Бомба за свободното слово

 Като гледам ръководството на социалистите обаче, не би могло и да се очаква друго. Голяма част от семинаристите едва ли знаят кой е Кирков, а още по-малко прочутата му фраза, отправена към военния министър Рачо Петров: “Ако съм си продал труда, не съм си продал съвестта”. Пък и не им трябва, щото те са на едно друго ниво... Именно от висотата на това ниво ще да се е изказал Антон Кутев, този титан на немисълта, рицар на нищоговоренето, корифей на кухата фраза, гений на скудоумието, този translator на глупотевини в Силистра. Там, край Дунав, той казал: „Правителството и лично Бойко Борисов оказват натиск върху няколко частни телевизии, за да ги накарат да покажат лоялност към сегашния кабинет. И още: „Настоящият пресцентър на БСП не само че не трябва да подава оставка, но трябва да остане и в настоящия си състав, защото сега върши поне 3 пъти повече работа, отколкото по времето на Илияна Йотова”. Две неща казал, а от тях ни облива печал в количества, от които и комините на „Кремиковци” биха се изчервили... Ето какво става, когато бъркаш сънищата с реалността и обратно. Кутев обаче взима пример от Станишев и след това (ерархията в БСП е като устава в казармата) от Михаил Миков, които нарекоха медиите съответно „лапнишарани” и „палаши”. Цялото дясно може да е спокойно, докато БСП разчита на Кутев, а не на Кирков. Такива нови центуриони ще разкатаят фамилията на столетницата, което Станишев би могъл да забележи и без да наднича в микроскопа, който подари на Доган, ако Доган му позволи...
Хубаво е журналистите от политическия ресор да запомнят тези неща поне за известно време. Помага в мигове на демотивация или когато се задава нов собственик на хоризонта.

Но не „прозренията” на отговорни другари от БСП са толкова важни в случая. С тях и без тях медиите все ще са в положението, в което са. А то не е нито светло, нито розово като онези две беемвета на армията, които Свинаров толкова се дърпаше да припознае. В момента всички опити българската журналистика да бъде спасена или поне да й се помогне изглеждат обречени. Защото, както обикновено, разчита на помощ отвън. Намираме се в ситуация, когато в някои партийни централи да кажеш, че си журналист, е все едно да крачиш пред Гестапо с жълта звезда на ревера. В смисъл, че не всичко, изречено от Йозеф Гьобелс, е забравено... Иначе не бихме се докарали дотам изразът „свободно слово” да е равен на „правилното слово”. Думичките Liberta и Freedom си съществуват, но никой не се интересува от тях. Но пък и кой е казал че трябва, нали? ДАНС нали точно това успя да докаже за има-няма две години. Тотален контрол над медии и журналисти. „Ето защо такива служби като ДАНС са по-опасни за националната сигурност, отколкото деянията за борба, с които са създадени – корупция и организирана престъпност”. Думите са на бившия шеф на НСС ген. Иван Чобанов. Това не е просто упрек, а присъда за тези, за които медиите са „лапнишарани” и „палаши”. Откъм тях обаче ще чуем единствено изръмжаване в стил: „Видяхте ли, че правилно сме го отсвирили този в Зимбабве”.

Медиите сами се оставиха на милостта на такива хора. И не от вчера, а открай време. Да гледаш в очите поредния Голям Държавен Мъж и да попиваш всяка негова дума за „четвъртата власт”, „свободата на словото” и „демократичните завоевания” си е чиста проба „Стокхолмски синдром”. Така зайчето гледа боата.
Не мога да се сетя дали Станишев е участвал в някоя от грандиозните световни срещи на българските медии по света, организирана от когото трябва и както трябва. Там неговият приемен „баща” в БСП, а сега и на всички нас, под формата на президент - Георги Първанов, казва доста ярки неща за българската журналистика, медиите и свободата на словото. Та, лапнишарани или това, което казва президентът, са българските медии? Защото не е едно и също. Макар за медиите и двете да са еднакво тъжни, защото няма как да са верни заедно.

Гилдия, която се е докарала дотам, за нея да говорят такива неща самите й покровители, заслужава един освежителен, животоспасяващ, жизнеутвърждаващ и разкрасяващ взрив. Бом-ба. Кутия с часовников механизъм. Връзка тротилови шашки. Половин кило пластичен взрив. Диазодинитрофенол. Тринитротолуен. ВИП денс. Цялата истина. Или поне няколко коктейла „Молотов”, моля. Никакви дискусии, тържествени речи, „кръгли маси” (банкетни може, също и чевермета), експертни мнения, семинари на „Боровец”, „Катарино” или Хисаря, диспути, дебати (егати, ебати) и мангизлийски (познай кой прибира парите) европрограми няма да спасят българската журналистика и свободното слово. Защото мостовете между тях са взривени още преди американските самолети да изсипят товара си над Югославия. Всички, които отричат това, доказват, че съм прав. Те искат тъмната страна на занаята да си остане такава. А тя е по-тъмна и от най-сивия сектор в икономиката, защото засяга и морала, призванието, душата, достойнството, честта, себеуважението, гордостта, ако щете и храбростта, доколкото е останала на всеки, хванал се да си изкарва хляба с лап-топ, микрофон, камера и фотоапарат. Посиняхме от удари, повръщаме от погнуса, смалихме се от унижения и пак не се научихме да не си мълчим. Форумите останаха единственото ни бойно поле.

