Какво ни чака?

Сговор между намазаните политически пехливани, които си умират от страх да не би тази нация да осъзнае, че люлката в която са я залюляли е най-прекият път към нейното историческо приключване. Никак не е трудно да си представите какво Ви готви българският политически д-р Виктор Франкенщайн.

Нека припомня – д-р Франкенщайн е създателят на чудовището, което си остава безименно до края на романа на Мери Шели. Така, че нека политиците ни запомнят сюжета и героите, включително завършилите българска филология, за които се предполага, че трябва да са чели класическия роман покрай лекциите по западноевропейска литература. Има едно базисно правило, което трябва да спазваме, ако не искаме да се оставим да бъдем пленени от лъжите на политиците. И то е да се опитваме да разкриваме зад тяхната политическата реторика истината, зад митовете, които градят – фактите, а зад обещанията им – техните намерения.

Днес е прекрасно време за това. Сравнете реторичните клетви на политическите играчи само преди две-три седмици. То не бяха заклинания как ще се поеме мандат за съставяне на правителство само, ако ГЕРБ събере 110-115 депутати. Заедно със социологическите изследвания имаше и съответните вариации на тази сакрална бариера, но така или иначе Борисов последно каза, че ако има под 100 депутати, то той изобщо няма да вземе мандата. Минаха изборите, ГЕРБ няма 100 депутати. Няма дори  90. Има точно 84. Не разбирам какво се чудят и маят тогава. Най-почтеното, най-правилното и най-отговорно политическо решение е да се върне мандата. Всичко друго е от лукавия. След като си приложил всички сили, изобретателност и фантазия да притиснеш избирателите си и потенциалните такива преди изборите и резултатът ти въпреки всичко е под всякакави мислими и немислими ниски нива на подкрепа, то тогава истината е най-добрата политика.

Излизаш и казваш: „Пичове /и там каквото съответства на пичове в женски род/, направихме всичко, което силите и нашият политически гении успяха да измислят. Но има и един независещ от нашите тръшкания другар, Херман Нимайер се казва, а и в парламента влязоха повече партии, отколкото изобщо сме предвиждали. Изявихме се като сбъркан д-р Виктор Франкенайн и когато през март от столетницата натиснаха за промяна на Избирателния кодекс, никой не се усети, че сътворяваме чудовище.

Всъщност, май само една социологическа агенция твърдо предсказваше влизане на осем партии в парламента. При това положение, за да сме в мир с всичко, което Ви говорихме само преди дни и за да запазим възможността да Ви призовем да ни дарите с доверието си отново, то ние връщаме мандата и се надяваме лоялността към истината, принципите и обещаното да се били нещото, заради което сте предпочели да пуснете бюлетина за нас, а не за нашите опоненти.  Ето това трябва да се каже и да се върви към избори. Нека обясня нещо, което мисля, че е повече от важно – то е основанието на всички начала при правенето на публична политика в условията на парламенталнаа демокрация. Става дума за изхвърлянето на политическата есхатология от говоренето и от мотивацията за вземането на политически решения.

Дори и привидно сдържаният ни президент обаче се хлъзна по тази пързалка – заговори, че от тези избори щяло да се определи бъдещето ни за десетки години напред. А, да, забравих да обясня какво е есхатология. В християнската теология това е богословски дял, който изучава края на света, осмисля така да се каже случващото се след края на времето. Нека сме наясно – Съдният ден е далеч, а в политиката прибягването до подобни груби заемки от теологията може да има единствено и само вредни последици. На първо място води до загуба на чувството за реалност.

Политиците, които есхатологично обосновават действията и решенията си започват да ходят с променени лица, започват да търсят „свръхсредства“, за да решат една „свръхзадача“, каквато се явява намирането на коалиционна формула при тези изборни резултати. И всичко това, докато се обзавеждат с нови лимузини А8, които да доставят скъпоценните им само в техните очи телеса от една сграда до друга. Това е мерзост и политическо мародерство. Бог ми е свидетел, когато след време тук санкюлотите започнат да ги преследват като бесни кучети и да ги екзекутират ритуално, то аз със сигурност няма да съм на тяхна страна. Което не означава автоматично, че ще съм на страната на санкюлотите – това нали е ясно. Глупаво е винаги така да ни „паркират“, че да се налага да избираме между две злини. Искам да избирам сред различни степени на доброто управление и добрите политици, а не по-малкото зло. „По-малкото“ зло, от което никога не знаеш каква свиня ще се пръкне.

