиктувана от интересите на определени кръгове. И понеже тези кръгове не са открити и прозрачни ние нямаме представа доколко са легитимни и имат ли моралното право да дават оценки.

 

За съжаление партиите, които подкрепиха Пеевски и премиерът Пламен Орешарски, който го е предложил за ДАНС, не му дадоха възможност да развие публично своите намерения, идеи и виждания за борбата с корупцията, нелегалния трафик, организираната престъпност и пр. Не се проведе и дебат, в който опонентите на Пеевски да заявят своите аргументи против кандидатурата му.

 

Така се стигна до реакцията на гражданите, които заявиха, че не искат нещата да се случват по подобен начин. Всъщност те го бяха заявили още преди месеци, но не бяха разбрани докрай или пък политиците си помислиха, че владеят всички лостове на убеждението.

 

Пеевски все пак бързо се ориентира в ситуацията, разчете посланието на гражданските протести и сам се оттегли, без да чака защита или подкрепа от политическите сили зад него.

 

Тук възниква един много стар проблем, който този път няма как да бъде заобиколен, подминат или омаловажен. Става дума за информираността на обществото. Много често то не знае кой кой е или пък си изгражда представа чрез мейни изяви и внушения. Те обаче невинаги са справедливи и безпристрастни. Време е информираността ни да кореспондира с резултатите от дейността на даден човек, а не от субективните оценки на негови приятели или неприятели.

 

Примерите са безброй. Когато Андрей Луканов оглави първото правителство след 10 ноември 1989 г. българите се разделиха на две в отношението си към него. Едни го славеха, защото бил от стар комунистически род, образован, ерудиран и с контакти зад граница. За другите той бе предателят, който подхлъзна своя доскорошен вожд Тодор Живков, агентът на съветските тайни служби, задкулисният играч, съавторствал на преврата и лицемерът, проповядващ демокрация.

 

Съмненията бяха толкова сериозни и упорити, че продължават и до днес. Смъртта му, вместо да разсее поне част от тях, стана повод за раждането на нови.

 

Друг пример е Жан Виденов. И досега обществото не знае кой предизвика кризата при неговото управление, кой стоеше зад краха на банките и кой в крайна сметка изгради образа му на слаб и грешен човек. Все по-често се прокрадва мнението, че негови другари от върхушката на „Позитано” 20 са му скроили всички онези номера, довели до банкрут на държавата, но ни липсват истински доказателства.

 

Упражнението се повтори с Иван Костов, след това с царя, когото без да познаваме въобще, посрещнахме като месия, от което той се възползва безпардонно. По времето на тройната коалиция нещата станаха още по-мистериозни, съмнителни и отблъскващи. Румен Петков бе загубил изборите в родния си Плевен, но бе сметнат от своята партия за достатъчно подходящ да оглави вътрешното министерство. След него ведомството попадна в ръцете на Михаил Миков. Преди тях двамата, за вътрешната сигурност отговаряше Емануил Йорданов. Цветан Цветанов пък зае поста вътрешен министър с диплома от ВИФ.

 

Това роди пренебрежителното „физкултурник”. Кажете ми кой от тях имаше каквато и да било компетентност в тази област, че не се сещам. Извинявайте, но след техните назначения нямаше как да не стигнем до извода, че всеки, буквално всеки, може да заеме който и да е важен пост в държавата, стига обстоятелствата и партията му да го пратят там. По същата логика Бойко Борисов стана главен секретар от позицията на охранител на Тодор Живков и Симеон Сакскобургготски.  Не му попречиха всички писания за връзки със силови групировки и оперативно интересни лица. Димо Гяуров пък от ефрейтор от запаса бе произведен в чин генерал и издигнат да ръководи разузнаването. Безумието стана пълно, когато Алексей Петров, човек свързван най-вече с ъндърграунда и съмнителен бизнес стана съветник в ДАНС, а на практика ръководеше агенцията. По негово време агенцията наистина заприлича на Гестапо и КГБ – взети заедно.

