Манол Глишев: Русофилството – рационално убеждение или религия?

Приятелското чувство към дадена чужда страна е нещо нормално. Когато го има, то би трябвало да не пречи на любовта към собствената родина. Тоест ксенофилството не би трябвало да пречи на един разумен, съзнателен патриотизъм. И не би трябвало да е ирационално само по себе си. Всяка нация има своите почти вечни интереси. България не е изключение. Да речем, че ние всички - и пишещият тези редове, и читателите им, и тези, които никога няма да прочетат настоящата статия, сме добронамерени и искрени български патриоти. Нека да е така. Най-малкото - нека си го пожелаем. Но ние виждаме по различен начин интересите на страната си. И съответно търсим онези външни съюзници, които според всекиго от нас стоят най-близко до тези интереси. Търсим партньори, а може би - и приятели. Естествено, подразбира се, че добросъвестният гражданин по-скоро ще постави собствената си страна преди чуждата, дори когато смята чуждата за съюзническа.

Някои нации са създали нещо като двойни системи, в които те имат специални отношения помежду си. Исторически такава е била връзката между Полша и Унгария. За съжаление, днес тази връзка е нарушена. Специални, даже сърдечни отношения има също между Щатите и Великобритания. Без да са толкова близки, отношенията между Великобритания и Франция отдавна са изведени на нивото на едно джентълменско взаимно разбиране. Днес вече войните от миналото са довели до взаимно уважение и бъдещи конфликти между Лондон и Париж са станали невъзможни. А къде сме ние? Имаме ли ние, българите, съюзническа, приятелска нация, с която да сме в съюзнически, приятелски или дори сърдечни отношения? На този въпрос ще се върна след малко.

Специалните, тоест сърдечните отношения се основават на взаимното доверие, взаимопомощ и обмен на информация. Те се развиват и могат да се задълбочат или да западнат и да се нарушат. Днес задълбочаването на специални отношения може би се наблюдава между Украйна и Полша. Но извън сферата на пряката политическа приложимост тези отношения могат да се основават също на търговията или културата. Под "култура" могат да се имат предвид много неща - от езика и религията до генералното влияние на литературата, киното, популярната музика и модата във всички сфери на живота. И така, имаме ли ние, българите такъв партньор, с когото да сме в специални отношения?

Не. Имаме редица западни съюзници, без чиито пари вече обективно не можем, но пък западните съюзници очевидно ни нямат доверие, защото политиката ни засега е твърде колеблива. Част от нашите политици искат сближаване с тоталния антагонист на западния свят - тоест с Русия, но ето че Русия първо е агресивна сила в Източна Европа и второ - тя самата обяви и България за "недружествена" държава. Поне засега и поне във фундаментален смисъл България е сама.

Печален извод, защото държава без близки, приятелски нации няма свое лоби никъде. Тя по-трудно може да прокарва интересите си в чужбина. Тоест един от стремежите на нашата външна, стопанска, а и културна политика би трябвало да бъде да си създадем, да култивираме приятелски връзки с онези чужди нации, с които интересите ни съвпадат в най-голяма степен. Добре, но какви са нашите интереси? Хайде да си зададем този въпрос. Има два погледа към темата. Единият е старомодният, националистически възглед за обединяване на традиционното българско землище в една държава. Този възглед вече е реално неосъществим. България може и да няма близки, приятелски нации, но членува в два големи международни блока, с които е свързана икономиката ѝ, и в чиито рамки тя не може да има териториални претенции. България не се кани повече да воюва с никого. О, тя по всяка вероятност ще трябва отново да засили въоръжените си сили, но ще остане по същество мирна страна. Така че би трябвало да спрем с мечтите на нашите прадеди от 1912-1918. Стигат ни национални катастрофи. А има и друг възглед за това какъв е българският национален интерес. Просперитетът. България би трябвало да е доволна от териториите си и да ги развива, като наблегне на благоденствието и сигурността на своите граждани. Образование, социална политика, грижа за интересите на българските граждани в страната, както и в чужбина. Развитие на нови технологии, напредък и стремеж към щастие. Ето възглед, който и аз споделям. Но как да го постигнем?

Нужни са ни много неща и част от тях е изкореняването на корупцията в България. Друга част обаче е именно външшната политика. Рационалната, подчинена на обективна преценка на всяко "за" и "против" външна политика. Тоест търсенето на приятели и задълбочаването на отношенията с тези нации, с които имаме близки интереси. Тук идва моментът, в който би трябвало да се отърсим от пристрастия и да се огледаме за най-стабилните, сериозни приятели, които можем да се опитаме да си намерим по картата на Балканите, Европа и света. Нека не подхождаме религиозно. Нека не сме тесногръди. Каквито и да са нашите навици и пристрастия, нека бъдем рационални и да изхождаме от най-вероятния шанс за полза за България. Можем ли?

