Леле-мале Първанов, ко' е туй нещо – Борисов

Ако беше американец, вече щеше да е милионер. Но не е. И България не е американски щат. Дълбоката като артезиански кладенец философска мисъл "Леле-мале, ко' е туй нещо дето мяза на онуй нещо…" е всъщност символ веруюто на българския президент Георги Първанов през последните дни. Не вярвате? Слушайте (четете) тогава.

Леле – мале, бликащо от президентските уста означава, че положението е много сериозно, направо страшно. Нещо като майко мила и май-чице! Учени наричат употребата на такива форми „усилващи емоционални изрази”. Което означава, че когато президентът каже, че правителството прави нещо лошо, значи работата е леле-мале и трябва да се спасяваме по някакъв начин.

„Ко' е туй нещо” пък трябва да се разбира като „последователна кампания за натиск върху медиите”. „Дето мяза на онуй нещо” пък си е направо „да бъдат уплашени определени медии”.
Като се сглобят елементите се получава фундаменталното: „Леле-мале, ко' е туй нещо дето мяза на онуй нещо…” – изпълнява Краси Радков = на „положението е тежко, правителството води последователна кампания за натиск върху медиите, за да бъдат уплашени някои от тях” – изпълнява Георги Първанов.

Може казаното дотук да ви прилича на шега, но не е - леле-мале е!

Не знам дали правителството и Бойко Борисов оказват натиск и плашат медиите. Може и да е така и някои от медийните ръководители да не са издържали и да са изплакали на рамото на държавния глава. Допускам го, защото има медийни босове, които си споделят с върхавния главнокомандващ, както някога Нешка Робева с Ванга, а в по-ново време бигбрадърец с Вито...

Същите тези медийни ръководители обаче не намират сили сами да съобщят това, а натоварват Георги Първанов да изрече, че се е спуснал черен облак въвху невинните им главици. Вай-вай, би реагирал някой читател от смесените региони, което на жълтите павета се превежда като мани-мани. Резонен е въпросът, къде са в този сюблимен момент, когато най-висшето завоевание на демокрацията – свободното слово е заплашено от репортерите без граници? Къде е Съюзът на издателите, СЕМ, СБЖ, АБРО в тази ситуация? Защо мълчи и Хелзинският комитет? Защо не надават вой до небесата, та да чуе Европа и дори Америка, че тук се стъпва с подкован ботуш върху тънката шия на словото? Или президентът Първанов е новият говорител на угнетените?

Но да изоставим патоса. Истината е, че през последните двайсет години натискът върху медиите и техни представители не е спирал. Той е политически, икономически и личен, в смисъл за лична изгода. Вестници, телевизии и радиа са били и още се рекетират с даване на лицензи, прикриване на очевиден монопол, даване или недаване на реклама, заплахи със съд и пр. В арсенала за въздействие е включено и съблазняването. То се осъществява чрез предлагане на власт, влияние, услуги, включване в бизнес, предметни награди (имоти, разрешителни за това-онова, пътувания в чужбина, вечери в резиденции, приемане в олигархични кръгове), кеширане и други облаги. Срещу това медиите са правили „дребни” услуги, които от посредници между обществото и управляващите, от коректив, от четвърта власт и пр. глупости, ги превърнаха в PR издания, манипулативни органи и средство за разправа с политическия, властовия или икономически опонент. Вместо в обществен контрольор и бунтар немалко медии станаха нещо като звена за сластни услуги или мокри поръчки, според ситуацията и хрумването на дадения властелин.

Няма начин президентът Първанов да не знае това, защото го знаят всички. Да не би рекламирането на президенската инициатива „Българската Коледа” да е нещо друго? Или сълзливото отразяване на дежурните лицемерни абитуриентски балове в резиденция „Бояна”, където в лъскавата обстановка за една вечер децата трябва да забравят, че идват от спартански домове за сираци, а на следващата сутрин ще навлязат в дебрите на жестоката родна действителност.
Всеки начинаещ читател, зрител или слушател може безпогрешно да посочи поне десетина медии, които никога не са пускали, няма и да пуснат и една критична дума за държавния глава. Как се е постигнала тази договорка? По телефона, в нежен разговор на четири очи или на работен обяд извън обсега на любопитни погледи? Не е ясно.

Така че Георги Първанов е получил лош съвет и без да помисли се опита да го осребри в общественото пространство, сякаш то е Лондонската борса. Вероятно очаква зовът му да бъде подет от близките до него медии. Излъгал се е.
Бойко Борисов не оказва натиск върху медиите. Обратното, те го преследват навсякъде, притискат го за интервюта и разговори, причакват го на най-невероятни места, звънят му по първи петли да коментира това или онова. С една единствена цел – да му се харесат. Подобно васално поведение демонстрират и кръгове около него (депутати, министри и висши чиновници, партийни активисти), които смятат с елейни слова в негова възхвала да се докопат до заветните си цели, с които се включиха във властта и партийното строителство на ГЕРБ. Това е голямата опасност за Борисов, а оттам и за цялата държава. Смъртоносният вирус, който може да умъртви всяка кариера и добра идея, вирее най-добре в наведени фигури, влажни погледи и шербетени панегирици.

За натиска върху медии и журналисти трябва да говорят самите те. Мрачни подробности и мръсни детайли са известни на повечето хора от гилдията. Другото е „леле-мале, ко' е туй нещо дето мяза на онуй нещо…” Само дето не е смешно.

Севт ІІІ,
тракийски цар

P.S. Улисан в градивната и прогресивна критика на Първанов към Борисов, щях да пропусна едно друго нещо, което е също много важно за нацията.

Станишев казал, че поведението на правителството и бодряческите сигнали са като оркестъра на "Титаник", който свирел, за да може хората от трета класа по-безболезнено да потънат.

Премиерът Борисов отвърнал също с корабен образ: Като залп на "Аврора" ортаците на президента Доган и Станишев едновременно атакуват правителството.

В тази връзка ми се иска да ви попитам, драги читатели, знаете ли коя е най-голямата драма на ХХ век? Не? Запишете си тогава: че е потънал „Титаник”, а не „Аврора”!