 

Много министри и депутати през годините направиха така, че власт и политика да се превърнат в мръсни думи. Всичко това доведе до натрупване на недоверие и антипатия. На гняв също. Стигна се дотам, че дори сега за някакъв пост да бъде посочен читав и кадърен човек, кредитът на доверие към него ще е нисък, да не кажа нулев. Ако и негови противници решат допълнително да му „помогнат”, като го „нарисуват” едно хубаво в медиите – шансовете му направо се зануляват.

 

Въпросната непрозрачност, неинформираност и дезинформираност на обществото относно качествата на споменатите по-горе другари и господа направи българското общество особено чувствително и подозрително към всичко, което идва откъм партиите и политическия елит. По презумпция се приема, че всичко, което се прави и предлага е плод на задкулисни игри, междупартийни интриги и интереси на олигархични кръгове. Политиците сами паднаха в този капан. Те ползваха информационната завеса, за да прикриват партийните и личните си интереси. Ако все пак общественото любопитство успееше да се промъкне зад фасадната прозрачност, то биваше моментално заблуждавано и пренасочвано към други „виновници”. Номерът минаваше доскоро. Вече не. Улицата заяви, че ще бъде участник във видовете управления. Което е справедливо, но поражда един нов проблем. Кой глас от улицата е автентичен и легитимен и кой платен и манипулиран.

 

Все още не са ясни съвсем критериите, по които народният глас ще издига, сваля и одобрява този или онзи. През последните десетилетия ценностната ни система претърпя толкова деформации, пренареждания и тълкувания, че вече дори понятия като добро и зло са с размити граници. Тепърва ще плащаме тежък данък и за често отрицателното отношение към предприемчивите и заможните хора. У нас все още професии като финансист, банкер, собственик, предприемач, търговец, политик, полицай и др. са натоварени с отрицателно съдържание и неприятни емоции.

 

Богат е синоним на мошеник, в същото време очевидни мутри, рекетьори и насилници се ползват с авторитет. Агресията, дори когато е съчетана с посредственост, буди страхопочитание. Парадокси, които са подвижни пясъци под устоите на морала, почтеността и културата.

Слава богу гражданското общество се активизира. Предстои ни обаче дълъг и труден път към избистряне на визията за бъдещия модел на управление и политики. ГЕРБ ужасно се заблуждават, ако мислят, че сегашните протести са вода в тяхната мелница. Нищо подобно.

 

Твърденията и разкритията на хора от най-близкото обкръжение на Бойко Борисов, че Цветан Цветанов ги е притискал, следял и заплашвал, говорят за тежки проблеми в самата партия. Подобни неща често са предвестници на разпад.

 

Вече се появиха и слухове, че смяната на някои от регионалните шефове на полицията е станало не с професионални мотиви, а с партиен натиск. Например в Плевен вече се говори, че новият ръководител на регионалните структури за сигурност е от котилото на Трактора.

Чуват се и версии за партийна намеса в стопирането или поне забавянето на съдебни процеси по някои от знаковите дела. 

 

Няма спор, че секторът „Сигурност” е в криза. Не отсега. Мафията е по-силна, по-нагла и по-агресивна отвсякога. Тя ще използва целия си ресурс, за да създава несигурност и хаос в държавата. Всички структури на службите трябва да работят ефективно, твърдо и последователно. В момента не е така. Политическата класа трябва да покаже зрялост и час по-скоро да осигури възможност на кабинета да работи. Да се осигури и нормална среда за бизнеса. Чакат ни реформи и непопулярни мерки за излизане от кризата. Завихрянето на скандали и публични препирни е вредно. Нужен е бърз и задълбочен анализ на предишното управление и ясни приоритети на новото. Няма време за губене.

 

Общественото мнение от своя страна ще трябва да изработи ясен механизъм за контрол върху процесите за взимане на управленски решения. Само уличен натиск няма да е достатъчен, а и той също се нуждае от висока степен на прозрачност. Силата на общественото мнение е в неговата аргументираност. Другото са стихийни бунтове. Нужна ни е зрялост и мъдрост.

 

Или както е казал Чърчил: „Нека нашето предварително безпокойство се превърне в предварително мислене и планиране”.

 

Огнян Стефанов