Реклама / Ads
65| 15276 |30.01.2024 ГЛАСЪТ

Манол Глишев: Патриотизъм или патридиотизъм?

.
Да обичаме Родината… прекрасно, стига да не се налага да мразим целия свят заради тази любов
 

Част от шумните гласове в медиите (а интернет също е медиа) сякаш обсебиха патриотичния разказ. Непрекъснато повтарят със заклинателната сила на тамтами, че те са патриотичните гласове, родолюбивите гласове, гласовете на любовта към България. И те дефинират патриотизма: винаги с Народа! Нарочно с главно „н“. Какво е Народът ли? Едно предполагаемо мнозинство от етническите българи, едновременно православно и полуезическо, което тачи старинни семейни идеали, обича хорото, изобщо фолклора във всичките му форми, пази връзката си със селото, кълне се във Васил Левски, изпитва здравословно недоверие към повечето западни нововъведения и… люби Русия, нашата Освободителка. Представителите на този вид българщина са до един мъдри възрастни хора от двата пола, отракани млади мъже и сексапилни, но неизменно добродетелни млади жени (понякога придружавани от възторжени деца). Поне такава е насажданата представа. Периферните устройства на този патриотизъм включват постоянно веене на националния трикольор, непрекъснатото играене на хоро (на най-неочаквани места, например пред миланската катедрала), обща бодрящина и дух на взаимно потупване по рамото. Към това трябва да се добавят и нови, на по десетина-двайсет години „традиции“, като например леденото хоро. Отново хоро! Евентуално някакво благочестиво преклонение пред Петър Дънов и баба Ванга идват едва след това, заедно с подземното ехо на възхищение пред величествените постижения на древните траки. Но винаги и във всичко остава червената нишка, пронизваща цялостното живеене – Русия. България бива обичана не сама по себе си, а през връзката си с великата северна страна. Лъвът и мечката крачат рамо до рамо.

 





Това е конкретен образ на българския патриотизъм, предлаган или по-скоро налаган от откровено мракобесни кръгове в страната ни. Този образ не е невинен, защото той се развива с цел отказ от демокрация и насаждане на авторитарна, а ако мине номерът – и направо тоталитарна власт. Заедно с чисто естетическите си страни, този патриотизъм включва политическа пропаганда или по-скоро самият той е част от политическа програма. Това е патриотизмът на Румен Радев, на „Възраждане“, БСП, „Има такъв народ“ и малко по-назад във времето – на „Атака“. Динковски тип патриотизъм. Руското посолство, разбира се, горещо одобрява този вид патриотизъм. Този патриотизъм внушава, че България трябва да се управлява „със здрава ръка“ тоест на практика еднолично, от национален водач (президент в президентска република, за да не кажем фюрер), който да държи на къс повод всички институции. В идеалната България на този патриотизъм няма да има много място за „либералчета“, „лигльовци“, „еврогейци“ и така нататък. Не е много ясно какво би станало в една такава България с хората, които имат някакви възражения или пък просто са с неправилния цвят на кожата. Или пък е ясно. Ние тази България вече сме я живели допреди трийсетина години. Германия е преживяла точно същия тип патриотизъм между 1933 и 1945. В братската, велика, северна, славянска и православна страна властите и скачените с тях медии се опитват да наложат точно този тип патриотизъм именно сега. И не е случайно, че това става едновременно с воденето на война.

 

Родината, разбира се, би трябвало да бъде обичана. По това толкова генерално положение спор всъщност не би могло да има. Въпросът е: как?

 

Тоталитарният тип патриотизъм прави разумната любов към България изключително трудна. Патриотите от тоталитарен вид първо се кълнат във все още нероден Водач, което само по себе си е сериозно предупреждение, заявка за стремеж към авторитарна власт. На второ място, те искат да отдалечат страната ни от Обединена Европа и Щатите, а да я сближат с Русия. Това е стремеж, който на уж дълбоко, културно и психологическо ниво би трябвало да минава за напълно естествен, но той пряко противоречи както на действителната българска история, така и на очевидните интереси на българската нация. От историческа гледна точка, българското Възраждане (не партията, а епохата) е период на озападняване, именно на либерализация. Движение, в което даскалите се обличат алафранга – свалят калпаците и фесовете, за да ги сменят с цилиндри. А от гледна точка на интересите ни – повечето днешни български емигранти се намират в западни, демократично управлявани страни, откъдето пращат сериозен процент от свежите пари в икономиката ни. Българските семейства буквално са свързани с пъпна връв със западните заплати на своите емигрирали роднини. Тоест тоталитарният тип патриотизъм прибягва едновременно до фалшификация на историята и до опасни настроения, които могат да костват много на обществото ни. Нарочно говоря само за пари, а не за човешки права.





Тоталитарният тип патриотизъм първо отричаше прозападните настроения у героите на българското национално възраждане. Раковски, Левски, Ботев и Вазов биваха представяни като хора, носещи потури и антерии, изтъкващи единствено уникалното в българския живот и представляващи една юнащина, изобразявана чрез напомпани, кичозни илюстрации, генерирани или от примитивен изкуствен интелект, или от сътрудничеството му с лоши художници. Левски в потури. И с мускулатура, получена след месеци блъскане във фитнесзала. Това, разбира се, е страхотна подмяна на истината с лъжа. Там е работата, че героите на българското Възраждане и на националните ни борби са били главно алафранга. Но тази истина бива отхвърляна от авторите на тоталитарния тип патриотизъм. Захари Стоянов беше напълно сметен под килима.

