Кукерите и техните „роднини“ по света. Защо маската и шумът се повтарят?

Навсякъде формулата е сходна. Маски, които не приличат на хора. Шум – колкото може по-силен. Движение по улиците. И ясното усещане, че това не е спектакъл за гледане, а участие – нещо, което се прави заедно.

Балканският ритъм: Перник и кукерските игри

В България най-познатият образ са кукерите – тежки маски, чанове, ритъм и строго определени роли. В Пернишкия регион тези игри се свързват с празника Сурва и се подготвят дълго – костюмите често се правят с месеци, а участието е въпрос на чест за цели фамилии.

Важно е да се каже: тук не става дума за възстановка на някакъв „праисторически ритуал“, а за жива традиция, която се променя, но запазва основната си логика – шумът, маската и общността като защита срещу хаоса.

Словения: Курентите и обиколките от врата на врата

В Североизточна Словения съществуват курентите – маскирани мъже с кожи, звънци и характерни шапки. Те не танцуват на едно място, а обикалят от къща на къща, като посещението им се смята за благоприятно. И тук маската е умишлено плашеща, а шумът е част от ритуала.

Разликата е в детайла, не в смисъла. Курентите не „гонят злото“ като абстрактно понятие, а символично отбелязват края на зимата и началото на нов земеделски цикъл.

Унгария: Страховитите маски на Мохач

В унгарския град Мохач маскираните участници, известни като „бушо“, се появяват в края на зимата с дървени маски, кожи и шумни инструменти. Обичаят се изпълнява по време на карнавалните дни и е свързан с прехода към пролетта.

И тук няма театър за публика. Цялото населено място участва – някой с маска, друг като зрител, трети като домакин. Общността е сцената.

Португалия: Каретушите на Поденсе

Далеч от Балканите, в Северна Португалия, се появяват каретушите – млади мъже с пъстри костюми и маски, които тичат по улиците, звънят, скачат и „закачат“ хората. Макар цветовете да са ярки, а не мрачни, идеята е същата: временно преобръщане на реда и освобождаване от напрежението на старата година.

Това не е религиозен ритуал в тесния смисъл, а социален – начин общността да си позволи шум, хаос и смях в точно определен момент.

Италия: Тежките звънци на Сардиния

В Сардиния, в градчето Мамоиада, маскираните мамутонес носят тежки звънци на гърба си и се движат в бавен, почти хипнотичен ритъм. Тук няма подскачане и гонене – има строгост, повторяемост и дисциплина.

Въпреки различния стил, функцията е същата. Маската обезличава. Звънците доминират пространството. Улицата се превръща в място на ритуал, а не на ежедневие.

Защо тези обичаи си приличат?

Общото между всички тези традиции не е „древността“, а ролята им. Те се появяват в общества, които живеят близо до природните цикли и имат нужда от символичен момент на преход. Маската позволява временно да не си себе си. Шумът маркира промяна. Колективното участие създава чувство за сигурност.

Това не са „останки от езичеството“, както често се твърди, а социални механизми, които продължават да работят, защото отговарят на човешки нужди.

Локално, а не универсално

Важно е да се прави разлика между традиция и мит. Всяка от тези практики е локална – тя принадлежи на конкретно място, хора и време. Няма „една обща древна маскарадна традиция“, която всички са наследили. Има сходни решения на сходни проблеми.

Точно това ги прави интересни. Не защото са „най-стари“, а защото показват как различни общества мислят по подобен начин, без да си приличат напълно.

Традициите не са музейни експонати

Кукерите, курентите, бушо и мамутонес не съществуват, за да доказват идентичност пред света. Те съществуват, защото хората още имат нужда от тях. И докато това е така, те ще се променят – ще се снимат, ще се показват, ще се коментират.

Това не ги прави по-малко „истински“. Просто ги прави живи.