Ако искаме да се стремим към териториално разширение, милитаризъм, военна гордост и изправяне срещу целия западен свят с надеждата за разширяване на границата чрез война, то нашият очевиден избор на голям приятел би била Русия. Руската федерация в последните десетилетия проведе близо до Европа и в самата Европа две чеченски войни, една бърза грузинска операция и в момента воюва с Украйна, при това воюва като през Втората световна. Русия задържа Чечения в състава си, отне две провинции на Грузия и твърди, че е отнела четири области от Украйна. Проруски въоръжени сили в Приднестровието заплашват и Молдова. Ако нашите мечти се изчерпват с маршове, ботуши и развети знамена, би трябвало мигом да напуснем НАТО и ЕС, да заявим своята славянска и източноправославна солидарност с Русия, както и да заплашим... кого? Македония и Сърбия по-скоро може би биха били на руска страна. В крайна сметка, Русия толкова ги ухажва през последните години! Значи не бихме могли да им вземем нищо, та ние ще сме съюзници. Турция засега ни е малко прекалено силна въпреки земетресенията, пък и би било лош вкус да се караме със съсед, на когото доскоро сме пращали спасителни отряди. Да не говорим колко български бизнеси просто са изкупени от турски граждани. Остава ни евентуалната близост с Русия да ни доведе до конфликт с Румъния и Гърция. Е? Това ли искаме? Защото до това би ни довело едно сближаване с "великата" северна страна.

Знам, че мнозина сред по-възрастните българи са учили и работили в Русия. Знам, че познават нейния език, а някои от тях - и литерутарата, музиката, водката и краставичките ѝ. Знам, че спомените от младостта включват красивите руски момичета. Разбира се. Това са човешки и приятни неща. Оттук идва цялата тази православно-славянска солидарност, която всъщност не е православна по същество, защото не опира до искрено преживяване на източната версия на християнската вяра, а до светска религия от съвсем друг порядък. Добавям към това и старателно насажданата още от училище митология за непобедимостта, величието и страховитостта на съветската и руската военна машина. Тоест русофилството в България се основава не толкова на рационалност, колкото на комбинацията от носталгия и страхопочитание. Носталгията я разбирам, но в крайна сметка никой народ не може и не бива да се подчинява на миналото си, а да се бори за своето бъдеще. Колкото до страхопочитанието - то трябва да почива на реални предпоставки, а не на митове. Но днес Русия воюва с една "почти Русия", воюва с Киевска Рус. От гледна точка на много руснаци и даже на някои украинци сегашната война е едва ли не гражданска. Точно както Великобритания обикновено губи войни само от други англоезични, така и днешна Русия не успява да превземе Киев за три дни... защото е изправена срещу хора, които добре я познават. Срещу почти свои. В резултат Русия е много отслабена. Тук бих говорил за морал, но знам, че много български читатели се отегчават от темата, така че дори ще пропусна моралното измерение на темата за нападението срещу международно призната, независима страна. Русия просто не печели войната си. Сигурни ли сме, че е рационално пак да заложим на агресивния, но губещ играч в международните отношения? Сигурни ли сме, че е разумно и практично още веднъж в своята история да застанем на страната на държавата, срещу която е задвижен гигантският военноикономически механизъм на системата заем-наем? Ще помоля евентуалния читател-русофил искрено да се замисли над това.

Но ако искаме да се стремим към щастие, към просперитет, сигурност и напредък, то имаме друг избор. Той даже е двояк. Можем да предпочетем континентална Европа, тоест приятелството на Германия и Франция или англосферата, тоест приятелството на Съединените щати и Великобритания. Континентална Европа ни предлага бюджети, бюрокрация и бавно движение напред. Скучно е, понякога е страхливо, често е лишено от слава, но работи. Хърватска, Словения, Чехия и Словакия успешно се развиват по този път. Можем да бъдем като тях. Това са щастливи нации. От нашия калибър. В тях има нещо уютно и благоразумно. Там младите граждани учат, работят, развиват се и правят семейства. Възрастните живеят спокойно и почти охолно. Не е лош избор.

Изборът на англосферата предлага почти същото, с малко по-енергичен акцент. Полша, Украйна, Литва, Латвия и Естония се сближават все повече с големите англоезични нации. Високи технологии, развитие на въоръжените сили, борба с корупцията, готовност за колективна отбрана, максимално възползване от сериозни инвестиции. Не само бюджети, отпускани от правителства, а смели идеи и рисково частно финансиране. Малко по-малко бюрокрация. Възвръщаемостта е по-висока и стандартът на живот е по-променлив. Това е за млади, ентусиазирани хора. Директно води към развитие на медицината, генетиката, транспорта и компютърното инженерство. Близостта до Щатите и Британия директно ни свързва със следващия икономически етап - изкуствения интелект и амбициите за Марс. Звучи фантастично, нали? Но се задава. Лично аз съм привърженик на този избор.

Тук идва мястото никой няма да ви нагруби, рани или убие. Както континентална Европа, така и англосферата идват със своите изменени нрави. Това вече не са традиционните общества на главно бели хора с главно хетеросексуални семейства. Не. Обществата са много по-шарени. Това може да бъде плашещо. В него има риск. Но има и свобода. А най-важното е, че в тези общества никой няма да ви нападне, нагруби или обиди, ако не сте това, което се иска от вас на централно ниво. Всъщност на централно ниво никой няма да иска нищо от вас. Ще бъдете оставени да бъдете, каквито пожелаете. Вие сте традиционалист? Чудесно. Бъдете си. Никой няма да ви спре. Но ще виждате други, които не са като вас, по улиците. Това плаши ли ви? Мен - не. Докато в руската сфера на влияние обществото е униформено. Дори когато знаем, че в армията и в семействата царят насилие и извращения, външният облик на обществото ще бъде лицемерно заявяван като нормален, обикновен, хетеросексуален и православен. Неудобните ще изчезват, а удобните ще лъжат. Тоест обществото ще се преструва на нещо, което не е.

Да помислим пак. Русофилство или някой от двата западни избора? Лично аз чакам пред портите на Кентърбъри.

Манол Глишев

За Фрог нюз