Лето 2011: изборната менажерия

Дни преди провеждането им тези избори изглеждаха скучни. Оказа се, че не са. Изглеждаха така, защото бяха лишени от интрига. Дори бегъл поглед върху предизборните прогнози подсказваше какво ще се случи. Ясно беше кой ще бъде българският президент, кой ще спечели местните избори в столицата и повечето градове на страната, кой ще се провали тотално и кой само донякъде.  Всичко това се случи, но плюс още нещо. Самата предопределеност на тези избори нажежи до такава степен страстите, че ги превърна във фарс. Калпавият изборен кодекс и негодността на изборджийската администрация възкресиха спомена за изборите през 1990 – когато България, току-що отхвърлила Тодор Живковия режим, избра за свое бъдеще отново комунизма Тези отколешни избори наистина бяха драматично манипулирани и фалшифицирани – както се говори и за днешните такива.

И тогава злочести шефове на комисии влачеха чували пред ЦИК, и тогава по улиците се валяха изборни книжа, а в списъците имаше стотици хиляди фантоми. Имаше го и най-важния фактор: страха. Тоталитарната държава бе ненакърнена и хората се страхуваха от всевластната БКП. Соцдиректори и партийни дерибеи обясняваха за кого трябва да се гласува, червени бабички плашеха съседите, че ако “брадатите” дойдат на власт, те ще колят и ще бесят – както някога правеше собствената им партия.
Сега се говорят сродни неща. Че изборите са опорочени и манипулирани, че хората се страхуват, че изборната победа води подире си диктатурата. Най-често цитираният текст във връзка с тях е “Бай Ганьо прави избори” на Алеко Константинов.

Наистина си струва тези избори да бъдат четени с книгата на Щастливеца в ръка. Най-малкото заради абсурда гангстер №1 да бъде кандидат за президент, или заради наистина впечатляващата липса на интелигентност, видна по лицата на избираните и техните изборджии.

Истината е, че тези избори се оказаха тест за достойнството на българската политическа класа. И не самият изборен резултат, а печалните изводи от този тест би трябвало да ни впечатляват. Защото нито спечелилите успяха достойно да спечелят, нито пък загубилите – да признаят с достойнство изборния си провал. Печелившите преиграха: можеше спокойно да се мине и без медийна дресура, и без депутати да мъкнат чували с бюлетини на гръб. Губещите обаче преиграха повече. И сега отвсякъде се носи плач и скърцане със зъби  Тяхната територия се оказа изборна менажерия за изпосталели политически хищници, които си искат кокала и не ги интересува нищо друго. Някои от тях светкавично изхамелеонстваха и доказаха връзката на политиката с най-древната професия. РЗС например, дето щеше да уволнява Бойко Борисов, без особено притеснение го подкрепи на втори тур и обеща да го подкрепя и за в бъдеще при важни фискални законопроекти.

Други демонстрираха странни послания към своите избиратели за втори тур. Меглена Кунева публично обяви, че не може да призове избирателите си да подкрепят когото и да е от двамата кандидати за президент на балотажа. Което си е чист призив към негласуване – при това поднесен като “гражданска” позиция. Трети пък реагираха с маниакални жестове – като Волен Сидеров с неговите секс кукли и вибратори. Можем само да се надяваме, че ще намери начин да ги използва по предназначение, додето уталожва мъката от очевадния си изборен провал. Всъщност тъкмо еротичните намеци в следизборния цирк се радваха на най-широка популярност. Тук обаче Волен беше ударен в земята  - и то от Ахмед Доган. На 23 октомври човекът с обръчите и порционите нахлу в НДК със знаменателните заклинания, че  “нощта е бременна”  и ще роди “ново измерение на политическите кабинети”. След което обеща да подкрепи Ивайло Калфин и поиска срещу подкрепата си само една целувка.

Още тогава социолозите намекнаха, че едва ли подкрепата на ДПС ще се окаже решаваща на тези избори: тя до известна степен вече беше реализирана на първи тур. Оказа се обаче, че би могла – тъй като разликата на втори тур се стопи от над десет до пет процента – поради по-ниската избирателна активност. Само дето тази подкрепа я нямаше: хората на Доган просто не излязоха да гласуват. Вероятно Сергей Станишев не е целувал както трябва и където трябва. Време му е да опита пак. Не е много ясно дали Доган е изментил своя отколешен партньор с оглед на някакви по-далечни политически сметки – или пък нощта е бременна със собствената му политически немощ. Във всеки случай благодарение на неговата целувка и тези избори се сдобиха с интрига: само дето тя се оказа следизборна. И нейната развръзка предстои.

Фарсът обаче е налице и се превръща в трайна политическа реалност. Неговото най-висше измерение е свързано точно с БСП – и персонално със Сергей Станишев. В изборната нощ след първия тур той декларира самочувствието си на лидер, изправил столетницата на крака след нейното падение през 2009 г. Нищо, че току-що беше изгубил президентските избори и битката за кметското място в столицата – и че червените изобщо ги нямаше на балотажа в основни градове като Пловдив, Варна и Русе.
Подобно дебелоочие обаче е предвидимо и свойствено за социалистите. Големият абсурд е новата лява кауза тържествено обявена от Станишев. “Ние освен за лявата и социалната кауза, се борихме за още една по-голяма кауза – тази за демокрацията”, заяви той. И допълни, че ще продължават по същия начин да се противопоставят на авторитаризма, диктатурата, полицейщината, държавата на мутрите и прочее такива.

И така – БСП ще се бори за демокрация. Столетната партия, която има в историята си 45 години тоталитарен режим, десетки хиляди избити с идването си на власт, която градеше концлагери, съдеше на смърт политическите си противници и ги рестуваше направо в Народното събрание, от днес ще се бори за демократичните ни права и свободи. И както по всичко личи, голяма борба ще падне. Ще започнат дълги съдебни процеси за касиране на изборите, ще се говори за диктатура, ще се правят протести, ще се изнасят факти за полицейщината в страната, ще се натяква колко недупостима е ситуацията, при която президентската, изпълнителната и законодателната власт принадлежат на една партия – като че ли това не се е случвало никога досега; например при тройната коалиция; като че ли сме забравили за полицейските палки и кръвта по жълтите павета през януари 1997-а и януари 2009-а. Това не е просто следизборен каприз, това е дългосрочна стратегия. При това – след понесенето поражение – е единствено възможната. Стратегията на плача и скърцането със зъби.

Едвин Сугарев