А е толкова просто да се каже, напише, покаже на обществото, че тези, които се правят на най-големи в бранша са пълни с хелий. Те манипулират, услугват, слугуват чрез словото. Същите се обединяват и правят някакви професионални, етични и отраслови съюзи, за да преметнат рекламодателите. За тях те имат документирани, доказани и подпечатани с девет печата и петнайсет подписа тиражи-миражи, пийпълметрични (гастроскопични ако щете) изследвания, социозоологически анкети. Те са в самолета на президента, който пътува за където и да е. Те задават въпросите в следизборната нощ, правят интервютата с „Големия Бял Човек”, съветват, не съветват, редактират, внушават, подреждат мислите, правят програмата, анализират, презират, препоръчват, подсказват, шушнат, драматизират, цупят се. Те са сянката на властта. И нейни копита. Те са свободното слово, което дори е свободно да не е свободно. Те са четвъртата, петата, шестата, седмата и пр. власт или напаст. За тях плюене и лизане е едно и също усилие.

Ето защо бомбоспасението е без алтернатива. Питате се, съвсем аргументирано, какво е „голяма бомба”? Ами да речем смес от нови търговци, стари курви и държавен бардак, в който се знае кой пие и кой плаща, но това е „нашата малка тайна”. На пръв поглед изглежда, че се задава нещо страшно, но по-страшно няма накъде. Треперели гренадирите на словото в разни медии, че нови собственици щели да ги напазаруват. Гренадири, братя по оръжие, какво ви пука, и без това от години пишете каквото ви кажат, а не каквото мислите. И не това е проблемът. Проблемът е, че мислите, че така трябва. Не съдя никого, не ме разбирайте неправилно. Изборът е личен, но все пак има и друга гледна точка. Това просто не е журналистика. Не е дори тук, върху недореституираните 111 хиляди, колкото и да ви/ни/ми се иска. Става дума за общност от текстописци, текстолизци и текстовъзложители. Манифактура „Свободен глас”. Опит да излъжем нас си. Нека поне гръмне, да се сринат няколко медии, медийни проекта или както там се наричат, за да се види какво има вътре. Веднъж завинаги.

А гърмящата смес се забърква дори в този момент; признаци и сигнали се усещат всякакви и отвсякъде. Не са спокойни дори най-mastitis рицари на свободното слово. Звънят ли звънят тук и там и подпитват с подкупващ (от подкуп) гласец: „Ами аз като подкрепям тялом и духом (особено тялом) новата власт, няма ли да ме?...” Може да те (18), но това няма да ти... Нали се сещате?

Преди десетина дни бях в операционната. С чувство за хумор, но и с разбиране, във ВМА ме питат: Пак ли си тук? Малката закачка е по повод 22 септември 2008 година, Денят на Независимостта, когато бях пребит с чукове, железа, арматура, винкели и други сечива. Годишнината отбелязахме заедно: от лекарите скалпела и анестицидите, от мен – тялото. А сестрите - същински самодиви, както е казъл поетът. Прекарахме си чудесно: аз, с напълно подтиснати функции на ЦНС (Централната нервна система), а те – чрез нови костни имплантации към прогрес, кариера, титла и, дай Боже и Б.Б. - по-добри заплати. На многая лета и амин.

Но защо ви занимавам с толкова личен и незначителен проблем? В навечерието на 22 септември, годишнината от сражението на ул. „Петко Каравелов”, където нашият отбор, сиреч аз, даде жертви, а противникът, триумфиращ победител, се оттегли в строен ред, ми се обади числом Иван и словом Бедров. Пита ме за прокуратурата, за разследването, за физическото ми състояние, за свободното слово... Получи кратки и безсъдържателни отговори.

На следващия ден някакво жизнерадостно същество от тв „Европа” ме поздрави с големия български празник. Мълчах, убеден, че Propofol-а още не е напуснал вените ми... Попитах дали това не е някаква шега. Не, не било, а покана да поговорим за свободата на словото. Отказах вежливо. Което също е свобода на словото...

„Българите успяваме, когато имаме една цел”, - казала Ирина Бокова в интервю след избирането й за директор на ЮНЕСКО. Значи моята и вашата цел е била ЮНЕСКО и я постигнахме. Чрез Бокова. Ура! От личния проблем към обществената полза.Това исках да ви кажа с лиричното отклонение за Военна болница.

През хиляда деветстотин петдесет и някоя си година излиза на екран филмът „Liberta” на Роберто Роселини. С него той се опитвал да каже, чрез образа на освободен затворник, че свободата е стремеж, силен стремеж. След години дъщеря му Изабела Роселини заявява, че свободата е неистов стремеж, какъвто е на живите същества към секса. Остава да разберем какво е свободата за българските медии. Просто стремеж? Стремеж към секс или и към още нещо? Към нищо, би казал Сан Антонио еднозначително...

Драги колеги, черноработници, черноризци, храбреци, черноризохрабърци! Бомбата за медиите цъка и свободното слово е последното, което ще се втурне да я обезвреди. Можем да се спасим поединично, каквато е традицията, на двойки и карета или всички заедно. Трябва само да поговорим открито и да си кажем нещата каквито са. Не ни трябват съдии, а на сейбий се наситихме.

И понеже това няма да стане, аз се надявам на бомбата, тази кокетна, неголяма кутия с часовников механизъм. По-лошо няма как да стане.

Огнян Стефанов