Манол Глишев: И пак за националния празник…

Защо не Трети март?

Защото руското насилие и пропаганда го похабиха. Никой не е по-голям враг на руското влияние у нас от самата Русия, особено откакто започна сегашната война. Иначе самият Трети март не е лоша историческа дата. Може или по-точно можеше да се чества. Може би не чак като най-важния, като националния ни Ден. Но като един от официалните празници. Е, вече не може. Свърши тая. Просто всичко, свързано с Русия – от брезичките и мечките през литературата, та до вицовете – вече е омърсено с мириса на украинска кръв. Стига ни толкова. То стана срамно.

Малко история

Трети март е романтична дата, но тя не е нито датата на мира между Османската и Руската империя, нито датата на основаването на модерната българска държава. И още повече – Трети март не е Денят на нашата Независимост. Това е просто денят, в който османските и руските дипломати сключват примирие, след което започват реалните преговори за мир. Руско-турската война от 1877-78 завършва с берлинския договор от 1 юли. А модерната българска държава е основана с приемането на Търновската конституция на 16 април 1879. Тази държава първоначално не е независима, защото и по Санстефанския текст на примирието, и по реалния Берлински договор нашето Княжество е под временна руска окупация и под формална зависимост от Османската империя. Независимост в пълния смисъл България си издейства едва на 22 септември 1908 г., трийсет години след Руско-турската война и Берлинския договор. Може ли едно примирие между две империи да бъде национален празник на трета държава, основана на по-късна дата?

Ние сме своя собствена нация

Българи сме. Стара европейска корона. Има ни на Балканите поне от седми век. Името ни вероятно е още по-старо. Ние не сме руснаци. По времето, когато България вече е била регионална сила, още не е имало никаква Русия. Не се дефинираме чрез чужда страна. Ние сме – нека прозвучи горделиво – нещо исторически много повече. Може и някогашните ни далечни прадеди да са имали за кратко средновековна империя, но никога не сме били колонизатори и унищожители. Не сме тръгнали да завладяваме десетки народи. В модерната си история винаги сме искали само своето. Не сме „освобождавали“ чужди народи, за да им държим после сметка по над 140 години.

Полша, Литва, Украйна, Сибир, централноазиатските народи и Кавказ не са били тормозени от нас – нито Унгария или Чехословакия. Винаги сме гледали себе си и сме търсили съюзници, а не поданици. Приели сме преследваните арменци, спасили сме избиваните евреи, научили сме се да живеем със своите турци. И с ромите си ще се научим пак да живеем, пък и те – с нас. Ние сме едновременно древен и (знам, че това е позабравено) хуманен народ с по-скоро свободолюбиви и човечни традиции, а не някаква орда, която се бие в гърдите с измислено величие. При нас величието е умерено, но реално. Шегуваме се с претенциите на македонските си братовчеди, понякога дори им се ядосваме. Но не им нахлуваме в страната, нали? Хора сме. Няма нищо по-добро от това. Тогава защо да се дефинираме чрез празник в чест на чужда империя? Нямаме ли нещо свое?

Има ли смисъл да се сменя националният празник?

Да, има. Това не е някаква повърхностна работа. Символите, жестовете, официалният език, знамето, националният разказ са важни неща. Те моделират реалността. Всеки просветен народ знае това и внимателно подбира тези неща. От тях зависи как хората ще мислят за себе си. Ние не сме някакво си там племе, а модерна, цивилизована нация. Или поне трябва да си възстановим това самочувствие. Ние сами дефинираме кои сме. Така че – да, наше право е (и то е само наше, а не на който и да било чужденец) да си определим каквато искаме историческа дата за национален празник.

Само националният празник ли?

