„Курица не птица, Болгария не заграница” ???
„Курица не птица, Болгария не заграница”... Помните ли тази руска поговорка от не толкова далечното соц минало (въпросът е към онези, които са били "его современники”)? Ако сте я забравили - не бива! Не бива, защото тази поговорка в наши дни отново става до болка актуална. И то не защото погледите на мнозина наши управляващи и техни съмишленици са обърнати на „востоке”, не защото рестартът на АЕЦ „Белене” с „подавляющее” руско участие е не само мечта, а съвсем реално намерение, не и защото евроазийската перспектива на България витае из съзнанието на нечии съветници на властта. Не!
Причината е много по-проста и прозаична - тя е видима и чуваема на всяка крачка, ако през лятото посетите който и да е наш черноморски курорт, особено в южната, бургаската част на българското море. Руската експанзия по тези места е колосална, повсеместна, ежегодна, пълзяща, вербална, физическа и так далее... Малките градчета, в които руснаци, украинци и други граждани на бившата СССР си купуват големи апартаменти, бързо привикват с новите си съседи и смятайки за редно да им се раздадат докрай като гостоприемни домакини, започват бавно и полека, почти незабележимо все още, но затова пък сигурно, да променят своя хилядолетен монолитен и непокътнат доскоро облик.
Бързам още в самото начало да уточня, за да не бъда разбрана погрешно: аз не съм русофоб и вярвам, че никога няма да бъда! Уважавам руския език, той ни е роднински, принадлежи към източнославянската група езици, води началото си от старобългарския, т.е. от нашия език, създаден от солунските братя Кирил и Методий (а не от Ленин, още по-малко от Сталин, който пък иначе поставя езикознанието в СССР на здрави марксистко-ленински позиции); харесвам и руската литература, даже съм я изучавала в детайли преди години в университета, където слушах дълъг лекционен курс и по руска класика. Дано и сега да го има, тази литература много дава! И аз съм имала епистоларно руско другарче, с когото съм си разменяла писъмца, че даже веднъж получих от него „настоящая” русская бисквитена торта; и аз харесвах (и продължавам) тамошните конфети, сред които тотален фаворит ми бяха „Мишка косолапый”; и аз ходех в кино „Култура” на „Ну погоди” с доглеждане, което продължаваше часове наред; и аз бях страстен фен на руската школа по фигурно пързаляне и чаках да видя спортните и танцовите им двойки; и аз гледах всеки петък руска телевизия, а „Москва не вярва на сълзи” повторих, потретих, че даже и почетвъртих... С което искам дебело да подчертая, че нямам повод и не храня неприязнени чувства към руското и руснаците...
Като за капак намирам, че руският туристопоток по нашето Черноморие е важен икономически, че дава живителна инжекция на нашенския курортен бизнес, да не говорим, че за мнозина наши съграждани от малките, а и не толкова малки градове по морето, той си е направо единственото препитание. На принципа - ден година храни. Само че точно тук достигаме и до друга една крилата фраза – че много хубаво не е на хубаво! Както и до приказката за онзи, дето пуснал един друг под одъра си, пък той...
След една поредна разходка по главната улица на един от морските ни курорти приятелка възкликна къде удивено, къде ужасено, че Черноморието ни е тотално колонизирано от руски туристи. Него, горкото, го колонизират безспир: в античността гърци, впоследствие го завземат нашите предци, а то все си е апетититна хапка и до днес, когато морските градчета вече са буквално окупирани от нови съседи. Предимно от Русия и Украйна. Огромното мнозинство от почиващите идват оттам, като все повече се множат и собствениците на имоти. В Поморие, напр., има голям новозастроен квартал, изкупен преди всичко от руснаци. Наричат си го „малката Москва”, а най-подранилите му нови жители пристигат още през май и остават почти до края на октомври. Семействата с деца се задържат по-малко – „едва” два месеца и половина заради ваканцията, която макар и дълга, все пак е лимитирана по време. Плажната ивица е претъпкана, хората са почти едни върху други. Глътка въздух има само в обедните часове, когато слънцето напича най-силно и руските туристи и собственици на имоти се прибират, за да си полегнат в пека. Тогава изпълзяват българските и местните – вече си знаят, че духне ли морският вятър, идва тяхното време. Езикът на плажа се сменя, макар и за кратко българският отново си пробива път след руската гълчава. Минава вълна на спокойствие и обедна дрямка, която към 16 приключва, защото руснаците се завръщат на талази, за да „превземат” отново пясъка и морето досами здрач. Българите на свой ред започват да се възмущават от глъчката, квалифицират „гостите” (?) като неособено възпитани и имат известни основания, защото независимо от поставените почти навсякъде кофи за смет, боклуци се изхвърлят безогледно по пясъка и в морето, така че на финала на деня плажът става почти сметище. Темпераментите руски мальчики и девочки енергично вдигат вълни от пясък, газят хавлиите на околните, играят почти върху телата им с топки, хилки и ракети и доста безпардонно, ведно с родителите си, се изживяват като истинските господари на плажа. Собственическото чувство често се вербализира, пропито от възмущението, че: „българите станали твърде много по „техния” плаж”. Как да не подминеш дребната подробност, че българската плажната ивица е неприкосновена държавна собственост, при това не точно на Руската държава!