Обикновено в България така се случва, че се ражда отвратителен, арогантен и с неограничен апетит към крадене политически нерез. Как пък никой не се сеща, че аргументите, с които ни пръскат мъгла в очите, белким се съгласим да продължаване на сговора, са до един нефелни. Не струват пукната стотинка. Съдете сами. Настоява се, че ситуацията в страната била толкова катастрофална, че виждате ли ако няма какво да е правителство, то всичко ще се срине. Задавам контравъпрос – някой да има спомен след някакви избори ситуацията в България да не е била такава. Тук сме винаги в предкризисна, кризисна или следкризисна ситуация. От тази гледна точка няма нищо ново. Даже сме доста по-добре от 1997 г. например. Вярно, тогава ОДС имаше 137 депутати и нямаше как да бъде изнудван, но и тогава воят беше голям и се постигна т.н. „реформаторско“ мнозинство, което изтрая година-година и половина. Причини – много. И лично его, и надменност, и свръхалчност. Помня, че бивш шеф на парламента по онова време ми разказваше, че на една среща в тесен кръг, един евролевичар от т.н. „реформаторско“ мнозинство си сложил офертата директно на масата. Знаете ли какво поискал? 20 % от баницата. Буквално така се изразил, с което на практика казал, че иска дял от националното стопанство. Отказали му, но не от принципни позици, а защото трябвало да се хранят и други партизански гърла. И така лека-полека РеМе /реформаторско мнозинство/ отиде в небитието.

Не знам как е при Вас, но аз не си спомням много, даже не си спомням и малко, ако трябва да съм честен, нямам нито един спомен за български политик, който последователно и неотклонно да е демонстрирал заинтересованост за общото благо и националния интерес. Ако приемем, че това е така, то откъде накъде да смятаме, че точно днес са се нароили няколкостотин политически юнаци, които да се впуснат в люта битка със задкулисието, олигархията, мафията и ъндърграунда. Ами тя мафията, задкулисието и ъндърграунда окупира първите, вторите и третите избираеми места на същите тези партии, по дяволите. И повечето от тях вече са в парламента, след седмица ще им видите доволните фейсчета в залата. Какво очаквате от мафиотския гущер – да си откъсне за втори път опашката ли? Сам? Не знам къде сте живели през последния четвърт век. Аз бях тук. Изживял съм всяка шибана година от т.н. преход, който можеше да се случи по съвсем друг начин. За справка вижте развитието в другите държави от т.н. Източен блок.

Сравнете с Русия, пак сравнете с България и тогава ще разберете, че тук беше пренесен най-лошия, кагебисткия олигархичен модел, със съответната корекция в мащабите, разбира се. И през нито една година от този четвърт век аз не видях български политик, който да постави интересите на нацията и държавата над своята лична сметка. Нито един. Прощавайте, и днес Вие искате да ме убедите, че не един, не десет, а няколко десетки от тези завършени негодници ще решат проблемите, които сами или техните демиурзи са създали? Те са част от проблемите, не тяхно решение.

Ама какво говоря, вижте назначенията, които започнаха да валят от началото на служебното правителство. Същите калинки, същите политически шафрантии, единственото конкурентно предимство на които е, че се събуждат в леглото на нечии партиен вожд от правилната партия и коалиция. Върхушката на тези актуални партии се проявява засега единствено като сбор от хора, за които властта е най-големия афродизиак. Повлияли са се от Хенри Кисинджър, така да се каже. „Властта е най-големият афридизиак“, беше отбелязъл сухо преди време той. Ами така де, след като креватните ти умения са единственото нещо, което при внимателно разглеждане на твоите дарби се явява като ключ за подобно властово катапултиране, то афродизиакът е задължителен. А какъв по-добър афродизиак от властта. Не аз, Кисинджър го казва. А той често е прав.

Антон Тодоров