Бойко срещу Слави –двама каубои, единият от тях лъже!

Георги Лозанов

Досега никой не успява да се пребори със Слави. Въпреки професионализма и популярността на претендентите.
Например Азис, който дълго и въодушевено опитваше със собствено вечерно шоу в TV 2 (по-късно PRO BG). Като предлагаше пределна телевизионна алтернатива на монолитния патриотично-мачистки образ на Слави – букет от персонализирани различности на сексуална, етническа, културна и каква ли не друга основа. Но в последна сметка се отказа със заканата, че повече няма да работи в телевизии, които не са национални, което обаче прозвуча по-скоро самоутешително.

Следващите са Иван и Андрей, които съвсем директно заявиха амбициите си не само с жанра и мястото си в програмата на НТВ, но и като за разлика от Азис „влязоха в обувките” на Слави – и като структура на предаването, и като сценично пространство, и като тон на геговете и диалозите. В смисъл: ще те бием на твой терен, защото ние сме новата телевизионна сила. Само че засега поне впечатлението е за по-бледо копие, което допълнително увеличава интереса към неизбежно амортизиращия се с годините и компромисите оригинал.

Откъде е тази ефирна непоклатимост на Слави вече повече от осем години? Защо не можеш да го поместиш, нито като го атакуваш от далеч, нито от близо?

Може би, защото Слави е музикант и певец, което дава още едно измерение на сценичното му присъствие. Но и Азис е! И то в същата ниша – на попфолка, където именно той е кралят. И също си имаше бенд. Както впрочем и Иван и Андрей, при това техният е напътстван от мегазвезда като Дони. Вярно е, че славата на Куку-бенд сякаш остава ненадмината в телевизионния ентъртеймънт, но така или иначе в едно токшоу това е поддържаща роля.

Тогава може би е заради гостите? Но те у нас общо взето са един не кой знае колко голям кръг публични лица, които се въртят в ефира с известно фокусиране според профила на предаването. И рано или късно ти се налага да ги повтаряш и потретваш. В това отношение дори да си отскоро на екран е привилегия.

Да не би тогава рейтингът на Слави да се крепи от младите? Но това толкова повече е валидно за Иван и Андрей и то не само възрастово, но и като лайфстайл, реакции, сленг… На техния фон Слави даже е „олд фешън”.
Дали пък Слави не дължи славата си преди всичко на сценаристите? Някои от тях – като Иван Кулеков или Иво Сиромахов, вече са автори със собствено име в литературата. Има обаче един прост тест, който показва, че и текстът не е решаващ в случая. Когато Слави трябва да бъде заместван именно от сценаристите си, собствените им шеги от собствените им уста, започват да звучат плахо, неорганично, измъчено. В токшоуто, тъкмо защото е „ток” (от „talk”, англ. – разговарям), всичко опира да този, който говори, до неговата способност да дава на казаното живот, да изгражда образ, да убеждава и импровизира. Както навремето се говореше за Таня Лолова, че може да направи шоу и от телефонния указател.
А и Азис, и Иван и Андрей, макар и по различен начин, са създали разпознати и търсени екранни образи, имат бърза реакция и подкупваща артистичност. Иван и Андрей се ползват и от привилегията на общуването помежду си, в което импровизациите удвояват шегите. Слави чувства подобна липса и се опитва обикновено да я компенсира със закачки с Годжи.

Може би в последна сметка всичко опира до смелостта. С „Хъшове” Слави си създаде героически ореол – най-напред при Виденов на борец, а после при Костов и на преследван. Но пък вън от историята си шоуто за дълги периоди губеше критически хъс. Към Бойко Борисов, да речем, когато Росен Петров беше още там. Или пък напоследък – към Георги Първанов. Разговорът с него направо намирисваше на PR.

Докато Иван и Андрей без да се правят на дисиденти от ново време, макар и не винаги, пазят хъшлашка дистанция спрямо силните на деня. Да не говорим за Азис, който не се вълнуваше много много от политика, но прекрачваше табута във всички други области. Беше образец за контракултурен бунт.

Тогава? Слави превъзхожда всички останали в едно – той е самото шоу. Азис, Иван, Андрей и пр. минават през него, идвайки от другаде и запътили се на другаде. Докато Слави все си е там. Той е фанатичен поданик на шоуто, което създава. Не позволява да мислиш, че може да има живот извън него, та дори да се ожени, да намери своята сръбкиня или своя китаец. Въобще да има нещо по-важно от 22.30-23.30 по bTV. Когато го е нямало някоя вечер, това винаги е носило заплаха – за болест, за заговор, за край. Така, впрочем, е и по света – известните водещи и шоуто им стават синоними, връзката прилича на религиозна, предполага транс. У нас единствено Слави го умее, изписан е на физиономията му. Бръснатата му глава и главите край нея приличат на телевизионна секта. Дори когато му се налага да влезе във форматите, които сам продуцира, той го прави като водещ, дошъл от собственото си шоу.

В този смисъл, ако той самият не се откаже или изчерпи, не е заплашен от „естествени врагове” в телевизионната джунгла. Ударът обаче дойде от политическата. Той беше нанесен от другия доказан владетел на имиджите у нас – премиерът Бойко Борисов. Ударът беше безмилостен, защото засегна тъкмо „носещата конструкция” на Слави – „религиозното тъждество” между него и шоуто му. Премиерът, сякаш между другото, но с тренираната си свойскост в публичния диалог го уличи, че е искал заедно да направят и да разделят наполовина партията ГЕРБ. А като допълнителна печалба да получи и разрешение за строителство на терен, отреден за градинка. С други думи, че за Слави шоуто вече не е ценност само по себе си, а разменна монета в задкулисни бартери. Така премиерът без много приказки свали водещия от високия му телевизионен пиедестал и го понесе към изхода.

Досега Слави успяваше да се измъкне в последния момент от подобни игри, залагайки на собствената си слава. „Гергьовден”, например, което му струваше раздялата с Любен Дилов. Или като онова интервю, което даде от болницата, за да запази шоуто си на екран.

Този път обаче срещу него е човек със сходен, ако не и с по-голям медиен потенциал, при това в същия мачистко-патриотичен имиджов репертоар. Така че особени територии за отстъпление нямаше и на Слави му се наложи да предприеме действия в сферата на кризисния PR, за да се защити не от друг , а от министър-председателя. Да влезе в мъчителната схема: тежестта на неговата дума срещу тежестта на Бойковата… Двама каубои, единият от тях лъже!

Реакцията на Слави беше добре премерена, преди всичко като драматургия и мизансцен по матрицата на „Дванайсет разгневени мъже”. Бойко с обвиненията си символично го вади от шоуто и го поставя под подозрение. Във вторник вечерта шоуто трябваше да разсее подозренията и символично си го върне обратно. За целта то се олицетворяваше от сценаристите в черни костюми, които играеха съдебни заседатели – като в доброто кино, всеки със своите особености. Шефът им трябваше да ги убеди, че не им е изневерил с Бойко и той, разбира се, успя. Направи го сценично убедително, искрено и с горчивина. Последната имаше два плана: личен – разочарован съм от един приятел, и обществен – изпълнявал съм дълга си на „коректив на властта” към всеки министър-председател, но Бойко не можа да го понесе.
И Слави като нищо щеше да излезе победил, ако сред въпросите, които му задаваха сценаристите, не липсваха два: а към Първанов нямаше ли дълг на коректив и каква е тази история с градинката?

Сега просто битката продължава… Ако двамата герои не изчислят, че загубите им винаги ще се по-големи от печалбите и не изчакат в мълчание да избледнеят имиджовите им белези.