Росен Миленов: Будители, не позволявайте да осакатят децата ни!

Бяхме деца, когато повярвахме в промяната. Остаряхме, а чаканото добруване така и не дойде. Резултатите са катастрофални: съсипано селско стопанство, унищожена промишленост, призрачни обезлюдени села, задръстени с боклук градове, продадени за жълти стотинки печеливши предприятия, пустеещи плодородни земи, изнемогващо здравеопазване, деформирана образователна система. А хората – обезверени, отчаяни, загубили всяка надежда. Не живеят, а вегетират, притихнали в очакване на края. Някой дори се молят той да дойде по-бързо – като избавление от жалкия живот.

От години съм по площадите в битка срещу мафиотите, които оръфаха България и лишиха съществуването ни от смисъл.  Никога не се отказах въпреки пречките, побоищата, арестите. Знаех, че постъпвам правилно и че трябва да продължа – заради семейството ми, заради народа и заради себе си. Човек трябва да обича родината си и да има морал – в това вярвам и то ми е давало сили да не спирам. През това време срещнах хиляди хора с най-различни проблеми и всеки от тях носеше своята болка, довела го на улицата. Но такава мъка като през последните месеци не съм изпитвал. Накъдето и да се обърна – руини, мизерия, страдание. Във въздуха се усещаше мъртвило. По-възрастните се движеха като сенки. Не искаха да чуят за избори и политици. Бяха построили с труда си една нормална държава, а тя ги ограби, унизи и прокуди децата им. Онези, които се спираха, искаха само едно – вече да не ги лъжат и крадат, а да имат сили да дочакат децата си да се върнат.

Затова нямам право на отстъпление от поетия път. Ние – българите -  нямаме и ден за губене, ако искаме да има бъдеще родината, за която милеем. Достатъчно време дадохме на всякакви властници, твърде дълго бяхме лоялни към партии, които ни търсеха само по избори, а после гледаха своите интереси. Наслушахме се на празни обещания. С търпението си им позволихме да се гаврят с достойнството ни, да нарушават безнаказано законите, да отнемат правата ни на граждани, да ни лишават от човешкото право на свобода. С бездействието си ние станахме съучастници в продаването на България. И не им стигна всичко това, ами решиха да ни затворят в клетка като опитни мишлета. Правеха експеримент с психиката ни, а ние покорно изпълнявахме. Уж в името на живота ние се отказахме от него! Спомняте ли си онази стара песен за ,,девет милиона мишлета“? Е, след безотговорната си пасивност сега сме има-няма шест, но вече наистина затворени и обезумели от страх. А както е тръгнало – да се настройваме българин срещу българин – до 50 години може да се окажем малцинство в собствената си страна.

За да завладееш една държава, не е нужно да я нападаш с танкове, атомни бомби или лазерно оръжие. Трябва само да доведеш народа й до пълна деградация – физическа, нравствена, духовна. Да обезличиш нацията и тя сама ще коленичи пред завоевателя като пред спасител. Лесно е – създаваш псевдокултура, подменяш традиции, вграждаш чужди  модели в мисленето и поведението на подрастващите, изкушаваш ги с лъскави играчки, задоволяваш дребната им суета и най- вече – стъпкваш образованието. И с този народ е свършено. Толкова е просто. Не пращаш армии. Само обезкървяваш нацията, като й отнемеш децата. Разбира се, може да се започне и от възрастните – те са неработоспособни, нуждаят се от грижи и са в тежест на системата. С тях е и по-лесно: убеждаваш ги, че е за тяхно добро и те слушат – нали са отговорни. Но в центъра на внимание трябва да са децата. Деформираш ги, откъсваш ги от семейството и ги насъскваш срещу  родината. Така я лишаваш от бъдеще. И тя става свободна територия за чужди народности.

Напълно съзнавам, че ситуацията в страната ни е свързана със случващото се в световен мащаб. Правителствата са притиснати финансово да изпълняват налудничав план на мракобесни сили. Но в такава глобална криза всяка държава търси най-добрия за нея изход, за да продължи да съществува. Нашите държавници, обаче, покорно мълчат, вместо да вземат спешни мерки за опазване на нацията. На път са да ни лишат от права, гарантирани от Конституцията. Целенасочено разделят обществото на две: ваксинирани и неваскинирани, имащи право на работа, свободно пътуване, забавления и нямащи това право. А ние чакаме.

Сънародници, наистина ли ще допуснем да ни отнемат всичко, което осмисля понятието ,,живот“? Те посегнаха и на децата ни! Не стана сега, нито отведнъж. Това беше десетилетен процес. Криво разбрахме демокрацията и свободата превърнахме в слободия, стигаща до пълна разюзданост. Чалга, наркотици, хазарт, еднополови връзки, пристрастеност към виртуалния свят – нищо не ни изненадваше, нали сме толерантни. Децата ни от бебета учеха английски език, а не знаеха български, но това не ни смущаваше. Напротив, насърчавахме ги да бягат в чужбина, защото в тази загубена държава бъдеще нямат. Ами как ще имат? В края на 20в. България беше сред първите в света по качество на образование. Днес ни сравняват с африканските страни. При толкова скъпи частни училища и университети едва ли не във всеки град, системата всяка година бълва все повече неграмотни. Преди бяха нужни 5г., за да завършиш висше образование по дадена специалност, а днес за 3г. вземаш две висши. Да не говорим, че и без да си стъпил в учебното заведение, си купуваш диплома и после ставаш началник. В миналото учиш здраво и се явяваш на изпит, а сега кандидатстваш с оценка от матурата. Гимназисти не ходят на училище, но имат в дипломите отличен успех. И колкото по-затъпяваха децата ни, толкова по-лесен изпит им се даваше. Обидно лесен за знаещите. После се чудим защо децата ни били демотивирани за учене. Защо да полагат усилия, когато реалността им показва съвсем други примери? Простащината бе издигната в мерило за социален престиж. Всички виждахме какво става. Всички знаехме за пропукването на образованието. Какво направихме, за да го спрем? Почти нищо. Сега вече нямаме никакво време. Трябва да действаме всички заедно – като българи и като родители. Две години учениците се обучаваха по необичаен начин – дистанционно. Да, знам, че тези промени засегнаха всички нас. Но възрастните имат житейски опит и начини да се справят с изолацията. Едно дете обаче е лесно ранимо. То се нуждае от своите приятели и учители много повече отколкото ние – възрастните –  имаме нужда от колегите си. Затворено по цял ден пред екрана, детето е изложено на доста опасности: разбито физическо здраве, затваряне в себе си, стрес, тревожност, умора, апатия, неумение за адаптивност в екип след време. Сега ситуацията се повтаря. Учители и ученици са затворени, изолирани, разделени. Единствената връзка е чрез машина, а децата ни се нуждаят от живо общуване. Никой не знае какви ще са последиците от този социален експеримент. Но едно е ясно – най-високата цена ще платят нашите деца, защото пред тях е бъдещето. Ние като родители сме длъжни да им помогнем. Не можем пасивно да наблюдаваме онова, което се прави с децата ни.

Българи, днес е Първи ноември. Денят на будителите няма да се отбележи от учители и ученици, училищата ще посрещнат празника притихнали. Но ние, родителите, трябва да пробудим разума си, да намерим смелост и да помогнем на ученици и учители в тяхната битка за нормално образование. Ако осакатят децата ни, с нас е свършено, а България е обречена. Не бива да им го позволим!