Всъщност няма лошо, че руснаци, украинци, британци, германци, чехи, поляци, словаци, сърби, албанци, въобще всички, които ни посещават курортно, притежават и демонстрират високо национално самочувствие. Това е чудесен пример, от който можем да почерпим с пълни шепи, защото страдаме от много, ама много, остър дефицит на национално достойнство. Изразяващ се включително и в прословутото българско гостоприемство, което нерядко придобива толкова криворазбрани прояви, че чак минава в поведение на „изуй гащи”. Гостоприемството със сигурност значи да си възпитан и любезен, да помагаш и да информираш, да продаваш качествени стоки и услуги, да наемаш обучен персонал, който да говори чужди езици в хотели, ресторанти и по заведения, но да замениш родния си език с изкривен руски, който на всичкото отгоре доста ти убягва, само защото си въобразяваш, че този език си го знаеш априори, е проява единствено на много лош вкус. И на нисък поклон пред по-големия и по-силния за жълти стотинки.
Ето няколко малки истории, чути, видени, преживяни. Няколко от многото:
- Още на влизане в Бургас на честотите на местно българско радио може да се чуе в рекламния блок реклама на руски език за някакъв супермаркет в града. Не знам дори дали е допустимо и дали в родния ефир току тъй може да звучи друга реч, но си спомням, че за новините на турски език се водеше продължителен парламентарен дебат, докато започне тяхното официално излъчване.
- Руснаците, живеещи в Бургас, искат от Общината своя детска градина и училище, да се учи в българските е неприемливо.
- Руските граждани, закупили имоти в Поморие и възлизащи впрочем на впечатляващата цифра от 6 000 и нагоре (местното население е около 15 000, без да нараства), претендират за свой представител в Общината. Засега толкова, впоследствие може и повече. Въпреки че всъщност става дума за хора, живеещи в града преди всичко през лятото и закупили апартаментите си не лично, а чрез посредници, защото само единици имат и българско гражданство, отреждащо им това право легално. Хубав пример за това как една бързо набъбваща по численост общност иска да се намеси в местното самоуправление, убедена, че има право на това, защото плаща данъци и такси и „крепи местния бизнес” (Вярват го и го артикулират публично). Онези, които все още идват като почиващи в български домове пък, се пазарят до последно за цените на нощувките, като все по-често прозвучава и унизителната реплика към българските наемодатели: „За толкова пари, трябва да ни целувате ръцете”.
- В желанието си да бъдат максимално полезни на руските гости, които имат самочувствието, че са у дома си, местни търговци са готови на всичко. Най-честата фраза тук е „скидка” (намаление), фирмите и етикетите на стоките масово са изписани само на руски, за опитите да се говори езика, вече стана дума, а другите клиенти са направо забравени пред по-платежоспособните руснаци. Случва се нерядко българи в собствената си страна да попитат за каква стока става дума и да молят да им се преведе руската дума, за да се ориентират първо езиково, пък после, ако решат, и като клиенти. А на въпрос защо е необходимо всичко това, обяснението е: „Не ни се сърдете, пазарът го иска!” Има и по-драстични случаи, в които българският клиент бива претупан бързо-бързо с аргумента: „Не ми губи времето, защото идват рускините”!
- Пришълците на свой ред, първоначално закупили нов дом, впоследствие отварят свои магазини, фирми за недвижими имоти, фризьорски салони, искат детски градини и училища, капсулират се, сами развъртайки бизнеса на местните. Предоставят жилищата си за почивка на свои сънародници и разбира се печелят от онова, което доскоро е било препитание за автохтонното население. Оттам до претенциите и за политическо представителство и участие в управлението пътят вече е кратък. За интеграция не става и дума, няма и желание. Пък и едва ли е необходимо, при положение че местното население демонстрира небивала готовност да се подложи максимално.
Би било лошо пророчество да се мисли, че проблемите тепърва предстоят и няма да са леки за разрешение, но е факт, за който представителите на местната власт вече си дават ясна сметка. И за да не става късно, се налага още отсега да се дадат много категорични знаци за това, че может быть „курица не птица, но Болгария уже ЗАГРАНИЦА!” Немедленно и беспрекословно!
Наташа Ростова
Моля, подкрепете ни.
