Тапата Либия отпушва бежанците към Европа

Като слушам новините за трагичните събития в Либия, неволно най-напред си задавам въпроса – а защо всичко започна от Бенгази?
Когато през 1969 г. 27-годишният самопроизвел се в полковник дотогавашен капитан Кадафи, начело на група офицери, осъществи своя преврат, наречен Първосептемврийска революция, той успя почти веднага да договори ликвидирането на чуждите военни бази, да потърси някакви модерни форми на управление на икономиката и главното – той отстрани една наистина прогнила монархия. С една малка подробност – корените на крал Сенуси бяха… от района на Бенгази!
Макар столицата да беше в Триполи, Бенгази се налагаше като предпочитан от краля град  който изведнъж загуби своята роля, а и някои привилегии, които му даваше предишната власт. Либия в съвременните си граници възникна след Втората световна война като сбор на три региона, които никога не са били официално обединени в една държава. Триполитания със столица Триполи бе бивша италианска територия. Бенгази бе най-големият град в източната провинция Киренайка, където се разпореждаха англичаните. В далечния пустинен юг се намираше френската провинция Фесан с център Себха. Във всяка една от тях живееха по няколко бедуински арабски и берберски племена, по традиция постоянно враждуващи помежду си. Този елемент е онова, което различава събитията в Либия от тези в други арабски държави. Трибализмът бе и факторът, чиято многолетна практика даде на Кадафи възможност да „измисли” своето „народовластие”, наречено от него „джамахирия”.

Ефектът на доминото, който започна с Тунис и Египет, продължи в Либия, при това в тази страна той предизвиква трагични последици, чийто край не се вижда. Очевидно е, че Кадафи е заложил на силата, независимо какво ще му струва това. Неговото сваляне е нож с две остриета – от една страна, Европа се бои, че то ще предизвика хаос, който да не може да не се отрази върху много важните либийски петролни доставки, а всяко тяхно прекъсване би могло да доведе до енергийна криза, по-страшна от 1973 г. а и от „газовата” криза преди три години. От друга страна, запазването на режима противоречи с основните демократични принципи, с които се съобразява американското и европейското обществено мнение.
В Либия се намесва още един фактор, който липсваше в досегашните събития в други арабски страни и който пряко засяга България. Тук работят огромен брой чужденци, те са главната производителна сила, местното население е помощен фактор. Немалка част от тази чужда работна ръка, особено в медицината и отчасти в строителството, са българи. Взетите навреме от правителството ни мерки решиха, но само отчасти, този проблем. Субективният елемент – чисто българската психология - си казва и тук думата.

Бих споменал една непростима грешка на „нашата” демокрация. Когато един американец отиде в някоя страна, той, по силата на американските закони, (които нашенските демократи биха нарекли недемократични), е задължен да се обади в американското посолство и да съобщи своето местонахождение. След нашенските промени през 1989 г. българите бяха „освободени” от подобно задължение. И повечето от тях въобще престанаха да общуват с официалните власти в лицето на посолствата. Причините са две. Първата е натрапчивият спомен от „ченгетата” с дипломатически паспорти от недалечното минало, които използваха положението си, за да смучат „информация” както за атмосферата в българските колективи, така и за настроенията в съответната страна. Втората е чистата андрешковщина – страхът, че те ще бъдат заставени да плащат … данъци! Не посолствата са виновни, че не знаят колко българи има тук и там, а самата ни система. Това особено важи за Либия – иначе как ще се говори, че българите там били между 500 и 1500, а може и повече души.

Кризата в Либия се превръща и в хуманитарна. Става въпрос за липса на елементарни храни и лекарства. В страна, чието население е вече свикнало с ниските дотирани цени за хляба и основните хранителни продукти, внасяни навсякъде чрез сложна централизирана система, с безплатната медицинска помощ и безплатните лекарства, въвеждането на ограничения в тези области би се превърнало в трагедия и би усилило анархията, която постепенно обзема страната. Нека добавим още един проблем. Либия на Кадафи, по договореност с Берлускони и с италианска помощ, постепенно и твърде успешно се превръщаше в преграда за многохилядното множество бегълци от Черна Африка към Европа. Сега, дори да съществува желание, която и да е власт в Либия ще се нуждае от време, за да може да вкара в релсите това множество от нещастници, виждащи в Европа мечтания рай Това ще наложи цялостно преустройство в европейската гранична система, особено по откритите средиземноморски граници.

Така че рано е да се ръкопляска на възможно сваляне на Кадафи. Повече от очевидно е и в Либия, и в Тунис, и в Египет, че младежите, на които се възлагат толкова надежди, ще си останат с голия си възторжен ентусиазъм. Нека да сме наясно, че въпреки стремежа те да бъдат показани като бъдещо гражданско общество, а може би и субективното им желание да станат такива, те са и ще си останат мюсюлмани и религията така или иначе още дълго време ще бъде силен фактор при решаването на арабските проблеми. Мълчаливите засега ислямисти съвсем не са последните, които мечтаят да поемат нещата в свои ръце…

Киряк Цонев