Манол Глишев: Българската православна Църква: избори три в едно

Българският патриарх е глава или по-точно отценачалник на източноправославното изповедание в страната. По дълбоки исторически и културни причини източното или гръко-православното християнство е отбелязано дори в Конституцията на секуларната ни република като традиционно вероизповедание. Съответно основните публични ритуали на държавата включват участието на източноправославни свещеници и отбелязването на християнски празници в публичния календар. Смъртта на досегашния патриарх засяга цялото общество, включително атеистите, нехристияните и неправославните християни. Нека се опитаме да разберем какво се случва в Синода на Българската православна Църква сега, когато тя трябва да издигне свой нов водач.

Избори за Сливенски митрополит

На 9 януари 2024 г. почина митрополитът на Сливенската духовна околия Йоаникий (със светско име Иван Неделчев). По това време патриарх Неофит, който също така беше председател на Синода на БПЦ и Софийски митрополит, беше още жив, но в критично здравословно състояние. Синодът, включващ общо тринайсет действащи към този момент митрополити (единайсет, служещи на българска територия и двама в чужбина – един за българите в Западна Европа и един за българите в САЩ, Канада и Австралия), беше изправен пред задачата да издигне нов владика за Сливенската епархия. Уставът на БПЦ позволява на местните свещеници и епархийските избиратели (светски лица, излъчвани от църковните настоятелства) да предложат на Синода двама кандидати за митрополитския трон. Тази година около изборите за Сливенски митрополит се разигра истинска византийска интрига, защото излъчените кандидати трябваше да са еднакво приемливи за различните неформални крила в Синода: от една страна приходите от цяла една епархия не са за пренебрегване, а от друга – при лошото здраве на патриарха беше ясно, че който и да е новоизбраният владика за Сливен и района, той скоро ще трябва да участва в избори и за нов патриарх. Съответно се стигна до касиране на веднъж вече проведените местни църковни избори и до политически, на практика апаратни спорове. Очакваната кончина на патриарха завари Синода без избран нов ръководител на епархията в Сливен. Сега Синодът ще трябва да реши дали може да проведе избор за патриарх без да е изпълнил предишната си задача.

Избори за български патриарх

Софийската митрополия е най-необлагодетелствана от всички български православни епархии: за разлика от която и да е друга духовна околия в страната, софийските свещеници и църковни настоятели не могат просто да излъчат двама кандидати измежду монасите и да ги предложат на Синода. Вместо това, тъй като Софийският митрополит винаги е и патриарх на националната Църква, изборът за тази най-висока религиозна позиция се извършва от четиринайсетимата синодални владици (в случая – може би тринайсет, ако първо не бъде избран Сливенски) заедно със Събор, състоящ се отново от делегати на епархиите в страната. Кандидати могат да бъдат отново само митрополити, при това те трябва да са над шейсетгодишни и да са управлявали своите епархии над определен брой години. В този смисъл евентуалният нов Сливенски митрополит би могъл да даде гласа си, но не и да бъде кандидат за патриарх. Управлението на Българската православна Църква съчетава древното византийско канонично право, което дава огромни права на управляващите митрополити, с църковно-народните традиции на модерната българска Екзархия от 1870-1953, която пък дава относително голяма свобода на църковните настоятелства, състоящи се от светски лица – миряните, участващи в редовния църковен живот.

Избори за митрополит на Хикс или Игрек

След като бъде избран нов български патриарх (и Софийски митрополит) и без значение дали имаме или тепърва ще трябва да се избере Сливенски владика, на Синода ще му се наложи да организира и избори за нов водач на онази епархия, чийто дотогавашен титуляр е станал патриарх. Няма начин един български православен митрополит да ръководи две епархии, така че ако например Пловдивският или Варненско-преславският владика поеме бялото патриаршеско було, то съответно в Пловдив или Варна ще се наложи ново събиране на свещениците и излъчените от настоятелствата епархийски избиратели, за да бъдат предложени нови две имена на монаси – имена, които след това ще бъдат обсъдени от Синода. Един от предложените монаси ще стане митрополит на някоя от най-богатите и влиятелни духовни околии в България, ще стане член на Синода и ще започне повече или по-малко дългото си чакане за еманципиране от досегашните си неформални патрони… може би с надеждата сам някой ден да стане кандидат за патриаршеския престол. Разбира се, монасите, издигани като кандидати за митрополитската власт, не са просто смирени мъже, живеещи скромно в някой планински манастир, а като правило са амбициозни политици, носещи престижните титли „архимандрит“ или „епископ“, често пъти опитни в управлението на конкретни ресори в съответните епархии и вече са протежета на един или друг действащ митрополит. Обикновено монасите, надяващи се на митрополитска позиция, са и вече издигнати за титулярни игумени на някой от големите, исторически и културно значими български манастири. Екзотичните старинни звания не бива да ни объркват – пред нас е най-обикновена политическа игра със свои разбираеми връзки, зависимости и правила. Одеждите и ритуалното приемане на изискани византийски имена само прибавят известна изисканост в иначе прозаичния баланс на силите.