Не. България прекалено много прилича на някаква руска колония. Имаме прекалено много улици с руски имена и прекалено много съветски паметници. При това тези съветски паметници не са просто съветски – те са и комунистически, а комунизмът у нас е обявен за престъпен режим с нарочен, макар и пожелателен закон. Редно е у нас еднакво да са забранени символите на всички тоталитарни режими – както нацисткия, така и комунистическия. Тоест имаме доста обекти за разчистване и доста имена за смяна. За над 140 години всички тези Дондуковци, Игнатиевци, Гурковци, Александър Невсковци и Скобелевци не ни донесоха нищо добро. Вече можем да се отървем от тях. Имаме свои герои и светци, съвсем не по-лоши, а даже и по-добри.

Шести септември?

Съединението е прекрасна дата, чисто българска работа. Много е подходящ за национален празник. Чисто емоционално може би е най-романтичната и привлекателна дата в нашата модерна история.

Двайсет и втори септември?

Истинският Ден на Независимостта, 22 септември 1908, когато България ловко се изтръгва от последните останки от васалски задължения към разпадащата се Османска империя. Датата щеше да е много подходяща за наш първи по значение сред официалните празници, тоест наистина за национален празник, но за съжаление не е достатъчно популярна. Повечето хора все още не са наясно каква е тази Независимост и защо е трийсет години след началото на модерната ни държава. Следователно гражданите трябва да бъдат просвещавани, а междувременно трябва да се помисли за друга, по-тачена дата.

Трети март… но 1918?

Забавна идея, но нищо повече. На 3 март 1918 Съветска Русия подписва Брест-литовския мирен договор, с който признава поражението си от обединените сили на България, Османска Турция, Австро-Унгария и Германия. Приятно за нас историческо събитие, но по-скоро незначително. Същата есен България капитулира пред силите на Антантата и Брест-литовският договор е отменен. Пък и не може една временна победа над някакви си там варвари да дефинира такава горда и древна нация като нашата. Ние такива сме ги побеждавали е-хе, още от Светославтертерово време. Самоопределяме се по по-велики събития.

Двайсет и четвърти май?

Великолепна идея! Най-сетне един празник без връзка с политиката, а с цивилизацията! Денят на нашата просвета, на нашия език свещен, на нашата писменост и литература! Какво по-хубаво и какво по-трайно? Преди календарната реформа този празник се е чествал на 11 май, днес сме го преместили на 24-и, но по същество си е същият Ден.

Ама светите братя Кирил и Методий не били българи, ама тя кирилицата била модификация на гръцката азбука, ама чехите, словаците и други народи също почитат двамата солунски братя… добре. И какво от това? Самият 11 или 24 май си е чисто наш празник, въведен е още през Възраждането и над 90% от българите го обичат искрено. Дори и недотам грамотните – а това е доста обнадеждаващо. Кирилицата пак си остава българско изобретение (да, мили македонски братовчеди, но не страдайте, разрешаваме ви да я ползвате по ваш си начин), въведено от учениците на Кирил и Методий в Първото българско царство. Ама славянската култура… е, чудесно, българите са направили нещо за просвещението на повечето славянскоговорящи народи, това е наша заслуга а не недостатък. Би било прекрасно за разнообразие да се гордеем с нещо, което нашите прадеди са извършили в полза на половин Европа. Ама този празник се бил чествал даже и в Русия? Добре, това може да означава, че нещо човешко може би е останало дори у тъжните поданици на поредния московски диктатор.

Кирилицата не е държавен архив, че да ни я задигнат. Нека и те празнуват, просто празникът си е български. Дори не е нужно да им търсим отчисления за авторски права. Свикнали сме какви ли не съмнителни държави да си присвояват фрагменти от нашата история и култура, а тя все не се свършва.

Докато умните се наумуват…

Най-сетне, министър-председателят Денков се е сетил първо за 24 май и е в позиция да го предложи на Народното събрание. Ами чудесно. Да не губим повече време, за да не вземе да си остане похабеният и намирисващ на руски империализъм 3 март. Вечна им памет на светите Седмочисленици и дайте да се поздравим с „Върви, народе възродени“. Впрочем, чудесна песен за национален химн.

За ФрогНюз

Манол Глишев