Чалга бал - чалга държава!

Ju_18

Ученето, да не говорим за баловете, за съжаление отминаха със скоростта на светлината, а заедно с тях и детството, а и празничното, екзалтирано и цветно настроение. Отново е тихо по улиците, безбожно скъпите автомобили пак са пълни само с мутряги, фризьорските и козметнични салони върнаха нормалните си работни часове и цени, треската официално приключи. Останаха само мазолите по краката, приятните емоции, хилядите снимки. Остана споменът и леко тъжната нотка в гласа, когато разказваме за балната вечер.

Аз обаче няма да го правя. Безумно е да пиша за нещо, което единствено се преживява. Невъзможно е да описвам единичните мигове, в които човек се чувства най-щастлив заедно с приятелите си, с класа си, с учителите си. Думите просто са слаби. Редом с тръпката от бала обаче, отново със силна тревога бих искала да обърна внимание на един далеч по-наболял и познат проблем. За пореден път. Споделям ви разказа на едно момиче, без да го коригирам, преиначавам, доукрасявам и променям...

"Целият ни бал беше чалга! В буквалния и в преносния смисъл. Роклите, гримовете, обувките, ресторанта, дискотеката... Боли ме, че хубавите ни момичета изглеждат по този начин. Идеалите на цяла една нация са може би безвъзвратно преобърнати - търси се евтината визия и лесната плячка, набляга се върху скандалния външен вид и плоската повърхност, върху пошлото, комерсиално поведение и продажните думи, върху лошите постъпки и прекомерно разголените тела. Кой поглежда отвъд, кой задържа погледа си за по-дълго зад обвивката, кой търси вътрешността. Къде са добродетелите, описвани и възхвалявани от Ботев, Вазов, Славейков, Вапцаров, онези добродели, които толкова ни набиваха за матурата... Къде са светлите идеали и чистите чувства, къде са откритите и честни хора от книгите, филмите, от миналото... Може би звуча адски шаблонно, но ми е жал за тези хора, жал ми е за това, че малко са онези, които не изглеждат пошло и смешно. Нека сега ти разкажа...

Мисля да започна от ресторанта. (Роклите няма да ги коментирам. Всички имаме очи.) В него влизат само абитуриенти. Столичен централен лъскав ресторант, червен килим, спретнати сервитьори. Обстановка за милиони. Първата мисъл, която ти минава през главата, е, че се чувстваш като звезда, най-накрая си сбъднал това, което си гледал по телевизията - слизаш от скъп автомобил, отварят ти вратата, посрещат те, снимат те, вървиш бавно, за да може всички да ти се порадват. Дали искрено, или не, няма значение. Постепенно обаче идилията се пропуква. Отнякъде изниква долен цигански катун, миришещ на гранясало, прокъсан, мръсен и непоносим с грозния, отвратителен кючек, който произвежда. Най-нахално всеки един от членовете на катуна ти се бута, досажда, доближава се толкова близо, че и противогазът едва ли ще помогне... И навсякъде чалга! Момичетата си поклащат пищните задници в тон, кефят се и се хилят кухо. И момчетата не им отстъпват. Естествено вадят и тлъсти банкноти - „скромно” възнаграждение за „такава прекрасна музика”! Да бе, по-хубава от Виенската филхармония, мани ти! Тези, които не танцуват с циганите, се смятат за аутсайдери, за някви по-задръстени, по-нисши. Другите са елитът! А дали?

В този момент си казваш: „Е, какво толкова, сега ще влезем в хотела и край на чалгията”! Така ли стана? Ти как мислиш? В началото всичко беше наред, дисководещият си кротуваше с някаква блусарка, седеше си спокойничко и не занимаваше гостите със себе си. Всичко прекрасно, докато не се чу „поздрав за еди-кое-си училищеее”. Потресаваща става гледката:  стотина натруфени девойки повдигат тежките си напомпани рокли и тръгват към дансинга, за да запеят: „Кой ще гали котето любовно,/ ела с мен да играеш на световно./ Мойто коте не е за игра, ха,/ то е само за сериозни господа!” Някои по-нахакани госпожици директно се покачват на столовете. В ресторанта, да, именно там! И всичко това пред смаяния поглед на онези учители, които години наред са преподавали онези добродетели, за които стана дума по-горе... Парадоксална гледка! Мисля, че по-абсурдно би било само ако и учителите бяха станали да танцуват... Едва ли има нещо, което вече може да ме учуди... Повярвай ми, ужасно е да не можеш да се изненадваш... Докрая все едно и също: „Алармата изключена и може всичко да пипаш, /съседката е влюбена, кажи ми как ме предпочиташ”, „ох, ох, ох не е любов” .. Каква лирика, нали?

