Мюрето Мюмюн хвърли медийна бомба, поръчана да отвлече вниманието от нещо друго

Ще започна с кратко описание на скандала между лидера на “Атака” Волен Сидеров и вестниците “168 часа” и “24 часа”. На 22 февруари в. “168 часа” публикува изявление на Сезгин Мюмюн, председател на център “Справедливост”, което има ефекта на мейдийна бомба: ДПС дало на “Атака” 1,6 млн. лв. за изборите през 2005 г. В. “24 часа” препечатва част от материала. Мюмюн твърди, че притежава документ, в който някой докладва на Доган, че парите са дадени на “Атака”. Вероятно шокирани и справедливо ядосани, симпатизанти и депутати от “Атака”, водени от лидера си Волен Сидеров, отиват в редакцията на двата вестника, за да изяснят случая. В един момент обаче нещата излизат от контрол, разменят се реплики, отправят се закани за съд за клевета и пр.
Колко тъжно!
Волен е журналист с доказани професионални качества. Той знае, че няма медия, която не би публикувала “нещото Мюмюн”, защото то е новина, сензация, катализатор на тиража и рекламата. Може да е нечистоплътна тази новина, каквато вероятно ще се окаже, но е новина. А и никой не е твърдял, че журналистиката е кристално чист занаят. Правилата на бизнеса диктуват използването на всички позволени средства за привличане на читатели и рекламодатели, а също и вдигане на тиража. Дали това е справедливо или не, вече е съвсем друга тема.
Според мен най-тъжното в случая е, че лице като Сезгин Мюмюн успя да хвърли въдица, на която се закачи възможно най-едрата риба – СКАНДАЛА. Който е пуснал мюрето Мюмюн, сигурно сам е изненадан от постигнатия грандиозен ефект: нахлуване в редакции, замесени политици, изявления на журналисти, експониране на скандала в останалите медии, намеса на прокуратурата, като един воин на справедливостта... Ако нещо ме учудва в цялата история, това е, че участниците в нея играха всеотдайно по сценария на автора, който вероятно е следил ескалацията на напрежението от своя кабинет в центъра на София.
Историята стартира като водевил с твърдението на Мюмюн, че намерил съдбоносната докладна записка в пощенската си кутия. Ах, недей! След това я пратил за домашно на главния прокурор. Преди да получи отговор, че всичко това е някаква тъпа шега, отива във в. “168 часа” и изрича огнените думи за дружбата между ДПС и “Атака”. При разплитането на чорапа се разбра, че Мюмюн е някогашен депесар. Бил и в затвора, както сам твърди, по обвинение за шпионаж, а всъщност бил последовател на Апостола, но по линия на полумесеца. Леле колко страшно! След като в собствените си очи израстнал до водеща политическа фигура с революционна биография Мюмюн, запретнал ръкави и съучредил партия ГЕРБ. Някъде тук е заровено и кучето. В предаването “Неделя 150” на БНР журналистката Лили Маринкова проведе телефонен разговор с Мюмюн, който е еталон за психопортрет на новия “герой на деня”. Автобиографичното лъсване на Мюмюн бе не само медицинска, но и политическа диагноза за това, какви хора напират да управляват съдбините ни. Ето това вече е много страшно.
Питам се само, какво щеше да стане, ако Волен Сидеров бе дал пресконференция, на която да заяви, че има някаква грешка – не 1,6 млн., а 3,4 млн. са му дали от ДПС. Можеше да покаже и документ, че от ГЕРБ са му броили едни други 3-4 млн. за изборите – печати се изработват за половин час, подпис се имитира за няколко секунди, никакъв проблем. Тогава и поддръжниците му сигурно щяха да разберат колко нелепа е медийната ария на Мюмюн. И ако беше станало така, нямаше ли сега да се налага на ГЕРБ да обяснява какъв е този Мюмюн и кой пощальон му пусна бележката, както и дали Мюмюн въобще има пощенска кутия... Аз лично мисля, че щяха да се разграничат от него, а след това да го покрият за дълго време.
Но стана обратното и нещата се изкривиха до сериозни и опасни. А са само гротескни. Освен ако сценаристът не написа този скандал, за да скрие друг такъв. Това вече е домашно за цялото общество.