България отказа трибунал за руските зверства. Не ни ли е срам от украинските българи?

Европейската комисия обяви вчера, че от името на ЕС се присъединява към споразумението за създаване на специален трибунал за престъплението агресия срещу Украйна. Той ще разследва и съди висши представители на руското ръководство, включително руския президент Владимир Путин.

Паралелно с това ЕС подкрепи и международна комисия за искове за щети, която ще разглежда случаи на убити цивилни, разрушени домове, сексуално насилие, незаконно задържане и депортирани деца.

Става дума за престъпления, които светът наблюдава вече повече от три години.

За украинските градове, оставяни без ток, вода и отопление след масирани руски удари по енергийната инфраструктура в разгара на зимата.

За цивилни автомобили, обстрелвани по пътищата, докато семейства се опитват да избягат от бойните действия.

За масовите гробове в Буча. За стаите за изтезания в окупираните територии. За ударите по жилищни блокове, гари, театри, родилни домове и детската болница „Охматдит“ в Кийв.

За хилядите украински деца, депортирани в Русия и окупираните територии. Част от тях са откъснати от семействата си, подложени на русификация и лишени от език, дом и идентичност.

Украински деца получават руски документи, руски учебници и нова история. Някои от тях дори не знаят дали ще видят родителите си отново.

Разследвания и свидетелства показват и случаи, при които цивилни хора са преследвани с FPV дронове – хора на велосипеди, в автомобили или пеша, далеч от бойни позиции. Видео след видео показва как човешкият живот се превръща в мишена. Не трябва ли да има съд и за това човешко сафари?

Буквално преди дни, на 14 май, в Кийв след поредна руска атака срещу цивилна инфраструктура загинаха 24 души. Сред тях и 3 деца. 

За всички години като президент Румен Радев нито веднъж не отиде в Украйна. Нито веднъж не посети българските села в Бесарабия. Нито веднъж не видя с очите си как живеят украинските българи под сирени, дронове и ракети. Големият военен пилот така и не отиде на място, за да види разрушените домове, ударената инфраструктура. 

Не отиде да чуе как бесарабските българи говорят за България. Как пазят езика, историята и паметта си. Как изпращат синовете си на фронта.

Но въпреки ръководената от него България взима решения за войната и за позицията на България. Без да е видял. Без да е чул. Без да е бил там.

За кого няма да има справедливост?

Не смятат ли премиерът Румен Радев и българското правителство, че трябва да има съд за ужаса в Буча? За вързаните ръце на убитите цивилни. За телата по улиците. За масовите гробове. За хората, разстреляни в собствените си домове.

Не смята ли българската държава, че трябва да има възмездие за удара срещу детската болница „Охматдит“? За децата под руините. За лекарите, които оперират по време на въздушни тревоги. За родителите, които държат окървавени одеяла вместо играчки.

Не смята ли властта, че трябва да има наказание за изтезаваните военнопленници? За украинските войници с български корени. За бесарабските българи, които воюват и умират на фронта, докато България отказва да застане зад международното правосъдие.

Терорът, който светът видя

Това не е само война за територия. Това е война срещу цивилното население. Русия удряше енергийната инфраструктура в разгара на зимата. Милиони украинци останаха без ток, отопление и вода в студените месеци. Цели градове потъваха в мрак след масирани ракетни атаки.

Семейства готвеха на свещи. Възрастни хора стояха на студено в домовете си. Деца учеха в убежища.

Имаше удари по жилищни блокове, театри, гари, родилни домове и болници. Имаше кадри на бременни жени, изнасяни на носилки след бомбардировки. Имаше цивилни автомобили, обстрелвани по пътищата. Имаше хора, които изчезнаха в окупираните територии и повече не се върнаха.

Имаше стаи за изтезания. Имаше масови гробове. Имаше хиляди деца, откъснати от семействата си.

А България отказва да подкрепи трибунал, който да разследва всичко това.

Била съм там

Била съм в Бесарабия по време на война. Чувала съм сирените посред бял ден. Усещала съм онова напрежение, което не може да се опише напълно – мисълта, че следващата ракета може да удари точно теб. Точно тази улица, заведението за хранене. Точно тази къща.

Била съм без ток заради руски атаки срещу енергийната инфраструктура. Била съм и без вода.

И въпреки всичко, си тръгнах оттам с пълно сърце. Заради украинските българи и самите етнически украинци. Заради отношението им. Заради гостоприемството. Заради разума и силата, които носят в себе си, дори когато около тях има война.

Българите говореха за България с обич. Говореха за Христо Ботев, за историята, за шевиците, за предците си, за езика, който пазят поколения наред.

В домовете им има български книги. В училищата им се учи български. В песните им има България.

Но говореха и за Украйна. За държавата си. Говореха с любов и решителност. С ясното съзнание, че защитават дома си, децата си и правото си да съществуват.

И точно тези хора днес чуват, че България отказва да подкрепи трибунал за руската агресия. Точно тези хора – които пазят българската памет далеч от България – остават с въпроса дали историческата им родина е готова да защити поне правото им на справедливост.

Това ли е българската държава – да мълчи, когато украинските българи са под бомбите?

Това ли е лицето на България?

Това ли е външната политика на България? Да не искаме възмездие за военни престъпления? Да не защитаваме международното право? Да не пазим собствените си сънародници в Украйна? Да приемаме мълчаливо зверствата, защото извършителят е Русия?

Докато Европа говори за справедливост, България рискува да остане от грешната страна на историята – страната на мълчанието, страха и примирението.