Политическият залог

Разбира се, материалната база и огромното културно влияние на Българската православна Църква я правят важна за цялостния политически климат в страната. Не е без значение какво ще проповядват свещениците в големите, посещавани храмове, а още повече – и какви ще са изказванията на митрополитите пред телевизии и други медии. Източноправославната Църква у нас се колебае между три генерални посоки – условно константинополска, неутрална и московска. Константинополският курс, общо взето, съвпада с политиката на Вселенския патриарх Вартоломей, полуформалния, но влиятелен лидер на по-голямата част от източноправославните вярващи по света. Този курс е в равновесие между традицията и модернизма, видимо проукраински и по-скоро прозападен. Неутралната линия на поведение сред българските православни, общо взето, е изолационистки, умерено националистичен и лишен от сантименти както към Константинопол, така и към Москва. Московският курс на свой ред е изцяло подчинен на настоящите цели на руската държава: напълно антизападен, антиукраински и насочен против влиянието на Вселенската патриаршия. Изборът на нов български патриарх и паралелно с него – първо на нов митрополит за Сливен, а сетне и за нов митрополит на някоя от другите големи български епархии ще означава какво ще бъде политическото поведение на Българската православна Църква поне за едно десетилетие напред. Тук българската държава има своята възможност за законна намеса в изборния процес на БПЦ, тъй като двамата нови митрополити, които тепърва ще бъдат избрани, трябва да отговарят на редица формални изисквания – например за богословско образование. А изискванията се определят от държавната Дирекция по вероизповеданията. Този лост за държавно влияние е комбинация от наследството на Царство България, в което Църквата и държавата не са били разделени и на атеистичната НРБ, която въпреки формалното разделение е продължавала да държи изкъсо всички действащи религиозни институции в страната. В този смисъл Църквата ще трябва внимателно да се съобрази с текущия външнополитически курс на Републиката.

Фаворитът

Безспорният фаворит за бялото патриаршеско було е настоящият Пловдивски митрополит Николай (със светско име Николай Севастиянов). От 2007 г. той е водач на изключително доходоносна епархия и влиянието му над поне осем или девет от неговите събратя в Синода не е тайна. При скорошното касиране на първите избори за Сливенски митрополит той успя да постигне решаващо синодално мнозинство за част от ходовете си. Политическата му линия в най-добрия случай може да се определи като опортюнистична. Той неведнъж е лавирал между трите неформални крила в Синода – константинополско, неутрално и русофилско. Близостта му с Бойко Борисов е публично заявена. Поведението му не е лишено от бомбастични моменти в средновековен стил. Той има забавни прояви например при посещението на католическия папа Франциск в България през 2019. Ранните връзки на Николай са със силен съветски привкус, но това не му пречи да е от хората, умеещи да сменят убежденията си и при това винаги да ги обясняват чрез канона, традициите и старинния обичай. Митрополит Николай Пловдивски е един от първопроходците на изгодното въвеждане на църковни ордени, медали и архонтски звания (нещо като псевдоаристократични титли, предназначени за щедри към Църквата и внезапно открили нуждата от Божие опрощение олигарси). Отново той въведе практиката пред храмовете в поверената му духовна околия да се поставят флагове на самата митрополия. Тепърва остава да разберем дали Негово Високопреосвещенство ще иска да впише името си в историята като четвъртия български патриарх след Освобождението или ще предпочете да играе за някое свое протеже в Синода. Разбира се, винаги го има и моментът, че който отиде на конклав като папа, може да си тръгне просто като кардинал.

За FrogNews

Манол Глишев