Втората част на вечерта - още по-чалгийна... Има ли смисъл да се оповестява фактът, че тя е в „елитна столична чалготека”, в която според наименованието й, се очаква да полетим... Накъде обаче? Към небето ли... или по-скоро към кенефите... Най-скандално беше това, че чакахме един час, за да влезем. Опашката беше сякаш ще раздават безплатни кебапчета, бира и шопска салата. Безумно е да стоиш прав, да се блъскаш, да унищожаваш краката си от болка и всичко това, въпреки че си си платил куверт от 90 лева! Да, цели 90 лева. С тези пари баба ми кара половин месец... Е, влязохме...влязохме след десетминутно оглеждане от горилите на входа, влязохме, за да ни залеят с помия, влязохме, за да осъзнаем, че тези пари са били дадени, за да може долното, продаждно заведение да спечели. Да се нагруха и освини някой дебеловрат собственик, чието единствено занимание може би е да чука тъпи проститутки и да си купува скъпи коли, яхти, самолети, защо не и космически кораби... В „Нощния полет” бяхме пет училища плюс целия отбор на софийски футболен клуб и още какви ли не допълнителни посетители. За нашия випуск бяха отредени само две или три сепаренца (не можах да видя точно, нямаше как да се добера до тях), дискотеката се пръскаше по шевовете, нямаше НЕ как да танцуваш, а как да се мръднеш. И не преувеличавам, изобщо! Даже ми се иска, да преувелича, но не мога. Разказвам го както си беше. Чалга, чалга, чалга! Навсякъде, по всякакъв начин. Чалга, която разяжда и прогнива мозъците, прави феновете си жалки. Тъжно е, наистина е тъжно от това, което видях. Видях го и си тръгнах. Задушавах се, вътре беше толкова топло. Докосваха ме някакви мокри тела, не можех да дишам, не можех да живея. Малко бяха като мен обаче. Е, махнах се и прекарах една от най-хубавите ми вечери в живота! Майната им на 90-те лева, даже съм щастлива, че ги дадох, иначе нямаше как да осъзная за пореден път, колко се е чалгализирало съзнанието на българина, опростачващ се доброволно, прецакващ себе си и останалите, неработещ, мързелив, вечно мрънкащ, мрачен и недоволен. Повечето не си признават, че са станали чалгари по душа (въпреки че цялото им поведение показва единствено и само това). Оправдават се с факта, че купон без чалга не ставал (егати клишето), че това била ритмична музика, която подтиквала към танци, че зареждала, че...че...че.. И какво получава човек от тази музика обаче? Единственото, което му се насажда в главата, е как трябва да се разголи, да мисли за секс, да прави секс, да живее в секса. ОК, хубаво е хората да се обичат, хубаво е да се наслаждават на телата си. Но всичко това е толкова интимно, затова нека да го правим с любов, а не показно и безобразно грозно!"

Страх ме е докъде може да се стигне тази чалга революция... не искам децата ми един ден да виждат и да чуват, това което аз сега! Минавам по улицата - доста жените изглеждат по-ужасни и от травестити, влизам в трамвая, дете си е пуснало и увеличило на макс Азис в слушалките, отварям вестник - от страниците ми се кикерчат голи изкуствени цици, устни и гъзове! Затварям вестника - последната страница ме удря със заглавието: Х се сбила с Y, силиконът й се спукал! Пускам телевизора - клип на поредната чалгаджийка, с нищо неразличаваща се от посестримите си. Разхождам се в парка, покрай него минава бентли, кънтящо с „котето любовно”. Качвам се даже на Витоша с цел да избягам от всичко това - младежи си правят пикник и слушат чалга от телефоните си. Прекрасна картинка, нали?

После защо си играят с нас онези, които уж седят по-високо, защо Европа ни се подиграва, защо сме бедни? Защото позволяваме да ни опростачват ежесекундно... Сами си го правим! Тъжно ми е. И знам, че не става само с тъгуване. Можем ли да променим нещо? Знам ли? Много ми се иска, но не виждам онзи лъч надежда, за който да се хванеш...

Виждам само чалга!