 

Отскоро в тоталитарно патриотичните среди се разпространява нова опорка. И тя е, че българските национални герои са си заслужавали мъченическата съдба… защото не са били достатъчно силни русофили! Този новаторски поглед към нашата история поразява с наглостта си, но е напълно реално явление. Оказва се, че щом ролята на Васил Левски не може да се преиначи успешно чрез измислени потури и също толкова измислена любов към Русия, то вече няма смисъл да се отрича фактът, че руският дипломат граф Игнатиев е настоявал за обесването на българския революционер. Напротив, сега вече патриотично (в дебели кавички) става да се твърди, че Левски е заслужавал бесилото! Тук българският патриотизъм отстъпва пред някакво панславянско преклонение към режимите в Петербург и Москва. Това е доста стряскащо.

 

Възможен ли е друг патриотизъм?

 

Проф. Александър Кьосев ни предлага идеята за граждански патриотизъм. Патриотизъм, лишен от традиционната си окраска, а основаващ се на политически, републикански, демократични… най-общо, граждански добродетели. Патриотизъм, движещ се около хуманни, етични и правни принципи. Около изграждането на институции и поддържане на чистота в квартала. Звучи красиво, но дали е възможно? Дали идеите на проф. Кьосев не са твърде елитарни, твърде абстрактни за едно население, доведено до анцузи, буркани и „Възраждане“ (тук имам предвид партията, а не епохата).

 

Д-р Слава Янакиева махва с ръка и ни казва, че за всичко това вече е късно. Че няма измъкване от игото на постоянното, компулсивно-обсесивно хоро (Totentanz в анцузи). Че единственото спасение на почтения човек е в отхвърлянето на целия този фалш, в затварянето, изолацията и слушането на красива музика, четенето на прекрасни книги и разговорите с малцина, много внимателно подбрани приятели. Вътрешна емиграция. Гражданският патриотизъм по Кьосев е разбираем, но нереалистичен в режима на отчаяние на Янакиева. В известен смисъл тя изгори мостовете след себе си, признавайки с раздразнение, че от български фолклор (бил той автентичен или не) вече ѝ е дошло до гуша. Стига с този патриотизъм. Стига с който и да било патриотизъм. Травмата, фрустрацията на системно унижаваната стара градска култура си личи тук.






Журналистката Даниела Горчева наблюдава Кьосев и Янакиева отстрани и полемизира и с двамата. Г-жа Горчева твърди, че патриотизмът все пак е възможен. Граждански – да, защо не, но не и напълно лишен от своите нормални етнокултурни черти. Хорото все още не е напълно загубено. То е обичано от нормални хора, хора, които не са програмирани от някакъв тоталитаризъм. Не можем и не бива да бягаме от традиционната декорация – носии, празници, ястия, танци. Това са нормални неща, Европа всъщност все още до голяма степен е моделирана от тях, особено в провинцията, далеч от столиците. Ако искаме демокрация, казва ни Горчева, ще трябва да преведем тази демокрация на няродняшки език.


Откъм страната на д-р Янакиева застават хора като например историка Стефан Дечев, доц. Светослав Риболов от Богословския факултет на СУ и Златко Енев, собственик и издател на „Либерален преглед“. Те смятат, че българският патриотизъм изначално е увреден – при това не толкова от нисък вкус или безнадежден провинциализъм, колкото от много по-страшен порок: от зле прикрит, но неизкореним фашизъм. Във всяка, дори най-невинна проява на национален или народностен дух, в танците и в мачовското потапяне в ледените води те виждат стремежа към авторитарна власт, антихуманност, злорад и самодостатъчен отказ от цивилизованост. Естествено, Горчева и Кьосев не биха се съгласили с това.

 

Спасяем ли е българският патриотизъм? Възможно ли е българските национални медии, училищата и общата ни среда едновременно да възпитават в човечност, демокрация и любов към собствената страна? Възможно ли е да се отървем от тоталитарния, антиисторичен, антихуманен тип патриотизъм и да предложим на нацията такава версия на българско самочувствие, в която законът, етиката и хорото не се отхвърлят, а се допълват? Възможно ли е да постигнем синтез между позитивните нагласи на Кьосев и Горчева? Възможно ли е да отчетем оправданите тревоги на Янакиева без да се поддаваме докрай на черното ѝ настроение? Има ли шанс да се откажем от авторитаризма, насилието и простащината, а да запазим ракията и салатата? Да си подберем най-доброто, а да изоставим злото и бездарното? Големият въпрос за изхвърлянето на мръсната вода и запазването на изкъпаното бебе стои все по-актуално. Темата за вида на българския патриотизъм е част от по-голямата тема за борбата около историческата памет и символите в България. И от тази за бъдещето на страната ни като част от цивилизования, богат и щастлив свят.

 

За FrogNews

Манол Глишев

Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Donate now Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay
Реклама / Ads
ОЩЕ ПО ТЕМАТА
. 28| 14201 |27.01.2024 Днес почитаме жертвите на Холокоста, но искрени ли сме? Защо за някои още важи: Евреите са виновни за всичко? . 51| 21621 |25.01.2024 Копейки вместо мозък: Вазов и Холокоста като бухалки срещу фактите и истината . 46| 14884 |23.01.2024 Разбити сърца: Масово самоубийство на родни путинисти заради кремълския Чичо Джим? Амин . 70| 20063 |21.01.2024 От БНТ се лее мътилка: След българската история, Костадинов ампутира и френската, Любенов в шок

КОМЕНТАРИ

Реклама / Ads
Реклама / Ads
Реклама / Ads